изключително радостен.
Елизабет бе започнала да се чуди дали в това семейство няма някаква лудост и само доброто възпитание я възпря да не го отбележи. Вместо това се зае с чиниите от закуската.
След като изми съдовете и ги прибра, въпреки протестите на викария отиде на долния етаж, за да разтреби и да почисти мебелите. Прекъсна само за да хапнат набързо, и когато привърши с домакинската работа, вече беше късен следобед. Застана насред къщата и тържествуващо огледа резултата от усилията си, а душата й се изпълни с блаженство от добре свършената работа.
— Заслужихте си разходката — каза й Дънкан. — Сега настоявам да се порадвате на отиващия си прекрасен ден.
Елизабет би предпочела топла баня, но тъй като това желание бе неизпълнимо, прие. Навън небето беше синьо, въздухът — мек и изпълнен с благоухания и тя погледна с копнеж към виещия се в падината поток. Щом Иън се завърнеше, щеше да отиде да се изкъпе в реката — за пръв път на открито. Но трябваше да почака, за да не се сблъска с него, докато се къпе.
Обиколи двора, порадва се на гледката, но без Иън й беше скучно. Присъствието му изпълваше атмосферата с напрежение и всеки миг за нея бе различен. Чистенето на къщата му тази сутрин, което направи от скука и главно в знак на признателност, се превърна за нея в нещо съкровено.
Застана на ръба на платото и се загледа в далечината, но пред нея беше красивото му сурово лице с кехлибарените очи. Спомни си нежността в дълбокия му глас и начина, по който вчера я прегърна. Позачуди се какво ли е да си женен, да живееш в уютна къща като тази, заобиколена от величествената природа. Чудеше се и каква ли жена би довел Иън тук като своя съпруга и си представи как разговарят и мечтаят един до друг на дивана пред огнището.
Изведнъж Елизабет се усети, че мислите й са безумни. Представяше си, че самата тя седи до него на дивана! Трябваше да забрави тези скандални мисли и се огледа с какво да запълни времето си. Завъртя се, загледана в разлистената корона на дървото… и тогава я съзря! Голяма дървена къща, почти напълно скрита в клоните на огромната дърво. Очите й светнаха очаровани, докато се взираше в къщичката, и тогава повика викария.
— На дървото има къщичка — обясни му тя защо го вика. — Как мислите, дали ще бъде редно, ако се кача да погледна? Представям си, че гледката оттам ще бъде прекрасна.
Той прекоси двора и внимателно разгледа „стъпалата“, които представляваха дъсчици, заковани в ствола на огромното дърво.
— Не ми изглеждат много здрави тези дъски.
— Не се притеснявайте — жизнерадостно каза Елизабет. — Елбърт казва, че съм била като маймуна.
— А кой е Елбърт?
— Един от нашите коняри — обясни тя. — Той и още двама от нашите дърводелци ми направиха къщичка в клоните на едно дърво у дома.
Викарият погледна сияещото й лице и сърце не му даде да й откаже.
— Добре, качете се, само ми обещайте да внимавате.
— О, да, ще внимавам.
Той я наблюдаваше и видя как изхлузи пантофките си, после обиколи дървото няколко пъти и изведнъж изчезна от погледа му, мярна му се само една яркожълта ивица. За негово най-голямо изумление вече се бе изкатерила в клоните, без да се възползва от прогнилите дъски. Щеше да извика, но разбра, че няма нужда — с безразсъдна пъргавина почти бе стигнала до къщичката.
Елизабет се наведе, за да влезе, и когато се озова вътре, се изправи в цял ръст. Таванът бе достатъчно висок, което я наведе на мисълта, че Иън Торнтън и като малък е бил доста едър. Огледа с интерес овехтялата маса, стола и голямата дървена кутия, които бяха единствените вещи в детската къща. Прозорецът гледаше към долината и върховете и тя затаи дъх от великолепието на гледката. Склоновете бяха потънали в нацъфтели глогини, диви зюмбюли и синчец. После отново заразглежда стаичката. Избърса праха от капака на боядисаната в бяло кутия и видя, че там има издълбан надпис: „Собственост на Иън Торнтън. Ако ти е мил животът, не отваряй.“ И за по-голяма сигурност под надписа имаше череп с кръстосани кости.
