Иън никога повече не попита за лабрадора. За пръв път Дънкан бе осъзнал силата му да не се поддава на чувствата си. С хладна разсъдливост се разделяше с всичко, което щеше да го нарани. Беше прибрал портретите на родителите си и сестра си, бе опаковал всичките им вещи. Останаха му само къщата и спомените.

Скоро след смъртта им бе пристигнало писмо от дядото на Иън, херцог Станхоуп. Две десетилетия след като бе лишил от наследство сина си заради брака му с майката на Иън, херцогът молеше за помирение: писмото му бе пристигнало три дни след пожара. Младият мъж го бе прочел и го бе захвърлил, както постъпи с десетките писма, които получи през следващите единайсет години. Срещу несправедливостта бе непреклонен и суров като зъберите на върховете, които го заобикаляха. Не прощаваше лесно.

Беше също най-упоритият човек, когото Дънкан познаваше. Когато беше малък, спокойната му самоувереност и блестящият му ум, съчетани с онова, което се нарича „трудно дете“, караха родителите му да се замислят. Веднъж баща му се беше пошегувал: „Иън ни разрешава да го възпитаваме, защото ни обича, а не защото ни мисли за по-умни от него. Вече знае, че не сме, но не иска да ни наскърбява и затова не ни го натяква.“

След като познаваше добре характера на Иън, Дънкан не се надяваше, че и сега ще промени отношението си към своя дядо. Нямаше да помогнат нито разумни доводи, нито чувства. Особено след като херцог Станхоуп означаваше за Иън много по-малко от лабрадора му.

Потънал в мисли, Дънкан мрачно се взираше в огъня. Иън остави документите, които четеше, и го погледна. Мълчанието бе неестествено и най-накрая той каза:

— След като вечерята, която приготвих, не беше чак толкова лоша, предполагам, че има друга причина да си толкова унил.

Викарият кимна, стана и отиде до огъня, като си повтаряше наум с какво да започне.

— Иън, получих писмо от дядо ти — започна и видя как усмивката му изчезна и лицето му се вкамени. — Моли ме да те убедя да се срещнеш с него.

— Губиш си времето — отвърна Иън с леден глас.

— Той ти е най-близкият роднина — продължи Дънкан.

— Моето семейство и моят най-близък роднина са събрани в тази стая — рязко отговори Иън. — Други не познавам.

— Ти си единственият му жив наследник — упорито настоя старият човек.

— Това е негов проблем, не е мой.

— Той умира, Иън.

— Не ми се вярва.

— Аз му вярвам. Още повече, ако майка ти беше жива, щеше да те помоли да се сдобриш с него. Животът ти бе помрачен от мисълта, че той се е отказал от сина си заради нея. Няма смисъл да ти припомням, че майка ти беше единствената ми сестра. Обичах я и след като аз мога да простя на човека, който я накара да страда, не виждам защо ти да не можеш.

— Ти си в бизнеса с прошките — с унищожителен сарказъм изрече племенникът му. — Аз нямам нищо общо. Вярвам в око за око.

— Казах ти, той умира.

— А пък аз ти казвам — произнесе Иън, — че не ме засяга.

— Ако не искаш да приемеш титлата за себе си, направи го заради баща си. Принадлежеше му по закон, както ще принадлежи на първородния ти син. Това е последната ти възможност да се смилиш. Дядо ти ми дава две седмици да те убедя, преди да обяви друг наследник. Ти пристигна тук с две седмици закъснение. Може да се окаже твърде късно…

— И преди единайсет години беше твърде късно — отговори Иън с ледено спокойствие. И после пред погледа на викария настроението му рязко се промени, чертите му се отпуснаха и след като прибра документите в папка, развеселено му каза:

— Чашата ти е празна, отче. Искаш ли да ти я напълня?

Дънкан въздъхна и поклати глава. Всичко свърши точно както предчувстваше: в душата си Иън бе затръшнал вратата на дядо си и нищо нямаше да промени решението му. Дънкан знаеше от опит, че когато стане спокоен и весел като сега, нищо не можеше да му повлияе. И след като не постигна нищо първата вечер племенника си, прецени, че няма какво да губи, като засегне още една чувствителна тема, която го притесняваше.

— Иън, искам да те попитам за Елизабет Камерън. Нейната гувернантка ми каза някои неща…

Младият мъж отново се усмихна учтиво и сдържано, което бе знак за тревога.

— Ще ти спестя този разговор, Дънкан. Всичко свърши.

— Разговорът или…

— Всичко.

— Не мисля така — каза строго възрастният човек. — Сцената, на която станах свидетел…

— Стана свидетел на края.

И както забеляза Дънкан, той изрече това със същата решителност и вбесяващо спокойствие, с които говореше за своя дядо. Като че ли за него въпросът бе приключен и никой не бе в състояние да проникне в мислите му. Викарият разбра, че Елизабет Камерън бе причислена към една и съща категория с херцог Станхоуп, и почувства дълбоко разочарование.

— Има нещо, което никога не съм ти казвал — ядосано каза той.

— И какво е то? — поинтересува се Иън.

— Мразя, когато обръщаш всичко на смях. Предпочитам да те видя разгневен. Тогава поне зная, че ще мога с нещо да те трогна.

За ужас на Дънкан Иън взе книгата си и отново се зачете.

15.

— Иън, би ли отишъл до плевнята да видиш какво прави Елизабет там — помоли викарият, докато сръчно преобръщаше бекона в тигана. — Преди петнайсет минути я изпратих да донесе яйца.

Младият мъж тръшна наръч дърва до огнището и тръгна да търси своята гостенка. Щом влезе в плевнята, се закова на място. Елизабет гледаше намръщено кокошките, а те кудкудякаха срещу нея.

— Не съм виновна аз — възбудено им обясняваше тя. — Дори не обичам яйца и миризмата на пилета не обичам.

После крадешком пристъпи на пръсти към полога и продължи с умоляващ глас:

— Ако ми разрешите да взема четири яйца, аз няма да изям нито едно. Ето, виж — пресегна се към настръхналата кокошка, — няма да те обезпокоя много. Само си пъхам ръката тук и… ох! — изпищя тя, когато кокошката яростно я клъвна по китката.

Отдръпна ръката си и подскочи, като чу подигравателния глас на Иън:

— Не трябва да им искате разрешение, вижте — каза и се приближи. — Само трябва да им покажете кой е господарят…

И без всякакво суетене взе две яйца изпод кокошката, която даже не се опита да го нападне; после постъпи по същия начин с още две кокошки.

— Никога ли не сте влизали в кокошарник? — попита той, абсолютно безразличен към Елизабет Камерън, която изглеждаше пленително с разрошена коса и пламнало от гняв лице.

— Не — отсече тя, — не съм. Пилетата смърдят.

Иън се усмихна:

— Сега всичко се изясни. Те усещат какво е отношението ви към тях, нали разбирате?

Елизабет се взря в него и почувства необяснима промяна, която я смути. Той й се усмихваше, дори се шегуваше, но очите му бяха празни. Беше виждала страст в тези златисти очи, гняв, дори студенина, но никога безразличие.

Вече не знаеше как би желала той да се държи, но беше сигурна в едно — не й харесваше да се отнася към нея като към чужд човек.

— Най-после! — каза викарият, когато се появиха. — Готово е, освен ако не предпочитате бекона прегорял.

Вы читаете Ад и рай
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату