селото?
Ако Елизабет не бе толкова потресена, щеше да се разсмее на изражението на Джейк Уайли.
— Ще успеем да се върнем късно следобед, ако намерим кой да дойде. Но аз…
— Тогава най-добре да не се бавим. — Лусинда млъкна и се обърна към Иън. Погледна го, като обмисляше нещо, после погледна красноречиво Елизабет, сякаш й казваше: „Доверете ми се и не спорете.“ — Елизабет, бъдете така добра да ни извините — продължи тя, — бих искала да разменя с господин Торнтън няколко думи насаме.
Девойката нямаше избор и се подчини, излезе и страшно сконфузена се загледа към дърветата, зачудена какъв ли таен план е скроила Лусинда, за да разреши проблемите им.
Иън с присвити очи гледаше старата харпия, която го фиксираше със змийски поглед.
— Господин Торнтън — каза тя най-накрая, — аз прецених, че сте джентълмен.
Изрече тази присъда с маниер на кралица, която посвещава в рицарство някой парий, или по-точно крепостен селянин. Иън стоеше като парализиран, ужасно нервиран, в очакване да разбере каква игра е намислила, за да си позволи да остави Елизабет сама, без надзор.
— Не ме дръжте в напрежение — хладно изрече той. — С какво заслужих доброто ви мнение?
— С абсолютно нищо — без колебание заяви тя. — Позовах се на моята безпогрешна интуиция и на факта, че сте роден благородник.
— И откъде ви хрумна тази идея?
— Не съм глупава. Познавам вашия дядо, херцог Станхоуп. Бях член в домакинството на неговата племенница, когато бракът на вашите родители предизвика фурор Някои по-зле информирани личности може и да се губят в догадки за роднинството ви, но за мен то е очевидна истина. Вижда се в чертите на лицето ви, в ръста ви, дори в маниерите ви. Вие сте негов внук.
Иън бе свикнал с английското любопитство, наблюдаваха го внимателно и рядко задаваха някой въпрос. Знаеше, че се чудят и шушукат помежду си, но за пръв път му заявяваха в лицето кой е. Обузда надигащия се гняв и отговори с тон, от който тя трябваше да си извади заключение, че се заблуждава:
— Щом го твърдите, би трябвало да е истина.
— Ето, точно със същия снизходителен тон обикновено говори дядо ви — осведоми го тя. — Но както и да е, не в това е въпросът.
— Мога ли да се поинтересувам какъв е въпросът?
— Да, можете — отвърна Лусинда, като се чудеше как да върне спомените му за желанието, което е изпитвал към Елизабет, и как да пробуди съвестта му. — Въпросът е, че съм запозната добре с онова, което се е случило между Елизабет и вас, когато преди време сте се запознали. Но аз — заяви — съм склонна да стоваря вината върху вас не заради липса на възпитание, а по-скоро заради липса на здрав разум. — Той повдигна вежди, но нищо не каза. Тя прие мълчанието му за съгласие и многозначително добави: — Липса на здрав разум и у двете страни.
— Така ли?
— Да, разбира се. — Жената изтупа облегалката на стола с видимо отвращение. — Какво друго освен липса на здрав разум ще накара седемнайсетгодишно девойче да се втурне да защитава прословут картоиграч и да си навлече неодобрението на обществото.
— И какво още?
— Кой би могъл да знае освен вие и Елизабет. Без съмнение същото нещо я е накарало да остане в горската хижа, вместо да си тръгне, когато е видяла, че вие сте там. — Чувстваше се удовлетворена, че е дала най-доброто от себе си, но отново стана безцеремонна, тъй като подобно поведение й отиваше повече и бе по-убедително. — Както и да е, това е минало. Тя плати скъпо заради липсата си на здрав разум, макар че сега е в още по-бедствено положение по същата причина, което също е справедливо.
Лусинда се зарадва, когато той присви очи, както се надяваше от чувство на вина или поне от загриженост. Следващите му думи й показаха, че се заблуждава:
— Госпожо, нямам цял ден за губене в безцелни разговори. Ако имате какво да кажете, кажете го и да приключваме.
