интелигентна, чувствителна и остроумна. Харесваше качествата й, но едва по-късно откри онова, от което най-много се възхищаваше — нейната смелост. Беше много горд от смелостта, с която се изправяше срещу нещастията и срещу противниците си, дори когато противник бе самият той. Без тази смелост нямаше никога да бъдат заедно. Щеше да постъпи подобно на другите от своя пол и да хване първия срещнат мъж и да му стовари всички неприятности. Неговата Елизабет не постъпи така, положи усилия да се справи не само с него, но и с трудните финансови задължения. Това му напомни колко пестелива е тя и си помисли, че пестеливостта е най-забавното й качество.
— За какво мислиш? — попита тя.
Настани се по-удобно, за да я вижда по-добре, и отмести кичур от лицето й.
— Мислех си колко мъдър и прозорлив съм бил, когато веднага щом се запознахме, разбрах, че си прекрасна.
Тя се позасмя, тъй като си помисли, че той я ласкае.
— И кога моите качества станаха очевидни?
— Бих казал — замислено отговори той, — че го проумях, когато изрази съчувствие към съдбата на Галилей.
Тя очакваше той да каже нещо за външността й, а не за темата на разговора им или за ума й.
— Наистина ли? — попита искрено зарадвана.
Той кимна, но с любопитство наблюдаваше реакцията й.
— Какво очакваше да кажа?
Тя леко се притесни.
— Помислих си, че си забелязал първо лицето ми. Хората имат изключително странни реакции, когато забележат лицето ми — въздъхна тя.
— Да се чудиш защо — усмихна се той, загледан в лицето, от чиято красота по негово мнение и по мнението на всеки дъхът секваше. Лежеше отпусната върху гърдите му, изглеждаше божествено невинна и сякаш излъчваше златисто сияние.
— Мисля, че е заради очите ми, имат необичаен цвят.
— Това виждам сега — подразни я той, но после продължи сериозно, — тогава, когато се запознахме в градината, не си помислих колко е привлекателно лицето ти, защото не можех да го видя.
— Разбира се, че си го видял. Аз видях твоето съвсем ясно, въпреки че се бе смрачило.
— Да, но аз бях застанал до фенера, докато ти се криеше в сянката. Можех да кажа само, че имаш приятно лице, с правилни черти и че всички женствени белези са на мястото, но само това виждах. Но по- късно същата вечер те съзрях да слизаш по стълбите. Бях толкова изумен, че едва не си изпуснах чашата.
Щастливият й смях се понесе из стаята като музика.
— Елизабет — сухо прибави той, — не съм чак такъв глупак, че само хубостта да ме подлуди или само заради това да ти поискам ръката и дори само заради това да обезумея от желание.
Тя разбра, че той е абсолютно сериозен, и също толкова сериозно отговори:
— Благодаря. Това е най-хубавият комплимент, с който бихте могли да ме възнаградите, милорд.
— Не ме наричай „милорд“ — каза й той нежно и строго, — освен ако за теб има значение. Не обичам да се обръщаш към мен по този начин.
Елизабет потърка бузата си до яките му гърди и спокойно отговори:
— Както желаете, милорд.
Иън не можа да устои. Обърна я по гръб, жадно впи устни в нейните и я облада с чувството на притежател.
— Изтощих ли те, мила? — промълви Иън след няколко часа.
— Да — отвърна тя и безсилно се засмя, сгушена върху рамото му, сънено милвайки гърдите му. — Но съм много щастлива, за да заспя.
И Иън се чувстваше по същия начин, но все пак трябваше да я накара да поспи.
— Ще съжаляваш, когато ще трябва да се появим на закуска — каза и я прегърна.
За негова изненада тя смръщи вежди озадачено. Погледна го, накани се да каже нещо, но се отказа и се загледа встрани.
— Какво има? — попита той и обърна лицето й към себе си.
— На сутринта — започна тя ужасно смутена, — когато слезем в трапезарията, ще знаят ли какво се е случило тази нощ?
Тя очакваше, че той ще се опита да избегне отговора.
— Да — отвърна й.
Тя го погледна и прошепна:
— Благодаря ти, че не скри истината.
— Винаги ще ти казвам истината — обеща й той и тя му повярва.
Елизабет си помисли, че след неговото обещание сега е моментът да го попита дали е замесен в изчезването На Робърт. Но веднага се отказа от идеята. Не искаше да осквернява брачното ложе с грозните подозрения на човек, който очевидно изпитва злоба към шотландците.
Тази сутрин тя бе взела съзнателно решение да вярва на Иън и да се омъжи за него; даде му обет да го почита и нямаше никакво намерение да престъпва своето решение и обета, който му даде в църквата.
— Елизабет?
— Ммммм?
— Докато си говорим за истината, искам да ти призная нещо.
Сърцето й се разтуптя и тя замръзна.
— Какво? — с напрегнато очакване попита тя.
— Съседната стая е предназначена за будоар. Не одобрявам английския обичай съпругът и съпругата да спят в отделни легла. — Тази идея видимо й достави такова удоволствие, че Иън се зарадва. — Щастлив съм да видя — подсмихна се той и я целуна по челото, — че по този въпрос и двамата сме съгласни.
31.
През следващите седмици Елизабет откри за своя най-голяма радост, че може да задава на Иън въпроси по всякакви теми, на които той най-изчерпателно й отговаряше. Нито веднъж не се отнесе снизходително към нея, нито пък й отказа да отговори под претекст, че е жена, или още по-лошо, че отговорът е извън възможностите на женския ум. За нея беше много ласкателно признанието му за интелигентността й, особено след смайващите открития, които тя направи.
Първата изненада дойде три дни след сватбата им, когато решиха да си останат вкъщи и да четат.
След вечеря Иън взе от библиотеката дебел том с непонятно заглавие, а Елизабет взе „Гордост и предразсъдъци“, един роман, който искаше да прочете още когато чу да се говори неласкаво за него от страна на по-консервативните поддръжници на добрия тон. След като я целуна по челото, той седна на фотьойла с висока облегалка до нея, пресегна се, хвана ръката й, разтвори книгата и се зачете. Елизабет се почувства много уютно, седнала до него, с преплетени ръце, с книга в скута и не обръщаше внимание на лекото неудобство да отгръща страниците с една ръка.
Беше се увлякла от своето четиво и едва след половин час забеляза, че той много бързо обръща страниците. Видя как погледът му бързо се плъзгаше от началния ред към последния на страницата, после той я обръщаше.
Тя го попита:
— Четете ли, милорд, или се преструвате за мое забавление?
Той я погледна остро със странен нерешителен израз. Като че ли обмисли отговора си, преди да обясни:
— Имам… необичайна способност… да чета много бързо.
— О — изненада се Елизабет, — не бях чувала за подобна дарба.
