Двете с Лусинда бяха хванати в капан, но техният домакин не го знаеше, а Елизабет до болка се срамуваше да признае този позорен факт. Не би го понесла. Ето защо трябваше да измисли начин как да остане тук една седмица без сътресения и в относителна хармония. За да преживее това изпитание, не трябваше да обръща внимание на необяснимата му враждебност, а да приема всеки миг естествено, без да си спомня миналото и без да очаква нещо от бъдещето. После щяха спокойно да си заминат. И Елизабет тържествено се закле, че каквото и да се случи през следващите седем дни, вече никога няма да му разреши да я вбесява. Толкова много я разстрои последния път, че изгуби представа за истинските факти.
Оттук нататък нещата щяха да бъдат различни. Щеше да се държи уравновесено и учтиво, независимо колко грубо и оскърбително би му хрумнало да се отнася с нея. Не беше вече девойчето, което той можеше да съблазни, нарани или разгневи. Щеше да му го докаже и да му даде великолепен пример как се държат благовъзпитаните хора.
След като взе това решение, тя тръгна към стаята на Лусинда. Тя вече бе облечена, по черната й рокля нямаше и следа от вчерашния прах, косата й бе пригладена във вечния й кок. Седеше до прозореца с изправен гръб и замислено изражение.
— Добро утро — поздрави Елизабет и тихичко затвори вратата.
— Хм! О, добро утро, Елизабет!
— Искам да ти кажа — започна тя — колко съжалявам, че те домъкнах тук и те подложих на подобно унижение. Поведението на господин Торнтън е необяснимо и непростимо.
— Предполагам, че… е бил изненадан от неочакваното ни появяване.
— Изненадан ли? — зяпна я Елизабет. — Той беше полудял. Сигурно се чудиш как съм могла да имам нето общо с него — взе да обяснява тя, — но ако трябва да ти отговоря честно, и аз не зная.
— Не мисля, че е толкова непонятно — отговори Лусинда. — Той е изключително красив.
Девойката нямаше да се удиви повече, ако тя беше казала, че е добродушен човечец.
— Красив! — възкликна невярващо. — Не мога да не отбележа, че си прекалено любезна и толерантна.
Стана и преценяващо погледна Елизабет.
— Не бих описала моето поведение като „любезно“ — отговори замислено тя. — По-скоро бих казала, че така е по-удобно. Корсажът на роклята ви е отеснял, но така ви стои по-привлекателно. Ще слизаме ли за закуска?
13.
— Добро утро — бодро поздрави Джейк, когато двете жени заслизаха по стълбите.
— Добро утро, господин Уайли — отвърна Елизабет с благосклонна усмивка. И тъй като не се сещаше какво друго да каже, бързо прибави: — На какво мирише толкова приятно?
— На кафе — отговори той и я погледна.
Със своята лъскава медноруса коса, прибрана с панделка, тя изглеждаше много сладка и много млада.
— Седнете, седнете — продължи Джейк добродушно.
Някой се бе постарал да избърше столовете, но когато Елизабет се накани да седне, той извади кърпичката си и избърса седалката отново.
— Благодаря — усмихна му се тя, — нямаше нужда. — И съвсем спокойно погледна навъсения мъж срещу себе си. — Добро утро?
В отговор той вдигна вежди, сякаш се питаше каква е тази странна промяна в настроението й.
— Добре ли спахте?
— Много добре.
— Искате ли кафе? — предложи Джейк, забърза към печката и наля последните остатъци от кафето в глинена чаша. Когато се обърна към масата, изпадна в голямо затруднение, тъй като не знаеше на коя от двете да го предложи.
— Кафето — осведоми го Лусинда, когато той пристъпи към нея — е варварска напитка, неподходяща за цивилизовани хора. Предпочитам чай.
— Аз ще пия кафе — извади го от затруднението Елизабет, за което получи благодарна усмивка. Джейк постави чашата пред нея и се върна пак до печката. А Елизабет залепи поглед за гърба му, за да не гледа Иън.
Джейк се засуети около печката, чувстваше се неловко и не знаеше как да постъпи със закуската. Мазнината в тигана вече димеше и той с ожесточение се захвана да реже бекона.
Елизабет озадачено наблюдаваше действията му, докато той натрупа една камара резени бекон в тигана. Миг по-късно кухнята се изпълни с апетитна миризма, устата й се напълни със слюнка, предвкусвайки хубавата закуска. Но за нейно изумление Джейк счупи две яйца и ги изсипа върху суровия бекон, а след това прибави още шест. После попита:
— Как мислите, лейди Елизабет, дали не трябваше още малко да изпържа бекона?
— Аз, аз не съм съвсем сигурна… — отвърна тя, като не поглеждаше към самодоволно ухиленото лице на Иън.
— Бихте ли погледнали да ми кажете какво ви е мнението? — помоли я Джейк, който вече режеше хляба.
Нямаше друг избор пред подигравателния поглед на Иън, освен да му предложи некомпетентния си съвет, и тя стана и надникна над рамото на господин Уайли.
— Как ви се струва?
На Елизабет й приличаше на голяма топка яйца, плуваща в мас.
— Вкусно.
Той изсумтя доволно и този път взе филиите хляб с очевидното намерение да ги натроши в тигана.
— Какво ще речете, да притуря ли и хляба?
— Не! — бързо изрече Елизабет. — Сигурна съм, че хлябът трябва да се сервира… ами…
— Отделно — обади се подигравателно Иън и когато тя неволно се обърна, видя, че той я наблюдава.
— Не съвсем отделно — впусна се да обяснява Елизабет с чувството, че е длъжна да даде още някой съвет относно готвенето. — Можем да го поднесем с… с масло.
— Ами да! Не бях се сетил — глуповато се усмихна Джейк. — Ако хвърляте по едно око в тигана, аз ще ида да донеса.
— Наистина нямах предвид това — заувещава го тя, като си забрани да се съобразява с Иън, чийто поглед едва ли не проби дупки в гърба й.
И тъй като не беше особено важно какво ще се случи със съдържанието на тигана, Елизабет се видя принудена да осъзнае далеч по-важния факт, че не може вечно да пренебрегва Иън Торнтън, особено след като отчаяно се надяваше да останат необходимата една седмица тук.
С привидно безгрижие тя обиколи стаята, като оглеждаше паяжините по тавана и се чудеше какво да измисли. И изведнъж вдъхновението я осени. Решението накърняваше достойнството й, но бе практично и можеше да бъде изиграно като благородна услуга. Придаде на лицето си израз, който се надяваше, че е озарен от ентусиазъм, и се завъртя.
— Господин Торнтън! — Гласът й подейства като експлозия и в същия миг учудените му кехлибарени очи се вторачиха в лицето й, после се плъзнаха по корсажа, опипвайки нагло назрелите форми. Елизабет се притесни, но решително продължи: — Изглежда, че никой не се е грижил за къщата от доста време.
— Моите поздравления за вашата прозорливост, лейди Камерън — подигра се Иън, като наблюдаваше вълнението върху изразителното й лице. И с пистолет опрян до челото не би могъл да каже какво прави тя тук и защо тази сутрин сякаш се опитва да спечели благоразположението им. Обяснението, което снощи даде на Джейк, бе логично, но сега, като я гледаше, му се струваше неправдоподобно. И си спомни, че Елизабет Камерън винаги отнемаше способността му да мисли разумно.
— Къщите винаги намират начин да се затрупат с прах, когато няма кой да се грижи за тях — обяви тя с блеснал поглед.
