— Искам да кажа — уведоми го тя с мрачен поглед, — че искам да бъда свободна. И независима. А това са неща, които един млад съпруг няма да бъде склонен да ми осигури, докато един по-възрастен ще бъде по-отстъпчив.
— Независимостта ще бъде единственото нещо, което ще може да ви даде някой старец.
— Това ми е напълно достатъчно — заяви Елизабет. — Омръзна ми с мен и с моя живот да се разпореждат мъжете. Искам да се грижа за Хейвънхърст и това е всичко, което желая.
— Омъжете се за старец — равнодушно подхвърли Иън — и може би ще бъдете последната от рода Камерън.
Тя го погледна неразбиращо.
— Той няма да може да ви дари с деца.
— О, това ли! — отвърна тя, леко объркана. — Още не съм го обмислила.
— Уведомете ме, когато го обмислите — изрече Иън с унищожителен сарказъм и вече не намираше у нея нищо приятно или възхитително. — Цяло щастие е, че още не сте открили подобен кандидат.
Елизабет повече не му обърна внимание. Не беше го обмислила, защото решението й дойде ненадейно, след като отначало Иън Торнтън я бе прегръщал нежно, а после по необясними причини се бе отнесъл към нея като към моментно разнообразие и най-накрая с презрение. Тя нямаше опит с мъжете и ги смяташе за напълно непредсказуеми и непостоянни. От баща й, брат й, и виконт Мондевейл, който бе пожелал да се ожени за нея, до Иън Торнтън, който не желаеше. Само чичо й не можеше да я изненада с действията си. Той постъпваше винаги безсърдечно и студено.
В своето желание час по-скоро да се скрие в спалнята си, Елизабет сдържано пожела на Иън лека нощ, щом прекрачи прага на къщата. Дори не забеляза викария, който я изпрати със загрижен поглед.
— Надявам се, че разходката е била приятна, Иън — проговори той, когато вратата на спалнята се захлопна.
Младият мъж тъкмо си наливаше кафе и настръхнал погледна през рамо към вуйчо си. Веднага разбра, че старият човек е съвсем наясно, че желанието, а не свежият въздух го накара да изведе Елизабет на разходка.
— Какво искаш да кажеш? — сприхаво попита.
— Искам да кажа, че ти постоянно и най-хладнокръвно я разстройваш, а това не е обичайното ти поведение към жените.
— С Елизабет Камерън нищо не е обичайно.
— Напълно съм съгласен с теб — каза викарият с усмивка. После затвори книгата си и я остави настрана. — Също така искам да кажа, че тя много те харесва, а ти — нея. И това веднага се забелязва.
— Тогава сигурно за мъж с твоята проницателност веднага се вижда — непреклонно каза Иън, — че ние изобщо не си подхождаме. И този спор е излишен; ще се женя за друга.
Дънкан отвори уста да изкаже своето мнение по въпроса, но забеляза израза на Иън и се отказа.
17.
Още на зазоряване Иън отиде на лов и Дънкан реши да се възползва от случая, за да измъкне от Елизабет някои отговори на въпросите, които го тревожеха. Разпита я как са се срещнали за пръв път с Иън в Англия, какъв е животът й там и така нататък, но не научи нищо. Докато закусваха отговорите, които получи, бяха повърхностни и безсмислени. Почувства, че имат за цел да го подведат да повярва, че животът й е лекомислен и много приятен. Най-накрая се опита да избегне темата, като го попита за рисунките на Иън.
С надеждата, че ще я предразположи да му се довери, ако разбере по-добре Иън, Дънкан й разказа повече отколкото трябваше. Разказа й как е преживял Иън смъртта на семейството си и защо е прогонил кучето си. Тактиката не успя. Макар и да кимаше със съучастие, тя не каза нищо повече за себе си.
А самата Елизабет едва дочака да привършат закуската, за да се спаси от настойчивия му поглед и неудобните въпроси. При цялата му доброта и шотландска искреност тя предусети колко прозорлив е той и че лесно не се отказва, ако трябва да се справи с нещо. Щом изми и прибра съдовете, излезе да нагледа градината, но само след секунда той застана до нея крайно разтревожен.
— Вашият кочияш пристигна — каза й. — Донесъл е спешно съобщение от чичо ви.
Обзе я ужас и тя хукна към къщата, където я чакаше Арон.
— Арон! — повика го тя. — Какво се е случило? Как успя да се добереш дотук с каретата?
В отговор на първия въпрос той й подаде писмо. На втория отговори сърдито:
— Чичо ви иска незабавно да се приберете вкъщи, рече ми да наемам каквото ща, само час по-скоро да ви отведа. Довел съм два коня за вас и за госпожица Трокмортън-Джоунс, а на пътя долу ни чака кола, та да стигнем до хана, дето е вашта карета.
Елизабет разсеяно кимна и разпечата писмото. Зачете го с нарастващ ужас.
Чичо й пишеше следното:
Елизабет, веднага се прибирай вкъщи. Билхейвън поиска ръката ти. Няма смисъл да губиш време в Шотландия. Знаеш много добре, че ще предпочета Билхейвън пред Торнтън.
Очевидно предвиждаше, че тя щеше да измисли нещо, за да осуети плановете му, затова в края бе прибавил:
Ако се завърнеш до една седмица, ще имаш възможност да участваш при изготвянето на предбрачния договор. В противен случай ще действам без теб, за което имам право като твой настойник.
Тя смачка писмото, а сърцето й болезнено и глухо затуптя. Някаква олелия в двора привлече погледа й. Лусинда и господин Уайли най-после се връщаха. Тя изтича към Лусинда, но колебливо спря на разстояние от черния кон, който злобно бе присвил уши.
— Луси! — извика тя, докато Лусинда невъзмутимо чакаше господин Уайли да й помогне да слезе. — Луси! Сполетя ни нещастие!
— Само момент моля ви, Елизабет — каза невъзмутимата жена. — Каквото и да е, може да почака, докато се настаним по-удобно. Имам чувството, че съм се родила на гърба на този кон. Не можете да си представите колко трудно беше да намерим подходяща прислуга…
Елизабет почти не слушаше какво й говори. Чувстваше се безумно безпомощна и изтерзана, но трябваше Да изчака, докато Лусинда слезе от коня и докуцука в къщата. И когато се настани на дивана, каза:
— И сега какво се е случило?
Девойката й подаде писмото, без да забележи викария, който стоеше до огнището и я гледаше озадачено и разтревожено.
— Прочети го. Подразбирам, че вече е приел предложението му.
Докато четеше краткото писмо, лицето на Лусинда стана пепеляво, а на хлътналите й бузи избиха яркочервени петна.
— Приел е предложение от дявола — скръцна със зъби тя — само защото има титла и пари. И защо ли се изненадваме!
— Бях толкова сигурна, че съм убедила Билхейвън колко сме неподходящи един за друг! — Елизабет почти се разрида, мачкайки синята си пола от притеснение.
— Направих всичко по силите си, Луси, всичко — разказах ти, дори прекалих. — Превъзбудено скочи на крака.
— Ако тръгнем веднага, може би ще успеем да се върнем навреме, за да се опитам да разубедя чичо Джулиъс.
Лусинда не скочи на крака; не изтича по стълбите и не се втурна в стаята си, не изля гнева си, затръшвайки вратата като Елизабет. Тя изправи скованото си тяло много бавно и се обърна към викария.
