улучи. — Имам отлична памет.
Иън вдигна другия пистолет.
— Изненадан съм да го чуя — изрече и се обърна към мишената, — тъй като когато се запознахме, забравихте да ме предупредите, че сте сгодена. И кой беше този тип? — хладно попита, прицели се, стреля и отново улучи.
Елизабет държеше презареден пистолет и неволно се позабави, после се приготви за стрелба. Въпросът му доказа, че не бе сгрешила в преценката си. Очевидно по-зрелите хора не гледат на флиртовете особено сериозно. А после, както се случваше сега, навярно бе прието да се шегуват на тази тема. Докато Иън презареждаше пистолетите, тя си помисли колко е хубаво да се шегува открито по този въпрос, вместо да се взира в мрака през безсънните нощи, разяждана от болка и горчивина. Каква глупачка е била! Каква глупачка би изглеждала в този момент, ако не бе приела този шеговит светски тон. И все пак й се струваше малко странно и доста смешно да обсъждат тази тема със заредени пистолети.
Тя се усмихна при тази мисъл и пое пистолета, който той й подаде.
— Виконт Мондевейл не е „тип“ — заяви и се прицели. Почувства, че е изненадан.
— Виконт Мондевейл ли беше?
— Мммм, да. — Елизабет гръмна крайчето на клонката се засмя от радост. — Улучих го! Три на едно за вас.
— Това означава шест за мен — отбеляза той.
— Във всеки случай улучих, така че се пазете!
Той й подаде пистолет, тя замижа с едното око и много внимателно се прицели.
— Защо плачехте?
Тя застина от неочаквания въпрос и после, влизайки в шеговития му тон, каза:
— Оказа се, че виконт Мондевейл не изпада във възторг от подобни дреболии, като например годеницата му да лудува в усамотени горски хижи и тъмни зимни градини с вас.
Стреля и не улучи.
— А през този сезон колко съперници се явиха? — подхвърли Иън, като се обърна към мишената.
Тя разбираше, че той има предвид кандидати за ръката й, но от гордост не би признала на никаква цена, че няма нито един както в момента, така и от доста дълго време.
— О! — отвърна, като потисна една гримаса при спомена за закръгления обожател, любител на амурчета. Като разчиташе на факта, че Иън не се движи в по-затворените кръгове на висшето общество, допусна, че той едва ли ще знае нещо и за двамата й поклонници. Той вдигна пистолета, за да се прицели, когато тя продължи:
— Сър Франсис Билхейвън на първо място.
Вместо да стреля моментално както предния път, като че ли прицелването му отне повече време.
— Билхейвън е доста възрастен мъж — отбеляза той. Пистолетът гръмна и клонката се прекърши.
Когато я погледна, очите му бяха студени, като че ли се питаше дали не е обезумяла. Елизабет си помисли, че сигурно си въобразява, и реши да не се отказва от непринудения шеговит тон. Беше неин ред да стреля и тя вдигна пистолета.
— На второ място кой е?
С надеждата, че възрастта на спортсмена-отшелник няма да предизвика неочаквана реакция, тя му се усмихна превзето.
— Лорд Джон Марчмън — обяви и стреля. Гърмежът и бурният смях на Иън проехтяха почти едновременно.
— Марчмън! — смееше се той, когато тя го погледна намръщено и притисна дулото на пистолета в корема му. — Сигурно се шегувате!
— Провалихте изстрела ми — укори го тя.
— Прицелете се още веднъж — каза той, като я гледаше леко недоверчиво, но крайно развеселен.
— Не, не мога да стрелям, когато се смеете. И ще ви бъда благодарна, ако престанете да се усмихвате така самодоволно. Лорд Марчмън е прекрасен човек.
— Наистина е такъв — сприхаво изрече Иън. — И сте извадили дяволски късмет, че обичате да стреляте, защото той спи с оръжията и въдиците си. Ще прекарате живота си по планински потоци и гори.