— Много добре. — Тя стисна зъби, за да не избухне. — Моят въпрос е свързан със задълженията ми към лейди Камерън — да се чувства физически добре, както и да бъда винаги до нея. В случая, като имам предвид условията във вашето жилище, първото ми задължение ми се струва по-спешно от второто, особено след като за мен е ясно, че вие двамата нямате нужда от надзор, за да се държите благопристойно. Може би имате нужда от арбитър, за да не се избиете, но гувернантката в този случай е напълно излишна. Ето защо моят дълг повелява незабавно да осигуря подходяща прислуга. След като съм се заела с тази задача, ви моля да ми дадете думата си на джентълмен, че няма да се държите грубо. Тя вече е достатъчно онеправдана от чичо си. Няма да разреша друг да вгорчава повече и без друго това трудно за нея време.
— Какво по-точно — попита Иън, изненадан сам от себе си — имате предвид, като казвате „трудно време“?
— Това не мога да обсъждам — отвърна тя, като се стараеше да не проличи в гласа й, че тържествува. — Само изразявам моята загриженост дали ще се държите като джентълмен. Ще ми обещаете ли?
Тъй като Иън нямаше никакво намерение да докосне с пръст Елизабет или да общува с нея, без миг колебание кимна:
— Тя е в абсолютна безопасност с мен.
— Точно това се надявах да чуя — излъга най-безсъвестно Лусинда.
След няколко минути Елизабет видя Лусинда и Иън да излизат от къщата, но физиономиите им бяха толкова безизразни, че тя нямаше как да подразбере какво са обсъждали.
Всъщност единственият, който даваше израз на емоциите си, бе Джейк Уайли, който се появи, водейки два коня. А изразът му, притеснено забеляза девойката, който бе буреносен, когато отиде да доведе конете, сега издаваше несдържано ликуване. С поклон той посочи към черния кон, оседлан с протрито седло.
— Заповядайте, госпожа — ухили се на Лусинда. — Казва се Атила.
Тя презрително погледна звяра, надяна черните си ръкавици и размаха чадъра си.
— Нямате ли някой по-приличен кон?
— Не, госпожа. Конят на Иън е контузен.
— О, много добре. — Лусинда тръгна към коня, но щом влезе в обсега му, той оголи зъби и се приготви за нападение. Без да се стъписва, тя го цапардоса между ушите с чадъра.
— Стой! — изкомандва и без да обръща внимание, че животното се разпръхтя от болка, го заобиколи, за да се качи на него.
— Сам си го изпроси — каза му, докато Джейк придържаше поводите, а Иън й помагаше да го възседне. Атила извъртя бялото на очите си и предпазливо я изчака да се настани на седлото. И когато Джейк й подаде поводите, веднага стана неспокоен.
— Не понасям злонравни животни — с най-строгия си тон предупреди тя коня и когато той не й обърна внимание, рязко дръпна поводите и едновременно силно го шляпна с чадъра по хълбока. Атила бурно изпръхтя в знак на недоволство и в бърз тръст покорно се отправи към пътя.
— Това надминава всичко — беснееше Джейк, загледан след коня и ездачката. — Това животно не знае какво е вярност — обърна се той към Иън и без да дочака отговор, се метна на своя кон и потегли след Лусинда.
Съвсем объркана от поведението на всички тази сутрин, Елизабет погледна мълчаливия мъж до себе си и зяпна от учудване. Този непредсказуем човек се бе загледал след Лусинда с пура между белите си зъби, а на лицето му сияеше широка усмивка. Според девойката очевидно странните реакции на мъжете бяха свързани с умението на по-възрастната жена да се справи с дивия кон и тя обясни:
— Струва ми се, че бащата на Лусинда е дресирал коне.
Иън неохотно откъсна поглед от вдървения гръб на Лусинда и се обърна към Елизабет.
— Удивителна жена — отбеляза той. — Има ли някаква ситуация, с която тя да не може да се справи?
— Аз подобно нещо не съм виждала — подсмихна се тя, но после се смути, защото той престана да се усмихва, а държанието му стана безучастно и хладно.
