Когато се завърна от лов, Иън веднага отиде в плевнята, където остави дивеча и малко след това се запъти към къщата, но в последния момент кривна към дървото. Застана под него и се загледа към покрития с мъх стръмен склон, по който се слизаше до реката. Високо над главата му клоните на дървото се разлюляха и той погледна нагоре. В първия момент нищо не забеляза, после онова, което видя, го накара да се усъмни в зрението си. Един дълъг, строен, гол крак се протегна и заопипва къде да стъпи. След това към първия се присъедини другият и двата застинаха в пространството като че ли в безтегловност.
Иън посегна да я хване, но се отказа, защото явно тя и сама добре се справяше.
— Какво, по дяволите, правите там горе? — попита той.
— Слизам долу, разбира се — се чу гласът на Елизабет в листака.
Доста смаян от смелостта и пъргавината й, Иън тъкмо щеше да си тръгне и да я остави сама да слезе, когато едно прогнило стъпало поддаде.
— Помощ! — изкрещя Елизабет точно навреме, за да падне в яките ръце, които я поеха през кръста.
Елизабет усети как се плъзга по него. Смутена от неумелото си слизане, от детските съкровища, които откри, от странния трепет, който я прониза при допира с неговото тяло, тя пое дъх и неохотно се обърна към Иън.
— Рових в нещата ви — призна си тя и вдигна зелените си очи към него. — Надявам се, че няма да се разгневите.
— И защо да се разгневявам?
— Видях рисунките ви — продължи признанията си тя, тъй като сърцето й бе преизпълнено с нежност и възхита от откритието й. — Прекрасни са, наистина! Не е трябвало да се захващате с комар и рисковани операции, трябвало е да станете художник!
Тя усети смущението му и в желанието си да го убеди в своята искреност, измъкна скицника, постави го на тревата и внимателно го разтвори.
— Само погледнете тази! — настоя тя, седна на земята и му се усмихна.
След миг колебание Иън седна до нея, загледан в обаятелната й усмивка, а не в рисунките.
— Не гледате рисунките — мило го смъмри тя и му показа рисунката. — Не мога да повярвам, толкова сте талантлив! Уловили сте и най-финия детайл. Защо го казвам: ето, аз усещам вятъра в косите й, виждам как се усмихват очите й.
За ужас на Елизабет, когато той погледна образа на момиченцето, стана много тъжен.
Тя някак си предусети, че момичето е починало.
— Коя е тя? — меко попита.
Мимолетният тъжен израз изчезна и когато тихо й отговори, чертите му бяха както обикновено спокойни:
— Сестра ми.
Той се подвоуми за миг и Елизабет си помисли, че на нищо повече да каже. Когато проговори с приглушен глас, тя остана с чувството, че сам изпитва способността си да изрече гласно какво се е случило:
— Умря при пожар, когато беше на единайсет години.
— Съжалявам — прошепна Елизабет, а огромното съчувствие и сърдечна топлота се отразиха в очите й. — Искрено съжалявам — каза тя, замислена за красивото момиче със смеещите се очи. Неохотно откъсна очи от неговите и без да е сигурна дали няма да обърка нещо, е опита да разведри настроението, като отгърна скицника на следващата рисунка. Тя като че ли трептеше от живот и бликаща радост. Изобразяваше мъж и жена, седнали на голям камък на морски бряг. Мъжът я бе прегърнал през раменете, усмихваше й се полуобърнат към нея, а тя бе сложила ръката си в неговата и жестът й някак подсказваше голямата им любов.
— А тези хора кои са? — попита, като сочеше рисунката.
— Моите родители — отговори Иън, но в тона му се прокрадна нещо, което я накара да го погледне. — Загинаха в същия пожар.
Елизабет извърна глава и почувства пронизваща болка в гърдите си.
— Случи се много отдавна — отбеляза той след миг и отгърна на следващата рисунка. От листа ги погледна черен лабрадор. Когато този път обясни, гласът му бе по-ведър: — Каквото и да се случеше да отстрелям, тя го намираше.
