Шотландия и на къщата, но разказът й бе несвързан, защото непрекъснато мислеше за Иън. Изглеждаше някак чудновато, че живее тук, в толкова усамотено място. Трябваше поне понякога да се появява в балните зали или в градините, облечен с невероятно изисканото си черно вечерно облекло, за да вълнува женските сърца. Тъжно си помисли колко безпристрастно може да разсъждава. Според нея мъже като Иън Торнтън правят голяма услуга на обществото — дават му нещо, в което да се вглежда, на което да се възхищава и от което дори да се страхува. Без мъже като него жените нямаше да имат за какво да мечтаят. И да съжаляват, напомни си тя.
През цялото време Иън не показа, че я забелязва, затова никак не бе странно, че тя леко се сепна, когато той каза, без да я поглежда:
— Вечерта е много хубава, Елизабет, и ако можете да се откъснете от писмото си, бихте ли пожелали да се поразходим?
— Да се разходим ли? — повтори тя, изплашена, че той долавя какво я занимава, както тя долавя всяко негово движение.
— Навън е тъмно — отбеляза, като се вгледа в невъзмутимия му израз. Той стана от масата и се приближи до нея. Изправи се до стола й, почти заплашително висок, а красивото му лице с нищо не подсказваше, че изпитва желание да отиде където и да е с нея. Елизабет погледна нерешително викария, който веднага подкрепи Иън.
— Една разходка ще ви дойде добре — каза Дънкан и стана. — Помага на храносмилането.
Елизабет отстъпи и се усмихна на стария свещеник.
— Само ще си взема някаква наметка от спалнята. Да ви донеса ли нещо и на вас, господа?
— На мен не — каза той. — Не обичам да скитам в тъмното. — Малко късно се усети, че пренебрегва задълженията си, и побърза да добави: — Зрението ми не е като едно време. — После извинението му изгуби всякакъв смисъл, тъй като взе книгата си и без очила се зачете на слабата светлина на свещите.
Нощта бе хладна и Елизабет се загърна с вълнения шал. Иън вървеше мълчаливо до нея.
— Има пълнолуние — каза тя след няколко минути, загледана към огромния сумрачно-жълт диск. Когато той не отговори, тя се зачуди каква тема да предложи и тогава Иън непринудено изрази онова, което и тя чувстваше:
— Не мога да повярвам, че съм в Шотландия.
— Нито пък аз.
Тръгнаха по пътечка, която той очевидно познаваше добре, а зад тях светлината от прозорците на къщата все по-слабо мъждукаше, докато напълно изчезна.
След няколко минути, изпълнени с мълчание, заобиколиха едно малко възвишение и ненадейно пред тях се появи долината, потънала в мрак, докато небето меко сияеше от блясъка на звездите. Иън спря и пъхна ръце в джобовете си. Елизабет се почувства неловко и продължи още няколко крачки, но пътеката свършваше и повече нямаше накъде да се върви. Тук като че ли бе по-студено, тя се загърна с наметката и го погледна. На лунната светлина профилът му рязко се очертаваше, изглеждаше някак суров.
— Трябва да се връщаме — промълви тя след още няколко минути мълчание.
Иън не отговори веднага, наведе глава назад, очите му бяха притворени. Имаше вид на човек, който мъчително се бори със себе си.
— Защо? — попита, без да променя позата си.
— Защото пътят свършва тук — отбеляза тя очевидното.
— Тази вечер не излязохме на разходка — отговори Иън с равен глас.
Чувството й за сигурност взе да я напуска.
— Така ли?
— Много добре знаете, че е така.
— Тогава… тогава защо сме тук?
— Защото искаме да сме сами.
Ужасена, че той се е досетил по някакъв начин какво я е вълнувало по време на вечеря, стеснително каза:
— Какво ви кара да мислите, че аз искам да съм насаме с вас?
Той рязко се обърна към нея и погледът му потъна в очите й.
— Ела и ще ти покажа какво.
Тялото й се разлюля от уплаха и желание, но все пак успя да запази известно самообладание. Да я целуне, когато викарият е някъде наблизо, беше допустимо, но тук бяха съвсем сами и той можеше да си позволи всякакви волности, а това вече бе недопустимо. Беше и много по-опасно, и по-страшно. И ако съдеше по поведението й отпреди две години, тя не би могла и да го упреква. С безумно усилие остана равнодушна към сексуалното му обаяние и успя спокойно да изрече:
— Господин Торнтън…
— Името ми е Иън — прекъсна я той. — Познаваме се отдавна и дори без да споменаваме какво се случи между нас, не мислите ли, че е нелепо да се обръщате към мен толкова официално?
Елизабет се постара да запази хладнокръвие.
— Обвинявах изцяло вас за онова, което се случи между нае през онзи уикенд — кротко започна да обяснява. — След това преглътна, преди да продължи: — Истината е, че моето поведение вечерта, когато се запознахме в градината и когато ви помолих да танцувате с мен, беше глупаво… по-скоро безсрамно. — Елизабет млъкна, тъй като знаеше, че отчасти може да се оневини, като разкаже, че е постъпила така по молба на приятелките си, но й се стори унизително. Много й се искаше отношенията им да се изяснят без допълнителни обяснения. Затова продължи, макар и несигурно: — След това при всяка наша среща се държах като безпътна жена и не мога да ви обвинявам, ако сте останали с такова впечатление.
Гласът му беше изпълнен е мрачна ирония, когато каза:
— Същото, което си мислех, ли е, Елизабет? — Дълбокият му глас, странният начин, по който я гледаше, я разтърсиха.
— Как… какво друго бихте могли да си помислите?
Той пъхна ръце в джобовете си и застана пред нея.
— Помислих си — изрече през зъби, — че не само сте красива, но сте и опияняващо невинна. Ако тогава, в градината знаех, че осъзнавате какво правите, като ме каните на танц и като флиртувате с мен въпреки възрастта и репутацията ми, щях да проявя по-голям интерес към поканата ви и щяхме да пропуснем танците.
Елизабет изумена го погледна.
— Не ви вярвам.
— Защото не вярвате, че пожелах на секундата да ви завлека зад храстите и да ви накарам да примрете в ръцете ми? Или не вярвате, че съм имал скрупули да се поддам на този низък импулс ли?
Елизабет с огромно усилие превъзмогна слабостта си.
— А къде се дянаха скрупулите ви в хижата на горския пазач? Много добре знаехте, че аз бях в неведение за вашето присъствие там.
— А защо останахте — възрази той с равен глас, — след като видяхте, че все още ви чакам?
Елизабет прибра един кичур от челото си.
— Разбирах, че трябва да си тръгна — призна. — Не зная защо останах.
— Останахте по същата причина, по която и аз бях там — обясни й той безизразно. — Ние се желаехме.
— Беше слабост — твърде бурно протестира тя, — опасна и безразсъдна.
— Безразсъдно или не — непоколебимо каза той, — аз ви желаех. И сега ви желая.
Тя много сгреши, като го погледна и очите му плениха нейните. Ръцете й безсилно се отпуснаха и наметката, в която се бе вкопчила, като че ли животът й зависи от това, се смъкна от едното й рамо. Но нищо не забеляза.
— Излишно е да си даваме вид, че всичко е минало и забравено — изрече той безизразно. — Вчерашният ден доказа, че не е минало или поне че нищо не е забравено. През цялото това време ви
