Кралството на мечтите

— Нямам представа! — Дженифър почти го теглеше нагоре по стръмните стъпала. — Единственото, което знам, е, че отварата трябва да заври, после Брена вдишва изпаренията и това облекчава пристъпа й.

Ройс отвори вратата на стаята на Брена и Джени се хвърли към сестра си, а очите й веднага се насочиха към пепелявото лице на светлокосото момиче.

— Джени? — прошепна Брена, хващайки ръката на сестра си, след което замлъкна. Тялото й се разтърси от силна кашлица. Когато се поуспокои, тя промълви: — Пак не съм добре.

— Не се тревожи — погали косата й по-голямото момиче, оправяйки един непослушен кичур. — Не се тревожи…

Уплашеният поглед на Брена се насочи към заплашителната фигура на графа, който стоеше до вратата.

— Трябва да си отидем вкъщи — каза тя. — Имам нужда от… — нов пристъп на остра кашлица я разтресе от главата до петите — …отварата!

С разтуптяно от страх сърце Дженифър погледна към Ройс.

— Позволи й да се прибере, моля те!

— Не.

Обезумяла от притеснение, голямата дъщеря на лорд Мерик пусна ръката на сестра си и напусна стаята, давайки знак на Ройс да я последва. Когато излязоха навън и затвориха вратата, за да не може Брена да ги чуе, тя погледна похитителя си право в очите и отчаяно рече:

— Брена може да умре без отварата на леля ми. Последния път сърцето й спря да бие!

Ройс не беше напълно убеден, че русата девойка се намира в смъртна опасност, но беше очевидно, че Дженифър не се съмняваше в това, както и че Брена изобщо не симулираше. Тя видя нерешителността, изписана на лицето му, и уплашена от възможността да й откаже, се опита да го накара да се смили над сестра й.

— Ти беше казал, че съм твърде горделива, и това е така — започна тя, поставяйки ръка на гърдите му, — но ако позволиш на Брена да се прибере, ще направя всичко, което поискаш от мен. Ще мия пода, ще готвя в кухнята… ще ти се отплатя по стотици начини…

Ройс изгледа малката, деликатна длан, която лежеше на гърдите му — тя излъчваше топлина, която проникваше през туниката му и възпламеняваше желанието му. Графът не можеше да си обясни изключителния ефект, който му оказваше това момиче, но разбираше, че го желае страстно и неудържимо. За да постигне това, той бе готов да извърши първата безразсъдна постъпка в живота си — беше готов да освободи най-ценния си заложник. Въпреки че Дженифър бе убедена, че лорд Мерик е любящ, макар и строг баща, Ройс се съмняваше, че той изпитва някакви по-дълбоки чувства към дъщеря си.

Големите, разширени от тревога очи на девойката сякаш пронизваха неговите.

— Моля те! — казваше тя, мислейки си, че мълчанието му означава отказ. — Ще направя всичко. Ще коленича пред теб. Моля те, кажи ми само какво трябва да сторя.

— Всичко? — попита накрая той, а надеждата проблесна в замъгленото от страх съзнание на девойката. Без да обърне внимание на многозначителния му тон, тя потвърди:

— Всичко. Ще превърна този замък в място, достойно за крал, ще го почистя из основи за две седмици, ще изричам молитви за теб всеки път, когато…

— Не молитви искам аз… — прекъсна я Ройс.

— А какво тогава? — попита момичето, готово на всичко, само и само лордът да се съгласи.

— Теб.

Ръката на Дженифър бавно се отдръпна от гърдите му. Той продължи:

— Не те искам на колене, искам те в леглото си. Но не насила, а доброволно, ако разбираш какво искам да кажа…

Облекчението, което изпита девойката от освобождаването на Брена, само след секунда бе помрачено от изгарящата я ненавист към него заради онова, което бе поискал в замяна.