Самата Елизабет вече се бе овладяла, когато каза:
— Притежавате невероятен талант да улавяте същността на нещата, съзнавате ли го?
Той развеселено повдигна вежди и заразглежда останалите рисунки. Спря се на една скица, на която много прецизно бе нарисувал четиримачтов кораб с платна.
— Възнамерявам някой ден да построя този кораб. Проектът е мой.
— Наистина ли? — възкликна тя възхитена.
— Наистина — потвърди той, като й се усмихна. Лицата им бяха само на сантиметри едно от друго, те се гледаха усмихнати, после Иън насочи погледа си към устните й, а сърцето й щеше да се пръсне в очакване. Иън едва забележимо наклони глава и Елизабет почувства или по-скоро знаеше, че той ще я целуне. Неволно вдигна ръка да го прегърне и да го привлече към себе си, но Иън рязко се отдръпна и скочи на крака. Съвсем зашеметена, тя внимателно затвори скицника и се изправи.
— Става късно — каза, за да прикрие смущението си. — Бих искала да се изкъпя в реката, преди да захладнее. О, почакайте — задържа го, измъкна от палеца си пръстена и му го подаде. — Намерих го в кутията при рисунките — прибави.
— Моят баща ми го даде, когато бях малък — надменно изрече той и го прибра в джоба си.
— Струва ми се много ценен — отбеляза Елизабет, като си представи колко много подобрения можеха да се направят в къщата и в земите наоколо, ако го продаде.
— Всъщност — безизразно отговори Иън — пръстенът няма никаква стойност.
16.
Вечеряха тримата — Елизабет, Иън и викарият, и през цялото време тя бе смутена и объркана. Иън разговаряше с вуйчо си, като че ли нищо не се бе случило помежду им, а Елизабет се измъчваше с чувства, които нито можеше да разбере, нито да преодолее. Всеки път, щом погледнеше към нея, сърцето й се разтуптяваше. Крадешком хвърляше поглед към устните му. Наблюдаваше силните му дълги пръсти, когато поднасяше чашата с вино към устните си и я пронизваше споменът за нежността им.
Преди две години бе завладяна от чара му; сега беше по-мъдра. Беше разбрала, че е развратен, но сърцето й казваше друго. Когато вчера я прегръщаше, почувства, като че ли тя за него е изключение, като че ли не само я желае, но и се нуждае от нея в своя дом.
„Колко си самонадеяна, Елизабет — наруга се тя, — и колко си глупава!“ Изкусните любовници и изискани ухажори навярно винаги карат една жена да се чувства изключителна. Целуват я с подлудяваща страст и когато страстта се изпари, забравят, че е жива. Беше чувала, че донжуановците преследват ожесточено жертвата си и щом постигнат своето, я зарязват — точно както постъпи Иън сега. Тази мисъл никак не й беше приятна и тя закопня за примирие. Мракът навън се сгъстяваше, вечерята привършваше, а Иън не забелязваше присъствието й. Най-после вечерята приключи, девойката се изправи, за да разтреби масата, и когато се обърна към Иън, замръзна от изненада, защото той бе впил поглед в устните й, но веднага рязко се извърна.
— Аз ще ви помогна — предложи услугите си викарият. — Така е справедливо, след като двамата с Иън приготвихте всичко останало.
— И дума да не става — закачливо му отговори тя и за четвърти път през целия си живот завърза престилка около кръста си и изми съдовете. Зад гърба й двамата разговаряха за хора, които Иън очевидно отдавна познаваше. Макар те да не я забелязваха, тя се почувства необичайно щастлива и доволна да чува как си приказват.
Когато свърши с домакинстването, свали престилката и седна до огнището. Оттук можеше да вижда Иън, без да бъде забелязвана. Тъй като освен на Алекс нямаше на кого другиго да пише, тя започна писмо до нея, съобразявайки се, че Иън случайно може да го види. Затова се ограничи главно в описание на
