Не си спомняше, усети го.
— Не, нямам нищо против — отвърна и прикри разочарованието си със усмивка.
Викарият наблюдаваше сцената и забеляза престорената усмивка на Елизабет. Беше озадачен от случката, както и от държанието на Иън по време на вечерята. Отпи от коняка и погледна прикрито към девойката, после към племенника си, който си палеше пурата.
Всъщност отношението на Иън порази Дънкан, стори му се безкрайно необичайно. Жените го намираха за неудържимо привлекателен и както викарият много добре знаеше, Иън не страдаше от морални скрупули да приеме онова, което свободно и очевидно му се предлагаше. Преди обаче винаги се отнасяше към жените толерантно и снизходително. За негова чест дори когато загубваше интерес към някоя жена, продължаваше да се отнася към нея чаровно и вежливо, независимо дали е селянка, или е дъщеря на благородник.
Като знаеше всичко това, Дънкан бе изненадан, стана дори леко подозрителен от факта, че преди два часа Иън бе прегърнал Елизабет Камерън, като че ли нямаше намерение никога да я пуска, а сега изобщо не я забелязваше. Наистина нямаше за какво да го упреква, но за пренебрежението му към нея би го упрекнал.
Продължи да гледа изпитателно племенника си, като очакваше, че ще се поинтересува от Елизабет, но той четеше някаква книга, сякаш напълно бе изхвърлил от мислите си девойката.
— Доколкото разбирам, тази година е била благоприятна за теб.
Иън го погледна и каза:
— Не всичко беше, както очаквах, но все пак е добра.
— Когато рискува, спечели ли?
— Не напълно.
Елизабет нямаше как да не чуе краткия разговор. Преди две години Иън й бе казал, че ако работите му потръгнат, ще може да я осигури. Явно не е успял, което обясняваше защо живее тук. Сърцето й се сви от състрадание за неосъществените му мечти. Но пък и това не беше толкова лошо, както той навярно си мислеше, реши тя, като си представи дивата красота на планината и уюта на горската къща с огромни прозорци, които гледаха към долината.
Колкото и да напрягаше човек въображението си, нямаше нищо общо с Хейвънхърст, но си имаше своя естествен чар. Освен това сигурно нямаше да струва цяло състояние да се поддържа прислуга, както в Хейвънхърст. Тя не притежаваше Хейвънхърст; имението притежаваше нея. От тази гледна точка прелестната горска къща, със старомоден сламен покрив и просторни стаи беше великолепна. Даваше подслон и топлина.
Очевидно Иън не осъзнаваше какъв щастлив човек е или просто обичаше да убива времето си по клубовете, или пък да рискува, за да трупа богатство. Трябваше да живее тук, всред тези сурови великолепни планини, където изглеждаше толкова непринудено и където бе роден… Размишляваше за него и не се усети колко е близо до идеята самата тя да заживее тук.
Прибра и почисти всичко след вечерята и реши да се оттегли в спалнята си. По време на вечерята разбра, че Иън не е виждал чичо си много отдавна, и сметна за редно да ги остави насаме.
Отиде да им пожелае лека нощ. Викарият й се усмихна и й пожела приятни сънища. Иън погледна към нея и каза разсеяно: „Лека нощ.“
Когато тя се качи в спалнята си, Дънкан се загледа в племенника си, спомняйки си уроците, които му даваше, когато Иън беше малък. Също като баща му Дънкан бе интелигентен и с университетско образование. На тринайсет години Иън вече бе погълнал университетските им учебници и у него се натрупаха още повече въпроси. Жаждата му за знания бе неутолима, умът му бе толкова блестящ, че баща му и Дънкан изпитваха страхопочитание. Извършваше наум всички математически операции, преди Дънкан да се е сетил по какъв начин трябва да се реши дадена задача.
Рядката му математическа дарба му донесе цяло състояние от хазартни игри. Пресмяташе и предвиждаше с огромна бързина всяка ръка, дори скоростта на въртенето на рулетката — нещо, което викарият описа като злоупотреба с дадената му от Бога гениалност. Иън притежаваше хладното високомерие на благородните си британски праотци, както и буйния темперамент, и несломимата гордост на шотландските си предци. От тази комбинация бе произлязъл прекрасен човек, с блестящ ум, който сам взимаше своите решения и не разрешаваше на никого да му влияе, когато вече е обмислил нещо.
