— Кой, по дяволите, да ти каже — промълви раздразнено Иън. — Ако съдя по поведението й към мен, предполагам, че се е забъркала в някоя и друга неприлична любовна история и е навредила на доброто си име.
— И това какво общо има с теб?
Иън въздъхна и хвърли на Джейк поглед, който трябваше да му подскаже, че слага край на разговора.
— Допускам — каза, — че семейството й си е спомнило абсурдното ми увлечение към нея преди две години и е решило, че пак ще се хвана на въдицата и ще ги отърва от нея.
— Какво мислиш да правиш със стария херцог, който разправя наляво и надясно, че си му внук и ще те прави свой наследник?
Той почака да чуе нещо повече, но приятелят му не обърна внимание на въпроса му, зачетен в своите документи. Като видя, че разговорът няма да бъде подновен, Джейк взе няколко одеяла и да се запъти към плевнята. На вратата се поспря, тъй като внезапно му дойде наум едно несъответствие в цялата история:
— Тя рече, че не ти е пращала бележка за среща в зимната градина.
— Тя е лъжкиня и превъзходна артистка — заяви Иън с леден глас, без да откъсва очи от документите. — Утре ще помисля как да се отърва от тях.
Нещо в израза му накара Джейк да попита:
— Що бързаш? Да не те е страх, че пак ще те оплете с женски хитрини?
— Едва ли.
— Тогаз си направен от камък — подразни го той. — Тая жена е толкова красива, че ще прелъсти всеки мъж, който се осмели да остане един час с нея, в туй число и мен, а ти знаеш, че аз въобще не мразя фустите.
— Гледай да не те спипа насаме — отговори Иън меко.
— Що пък, няма да се дърпам я — разсмя се Джейк и излезе.
На горния етаж в спалнята, която се намираше в края на коридора над кухнята, Елизабет с последни сили съблече дрехите си, пъхна се в леглото и заспа дълбоко, напълно изтощена.
В спалнята, разположена над всекидневната, където двамата мъже разговаряха, Лусинда Трокмортън- Джоунс не видя причина, която да наруши вечерните й навици. Не се поддаде на умората. Нямаше да отстъпи само защото някаква селска каруца я бе пораздрусала или пък че я бяха изхвърлили позорно на дъжда, където бе принудена да размишлява за хранителните навици на хищниците и най-накрая за това, че бе грубо отпратена да си легне, без да сложи в устата си дори коричка хляб. Нищо не можеше да й попречи да се приготви за сън, както след най-обикновен ден, прекаран в бродиране. Съблече черната си рокля, разпусна косата си и я разреса сто пъти, после я прибра под нощното боне до последното косъмче.
Въпреки всичко две неща я измъчваха и когато си легна и дръпна до брадичката си грубите одеяла, не можа да заспи. Първото и най-важното бе, че в стаята нямаше кана и леген, за да се измие както обикновено преди сън. И второ — леглото, на което трябваше да се отпусне, бе цялото на буци.
Ето защо тя бе будна, когато мъжете се заговориха и гласовете им се чуха тихо, но отчетливо. Така тя неволно бе принудена да подслушва. През своите петдесет и шест години никога не се бе поддавала на подобна низост. Тя се възмущаваше от онези, които подслушваха — факт, с който бяха запознати всички слуги във всички къщи, където бе работила. Безжалостно разобличаваше всеки, когото заловеше да подслушва или да наднича през ключалката, независимо дали е мъж или жена и независимо какво място заема в йерархията на прислугата.
А сега тя бе принудена да падне толкова низко и да слуша чужд разговор.
Не само слушаше, но и чу добре целия разговор. И сега претегляше всяка дума, изречена от Иън Торнтън, премисляше кое е истина и кое не от онова, което каза на онзи странен субект, когото погрешно взе за слуга.
Въпреки че бе възбудена, лежеше абсолютно спокойно и тихо. Очите й бяха затворени, белите й ръце бяха скръстени върху завивките, което, идеално опънати, покриваха тялото й. Толкова притихнала изглеждаше, че който и да надникнеше в обляната от лунна светлина стая, щеше да потърси запалена свещ при краката й и разпятие в ръцете й.