С освобождаването на Брена той не жертваше нищо, понеже Дженифър щеше да си остане негова заложничка, но ето че сега искаше от нея тя да пожертва всичко. Чрез доброволното си отдаване тя щеше да се превърне в уличница; щеше да опозори себе си, семейството си и всичко, което й бе скъпо и мило на този свят. Е, вярно, че веднъж вече му се бе предложила, но това, което бе поискала в замяна тогава, би спасило стотици — а може би и хиляди — човешки животи. Живота на всички хора, които обичаше.

Нещо повече — когато беше направила това, съзнанието й беше замаяно от страстните му целувки и ласки. Сега разсъдъкът й бе абсолютно трезв и тя виждаше последствията от желанието да помогне на сестра си с кристална яснота.

Зад затворената врата кашлицата на Брена стана мъчителна и Дженифър потрепери от страх — страх за себе си и за сестра си.

— Е, сключваме ли сделката? — попита невъзмутимо Ройс. Джени вирна брадичка — изглеждаше като млада кралица, току-що предадена от някого, на когото безрезервно се е доверявала.

— Май съм сбъркала в преценката си за вас, милорд — произнесе с горчивина. — Когато отказахте на предложението ми преди два дни, си казах, че сте човек на честта. Можехте да вземете това, което ви предлагам, след което въпреки всичко да нападнете „Мерик“. Сега обаче разбирам, че не е ставало въпрос за чест, а за арогантност. Един варварин няма чест.

Дори когато знаеше, че е претърпяла поражение, тя бе очарователна, помисли си Ройс.

— Толкова ли е ужасна сделката, която ти предлагам? — попита той. — Всъщност нямам никаква нужда от сделка и ти прекрасно го знаеш, Дженифър. Можех да взема онова, което искам, насила — по което и да е време през последните няколко дни.

Девойката знаеше това и въпреки че продължаваше да се чувства засегната, трябваше да положи всички усилия да не попадне отново под властта на дълбокия му глас:

— Желая те, и ако това ме прави варварин в твоите очи, тъй да бъде тогава! Само ми позволи, и аз ще направя така, че да бъде чудесно. Няма да изпиташ нито срам, нито болка в леглото ми с изключение на болката, която навярно ще ти причиня първия път. Оттам насетне те чака само наслада.

Ако тези думи бяха произнесени от някой друг рицар, щяха да бъдат достатъчни да вкарат в леглото му и най-опитната куртизанка. Произнесени от най-свирепия английски воин обаче, те накараха отгледаното в манастир шотландско момиче да се изчерви и да почувства как нозете му отмаляват, докато спомените за нежните ласки и целувки нахлуваха в главата му.

— Сключихме ли сделката? — попита Ройс, а дългите му пръсти бяха обгърнали крехките й рамене, галейки ги несъзнателно. Хрумна му, че току-що е казал най-нежните думи, които някога бе отправял към жена.

Джени се поколеба за известно време, след което едва-едва кимна.

— Ще изпълниш своята част от уговорката, нали?

Момичето осъзна, че той говори за доброволното й отдаване, и този път колебанието й продължи по- дълго. Направо го мразеше за това. Едно настоятелно гласче в съзнанието й не спираше да повтаря, че в ръцете на друг похитител едва ли би й се наложило да се сблъска с подобна участ. Жестока, ужасна съдба.

Тя вдигна глава и срещна погледа му. Изпълнена с гордост дори и когато се предаваше, тя изрече непоколебимо:

— Ще изпълня своята част от уговорката.

— Искам честната ти дума — настоя графът, докато поредният пристъп на кашлица се разнесе зад затворената врата.

Джени го изгледа изненадано. Последния път, когато му беше предложила честната си дума, той се бе държал така, все едно думата й не означаваше нищо. Това не беше толкова изненадващо — мъжете, включително и баща й, не взимаха много насериозно женските обещания. Очевидно лорд Уестморланд бе променил решението си и това я удиви. Чувствайки се малко неловко, но и горда от това, че за пръв път има възможността да се закълне в честта си, тя прошепна:

— Давам ти честната си дума.