— С Елизабет предпочитаме прегорял бекон — пошегува се Иън.
Тя отвърна на усмивката му, но се смути още повече.
— Случайно да играете карти? — попита я викарият, когато приключиха със закуската.
— Зная някои игри — отговори тя.
— Тогава ще можем да поиграем вист някоя вечер, когато госпожица Трокмортън-Джоунс и Джейк се върнат. Иън — добави той, — ти ще играеш ли с нас?
Племенникът му си наливаше кафе и се усмихна развеселено.
— В никакъв случай.
После погледна към Елизабет и обясни:
— Дънкан мами.
Нелепият образ на свещеник, който мами на карти, я накара да се засмее и стаята се изпълни с мелодични звуци.
— Сигурна съм, че не е способен на подобно нещо.
— Иън каза истината, мила — призна си викарият смутено. — Но никога не мамя, когато играя с друг човек. Мамя само когато редя пасианси, нали се сещате — Наполеон на остров Света Елена.
— О, за това ли става дума — засмя се Елизабет. — Аз правя същото.
— А вист играете ли?
Тя кимна.
— Арон ме научи, когато бях на дванайсет години, но все още най-редовно ме смазва от бой.
— Арон ли? — попита я усмихнато викарият.
— Нашият кочияш — обясни тя и както винаги когато споменаваше своето „семейство“ в Хейвънхърст, се почувства щастлива. — По-добра съм на шах, на който ме научи Бентнър.
— А Бентнър кой е?
— Нашият иконом.
— Ах, да, разбирам — каза Дънкан, но нещо го накара да продължи да разпитва: — А случайно да играете домино?
— Доминото е специалитет на госпожа Бодли — усмихнато му отговори Елизабет. — Госпожа Бодли е нашата главна камериерка. Често играем с нея, но тя прекалено се вживява в играта. Тези безлични правоъгълни пулчета от слонова кост, осеяни с точици, не ме ентусиазират, фигурите за шах са ми по- интересни. Самите те изискват сериозна игра.
Иън най-накрая се включи в разговора и погледна развеселено вуйчо си:
— Лейди Камерън е много богата млада дама, Дънкан, ако още не си се досетил.
Тонът му загатваше, че тя е глезла и цяла армия от слуги изпълняват и най-малкото й желание. Елизабет беше поразена. Не й се вярваше, че той иска да я обиди, викарият го погледна с укор.
Иън равнодушно отвърна на погледа му, но сам се сепна от думите си. Снощи беше решил повече да не прояви никакви чувства към Елизабет и това решение бе окончателно. За него беше без значение дали тя е празноглава разглезена аристократка. А ето, че я тормозеше, без да го е заслужила с нищо, освен че седеше срещу него невероятно съблазнителна с вързаната си на тила коса с жълта панделка, която бе в тон с роклята й. Толкова се ядоса, че изгуби нишката на разговора.
— А на какво играехте с братята и сестрите си? — попита я Дънкан.
— Имам само един брат, който през повечето време е бил или на училище, или в Лондон.
— Предполагам, че е имало съседски деца — продължи мило да я разпитва викарият.
Тя поклати глава и отпи от чая си.
— Наоколо имаше само няколко арендатори, но те нямаха деца на моята възраст. В Хейвънхърст няма достатъчно вода. Баща ми не смяташе, че си струва да се занимава с това, така че повечето селяни напуснаха, за да търсят по-плодородна земя.
— Тогава с кого си играехте?
— Главно със слугите — каза Елизабет. — Прекарвахме си чудесно.
— А сега? — продължаваше да любопитства той. — С какво си запълвате времето?
Възрастният човек така умело я предразполагаше, че тя отговаряше искрено, без да се пита какво ще си помисли той.
— Обикновено съм много заета с грижите около имението.
— Казвате го, като че ли ви доставя удоволствие.
— Точно така, доставя ми удоволствие. Дори много. И знаете ли — доверително му каза — какво ми харесва най-много от всички неща, които трябва да върша?
— Не, не се досещам.
— Да се пазаря с продавачите. Това е най-вълнуващото нещо и Бентнър — нашият иконом — казва, че съм гениална в това отношение.
— Да се пазарите ли? — смая се Дънкан.
— Подхождам към това все едно съм длъжна да покажа на някого как да разсъждава логично — чистосърдечно призна тя, очевидно вдъхновена от любимата си тема. — Например сладкарят в селото е направил торта, което му е отнело, да кажем, един час. Половината от това време той е използвал, за да си подготви продуктите.
Викарият кимна и Елизабет продължи:
— Но ако той направи дванайсет торти, ще приготвя ли и премерва продуктите дванайсет пъти?
— Не, ще ги мери само веднъж и ще му отнеме много по-малко време.
— Точно така мисля и аз — радостно уточни момичето.
— И защо трябва да платя дванайсет пъти повече, след като за дванайсет торти сладкарят е загубил дванайсет пъти по-малко време? Тогава едната торта ще струва по-евтино или поне би трябвало да е по- евтина — завърши, — ако човек разсъждава логично.
— Много интересно — възхити се викарият. — Не бях разсъждавал по този начин.
— Нито пък за съжаление сладкарят в селото — подсмихна се Елизабет. — Струва ми се, че въпреки всичко ще поумнее. Престана да се крие зад чувалите е брашно, когато влизам.
Момичето със закъснение осъзна, че проницателен човек като викария може за много неща да се досети от обяснението й, и бързо добави:
— Всъщност не става въпрос за цената. Наистина. Става въпрос за принцип, нали разбирате?
— Да, разбирам — каза ласкаво Дънкан. — Имението ви сигурно е прелестно. Щом го споменете и се усмихвате.
— Наистина е прелестно. — Усмихна се тя. — Накъдето и да погледнете, ще откриете дивна красота. И хълмовете наоколо, и парка, и разкошните градини, всичко е красиво — изброяваше, а в това време Иън взе чинията и чашата си и стана.
— Колко голяма е къщата? — любезно се поинтересува викарият.
— Има четирийсет и една спални.
— И съм готов да се обзаложа, че всичките са постлани със скъпи кожи и са препълнени със скъпоценни камъни колкото дланта ви — обади се Иън и със студено изражение се загледа през прозореца.
— Разбира се — каза тя с престорена лекота, без да се поддава на грубостта, която с нищо не бе провокирала. — Има картини от Рубенс и Гейнсбъро, камините са от Адамс. Килимите наистина са персийски.
„И това щеше да е вярно — помисли си, когато съвестта й се обади заради лъжите, — ако не бях разпродала всичко миналата година, за да платя на кредиторите.“
За нейно най-голямо изумление, вместо да продължи словесната си атака, Иън Торнтън се обърна към нея и я погледна гневно.
— Извинете ме, Елизабет — навъсено каза, — забележката ми беше неоснователна.
И след тези забележителни думи тръгна, като заяви, че ще ловува през целия ден.
Тя сведе поглед, но викарият продължи да гледа след него. После се обърна и погледна Елизабет. Лицето му светна със странна, замислена усмивка.
— Да не би нещо да не е наред? — попита девойката. Той се усмихна още по-широко, облегна се в стола си и щастливо засия срещу нея.
— Очевидно има нещо — отговори с недвусмислено задоволство. — И ако питате мен, аз съм