— Съвсем случайно обичам и да ловя риба — заяви тя, като с все сила се стараеше да не загуби самообладание. — А сър Франсис може и да е малко по-възрастен от мен, но по-старите съпрузи навярно са по-мили и по-толерантни от по-младите.
— Ще му се наложи да бъде толерантен — каза Иън доста рязко и се зае отново с пистолетите, — в противен случай ще се окаже с пръст в устата.
Тази забележка я ядоса, тъй като тя вече бе приела, че за случката помежду им ще разговарят с лек, изискан тон.
— Трябва да кажа, че не разсъждавате особено зряло и последователно.
Той се смръщи, щом примирието като че ли взе да се пропуква.
— Какво, по дяволите, искате да кажете?
Елизабет го погледна с надменното презрение на аристократична млада дама, каквато бе родена да бъде.
— Искам да кажа — осведоми го, като полагаше неимоверни усилия да се изразява ясно и спокойно, — че нямате право да ме съдите, след като за вас самия всичко е било един незначителен флирт. Казали сте го и няма смисъл да отричате.
Иън презареди пистолетите и едва тогава й отговори. За разлика от мрачното му изражение тонът му бе мек:
— Моята памет ми изневерява, за разлика от вашата. На кого съм казал това?
— На брат ми — отговори тя, подразнена от лицемерието му.
— О, да, почитаемият Робърт — саркастично изрече той. Обърна се към мишената и стреля, но не улучи.
— Дори дървото не уцелихте — изненадана отбеляза Елизабет. — Останах с впечатлението, че ще почиствате оръжията — добави, когато той замислено взе да прибира един по един пистолетите в калъфите.
Той я погледна, но у нея остана чувството, че не я вижда.
— Реших утре да ги почистя.
Иън отиде в къщата и разсеяно остави оръжията на мястото им върху полицата над огнището. После все така разсеяно се приближи да масата, взе бутилката мадейра и си наля една чаша. Помисли си, че няма никакво значение как се е почувствала, когато брат й е казал тази лъжа. Преди всичко по онова време тя е била вече сгодена, а и сама призна, че помежду им не се случи нищо особено, освен един малък флирт. Гордостта й сигурно напълно заслужено е пострадала, но нищо повече не се случи. Освен това, напомни си Иън ядосано, формално вече е сгоден, при това за красива жена, която заслужава нещо много повече, отколкото той да се занимава с Елизабет Камерън.
„Оказа се, че виконт Мондевейл не изпада във възторг от подобни дреболии, като например годеницата му да лудува в усамотени горски хижи и в тъмни зимни градини с вас“, беше казала тя.
Годеникът й сигурно бе развалил годежа заради него и Иън изпита болезнено чувство на вина.
Небрежно се пресегна да вземе бутилката вино, за да предложи и на Елизабет. До бутилката имаше писмо, което очевидно тя бе започнала да пише: „Мила Алекс…“. Той се изненада, но не от съдържанието, а от почерка. Стегнат, изящен, на високообразован човек. Подхождаше повече на монах. Не бяха онези детински, неграмотни драскулки, които трябваше да дешифрира, преди да разбере, че го очаква в зимната градина. Той се взря в писмото, без да вярва на очите си, а съвестта му се разбунтува болезнено. Видя се как я издебва в зимната градина и се почувства смазан от собствената си вина.
Изпи на един дъх виното, като че ли искаше да отмие самопрезрението, после излезе навън. Елизабет беше застанала в края на затревеното плато, на няколко крачки от мястото, където се бяха състезавали. Вятърът развяваше великолепната й коса около раменете й като воал от трептящи светлини. Той се спря на няколко крачки зад нея и я загледа, но картината пред очите му бе онази отпреди две години — искряща от младост богиня, облечена в кралско синьо, слизаща по стълбите — надменна и недосегаема; разгневен ангел, готов за битка с мъжете в игралния салон; изкусителка в усамотена горска хижа и най-накрая