Но това впечатление нямаше нищо общо с бурната й умствена дейност. Тя изследваше с научна точност всяка дума, която чу, като преценяваше какво може или какво трябва да се направи. Беше й ясно, че е възможно Иън Торнтън да е излъгал Джейк Уайли за желанието си да се ожени за Елизабет. Според Робърт Камерън Торнтън бил развратник, който преследвал богатство; дори подчерта, че искал да съблазни сестра му само заради спорта. По този въпрос Лусинда бе склонна да мисли, че Робърт е излъгал, за да прикрие срамното си поведение на дуела. Освен това, макар и да бе видяла, че Робърт изпитва някакви братски чувства към Елизабет, бягството му от Англия доказа, че е страхливец.
Повече от час тя лежа будна, преценявайки дали всичко, което чу, е истина. Само един факт прие безрезервно, факт, на който повечето хора отказваха да повярват. Тя даже и за миг не се усъмни, че Торнтън е наследник на херцог Станхоуп. Известно бе, че един измамник би могъл да се представи за аристократ пред джентълмените в някой клуб, но един наблюдателен иконом само с бегъл поглед ще разбере, че е измамник.
Тази способност бе прераснала в талант при гувернантките, чиято работа беше да предпазват поверените им девойки точно от такива светски измамници. Разбира се, Лусинда имаше и това предимство, че в първите години на своята кариера бе компаньонка на племенницата на херцог Станхоуп и тази вечер само един по-внимателен поглед я убеди, че той е пряк наследник на стареца, толкова поразителна бе приликата им. Като имаше предвид възрастта на Иън Торнтън и спомените си за скандала около маркиз Кенсингтън, когато той скъса със семейството си заради неподходящия си брак с някаква шотландска девойка, на Лусинда й трябваха само трийсет секунди, за да се досети, че Иън Торнтън е внук на херцога.
Всъщност тя не можа да прецени в момента на тяхната среща само едно нещо — дали той е законороден, тъй като не знаеше подробности около раждането му преди трийсет години. Но ако Станхоуп се опитваше да признае Иън Торнтън за свой законен наследник, както бе подочула, тогава произходът му бе извън всяко съмнение.
След като обмисли всичко това, остана й да разреши още два въпроса. Първият бе дали Елизабет ще бъде облагодетелствана от брака си с бъдещ пер в Камарата на лордовете, не просто граф, а благородник, който един ден ще носи титлата херцог — най-високата и най-благородната от всички благороднически титли. И тъй като Лусинда през целия си живот се бе стремила да осигури на възпитаничките си възможно най-добрата партия, трябваха й по-малко от две секунди, за да реши, че отговорът е подчертано положителен.
Вторият въпрос й създаде повече затруднения: както бе ясно, само тя бе благоразположена към подобен брак, а да не говорим, че никой друг не подозираше подобно намерение. И времето й бе неприятел. Ако не се заблуждаваше, а тя никога не се заблуждаваше за подобни неща, Иън Торнтън скоро щеше да стане най-търсеният ерген в Европа. Въпреки че живееше изолирано с нещастната Елизабет в Хейвънхърст, Лусинда постоянно си пишеше с други две гувернантки. Те често бяха споменавали името му във връзка с разни приеми. Беше станал особено привлекателна партия, особено след като се разпространиха слухове за богатството му, и тази привлекателност щеше да скочи стократно, когато бъде обявено, че наследява титлата на баща си — маркиз Кенсингтън. Тази титла по закон му принадлежеше и като се замисли колко нещастия бе причинил на нейната възпитаничка, почувства, че той е длъжен незабавно да увенчае главата на Елизабет с перска коронка и да сложи на безименния й пръст венчален пръстен.
След като взе това решение, остана още една дилема, която бе от морално естество. Бе посветила целия си живот да пази девойките настрана от противоположния пол, а сега трябваше да направи точно обратното — да събере Елизабет и Иън. Спомни си думите на Джейк Уайли: „Тази жена е толкова красива, че ще съблазни всеки мъж, осмелил се да остане насаме с нея един час.“ Както Лусинда знаеше, Иън Торнтън вече веднъж е бил „съблазнен“ от Елизабет, още повече, че сега тя не беше девойче и беше много