Само по един въпрос според Дънкан преценката му бе лоша. По отношение на своя английски дядо Иън бе непреклонен. И най-слабият намек за херцог Станхоуп го изкарваше от равновесие и викарият се колебаеше да засегне тази стара и болезнена тема. Въпреки изключителната привързаност и уважение, които Иън изпитваше към Дънкан, старият свещеник знаеше, че племенникът му притежава страховитата способност да обърне гръб завинаги на всеки, който грубо наруши интимното му пространство или който го нарани дълбоко.
Споменът за деня, когато деветнайсетгодишният Иън се завърна вкъщи след първото си голямо пътешествие го изпълни с мъка. Родителите и сестра му бяха отишли в Хернлох, за да посрещнат кораба и да го изненадат. Два дни, преди корабът на Иън да акостира на пристанището, малката странноприемница, където било отседнало щастливото семейство, изгоряла до основи. И тримата загинали в пожара. Иън минал покрай овъглените останки, без да знае, че минава покрай мястото, където е била погребалната клада на цялото му семейство.
Беше пристигнал вкъщи, където Дънкан го очакваше, за да му съобщи тъжната новина.
— Къде са всички? — засмян бе попитал той, като пусна торбата си на пода. После бе обиколил цялата къща, като надничаше в празните стаи. Само лабрадорът му го бе поздравил, като тичаше и лаеше в захлас, докато най-накрая не бе рухнал в краката му. Шедоу — сянка, така се казваше, но не заради черния си цвят, а защото следваше като сянка господаря си. Беше го отгледал от кутренце и то му бе вярно до смърт. При неговото завръщане не можа да си намери място от радост.
— Ти също ми липсваше, моето момиче — бе я погалил Иън. — Нося ти подарък.
Щом му бе заговорил, кучето веднага го бе погледнало с леко наведена на една страна глава, гледаше го и като че ли всичко разбираше. Между интелигентното куче, което го боготвореше, и Иън имаше особено силна връзка.
— Иън — тъжно се бе обърнал към него викарият и той бе застанал безмълвно и напрегнато срещу него, с кучето до себе си, което сякаш бе попило настроението на господаря си.
Дънкан бе съобщил новината на Иън колкото можа по-меко и въпреки че бе добре подготвен да утешава страдащите, не намери думи да го утеши, тъй като никога не бе виждал толкова силно самообладание. Иън не заплака, не се побърка. Вцепени се и не се поддаде на непоносимата скръб, тъй като знаеше, че тя ще го унищожи. Беше застанал до прозореца, загледан в тъмната нощ, кучето бе в краката му, когато най-накрая Дънкан си тръгна.
— Вземи я със себе си и я дай на някого — с категоричен тон бе казал.
Викарият се бе смутил.
— Кого да взема?
— Кучето.
— Но нали каза, че ще останеш поне половин година тук, за да се погрижиш за всичко!
— Вземи я — грубо го бе прекъснал Иън. И в онзи миг Дънкан бе разбрал какво прави Иън и това го изплаши.
— Иън, в името на Божията любов, това куче те обожава. Освен това ще ти бъде другар.
— Заведи го в Калгън при Макмъртис.
Дънкан трябваше с въже да дърпа нещастния лабрадор, за да го отведе.
През следващата седмица Шедоу сама се бе завърнала. Дънкан бе там и усети как в гърлото му заседна буца, когато Иън не обърна внимание на нещастното животно. На другия ден племенникът му тръгна с Дънкан и сам го отведе в Калгън. След вечеря яхна коня си, а Шедоу, която го чакаше, тръгна след него. Иън се обърна и строго й заповяда да остане.
Шедоу остана, защото думата на господаря й бе закон за нея.
Дънкан бе останал още няколко часа и когато си тръгна, кучето седеше там, където го бе оставил Иън. Гледаше към пътя с наклонена на една страна глава, като че ли не вярваше, че господарят му го е изоставил.