Елизабет си спомни своята къщичка, където си пазеше играчките. Имаше също своите детски съкровища, но не бе сметнала за нужно да ги бележи с череп и кръстосани кости. Беше ги прибрала в ковчеже с лъскава месингова ключалка — медальон, подарък от баща й, когато беше шестгодишна, миниатюрен чаен кукленски сервиз, който родителите й подариха, когато бе седемгодишна… също и панделки за куклите.
Погледът й отново бе привлечен от кутията върху масата и си помисли нещо, което не й беше хрумвало: тук е доказателството, че силният, неустоимо сексапилен мъж е бил малко момче, със своите тайни и сигурно също като нея си е измислял най-различни игри.
Против волята си Елизабет сложи ръка върху капака на кутията. По всяка вероятност бе празна и всъщност нямаше да се окаже, че най-нахално се меси в чужди работи…
Отвори малкото сандъче и погледна вътре. Най-отгоре се мъдреха яркозелени пера. „Сигурно са от папагал“ — помисли си тя. Имаше и три съвсем обикновени сиви камъчета, но сигурно по някаква причина са били важни за малкия Иън, тъй като бяха старателно изгладени и лъснати. До тях видя голяма раковина, наситенорозова от вътрешната страна. Елизабет си спомни раковината, която веднъж родителите й бяха донесли, и я долепи до ухото си. Заслуша се в шума на морето, после я остави настрани и извади моливи за рисуване. Под тях имаше нещо, което приличаше на скицник. Взе го и отгърна корицата. Очите й се разшириха от възхита, когато видя майсторски направената рисунка на красиво момиченце, с развяна коса на фона на море. Беше седнало на пясъка с подвити крака и гледаше раковина, съвсем същата като тази в кутията. Следващата рисунка изобразяваше същото момиче — гледаше към художника и се усмихваше, като че ли двамата си разказваха нещо тайно и смешно. Елизабет изпита страхопочитание от умението на Иън да улови мига, както и да не пренебрегне детайлите. Дори орнаментите върху медальона на детето се виждаха.
Имаше и други рисунки, не само на малкото девойче, но и на мъж и жена, които Елизабет предположи, че са родителите му. Имаше много скици на кораби, на планини и дори на куче — лабрадор, веднага го позна тя. Ушите му бяха щръкнали, главата наведена встрани, очите му жизнерадостно блестяха, сякаш едва се сдържаше да не се хвърли към господаря си.
Толкова беше смаяна от чувствителността и таланта, с които бяха изпълнени рисунките, че застина, опитвайки се да асимилира тази неочаквана дарба на Иън. Мина доста време, преди да се опомни. Тогава видя, че в кутията е останал само един предмет — малка кожена торбичка. Независимо от разрешението на викария вече се чувстваше като нашественик в личния живот на Иън и знаеше, че не трябва да утежнява вината си, като отвори торбичката. Но, от друга страна, желанието да разбере нещо повече за този загадъчен мъж, който преобърна живота й от мига, в който го съзря, беше непреодолимо. Развърза връвчицата и обърна торбичката. В ръката й падна тежък пръстен. Елизабет внимателно го разгледа, без да вярва на очите си: върху масивния пръстен бе инкрустиран огромен четвъртит смарагд, който искреше. В самия смарагд бе поставен златен герб, изобразяващ лъв, изправен на задните си лапи. Не разбираше много от бижута, но не се съмняваше, че толкова изящен пръстен е много скъп. Загледа герба, като се опитваше да го разпознае, тъй като когато се готвеше за своя дебют, беше научила доста гербове. Но въпреки че й се струваше доста познат, не можа да си спомни на кого принадлежи. Прибра го в торбичката и взе решение. Очевидно за Иън не е бил по-ценен от камъчетата и раковината, когато е бил малък, но тя чувстваше, че ако го види сега, ще осъзнае цената му и ще го прибере на сигурно място. Помисли си за гнева му, когато разбере, че е ровила в нещата му, но бе решила поне да му обърне внимание. Взе и рисунките. Бяха толкова хубави, че заслужаваха да се сложат в рамки.
Като затвори кутията, Елизабет я сложи там, където я намери, и се усмихна, щом видя пак черепа и кръстосаните кости. Без да осъзнава как точно се случи, усети в душата си още повече нежност към момчето, което е крило мечтите си тук. А фактът, че това момче се е превърнало в мъж, често студен и резервиран, не засегна нежното й сърце. Развърза шарфа от косата си, завърза го около кръста си и пъхна там скицника. После сложи пръстена на палеца си, за да не го загуби, докато слиза от дървото.
