Кралството на мечтите

постепенно в нея, изгарящата й топлина го обгърна, а дългото време, което бе отделил за ласки, подпомагаше гладкото му придвижване. Заливан от талазите на изключително удоволствие, мъжът най- накрая достигна до крехката бариера, символизираща нейната непорочност.

Той се отдръпна малко, след което се хвърли напред, пак отстъпи, после отново премина в атака, отчаяно копнеещ да потъне целия в нея, ненавиждащ с цялото си сърце болката, която щеше да й причини. Прегръщайки я силно, като че ли по този начин можеше да отнеме болката й, той изрече с дрезгав глас:

— Джени… съжалявам… — след което потъна в нея. Тя нададе кратък писък и ръцете й изведнъж се затегнаха около гърба му.

Той изчака болката да поутихне малко и тогава започна да се движи напред-назад вътре в нея, навлизайки по-дълбоко. Страстта му се утрои, когато дочу стоновете й на наслада, докато ръцете й го притискаха по-плътно към нея. Скоро Ройс намери подходящия ритъм и тя започна да се движи в синхрон с него, а съзнанието му не спираше да се удивлява на невероятното удоволствие, с което това неопитно момиче го даряваше.

Дженифър беше в екстаз — огнените езици на насладата пронизваха ритмично цялото й тяло и тя се заизвива под него, подсъзнателно усещайки, че той се опитва да й даде нещо, чието време наближава. Мъжът ускори тласъците си, разтърсвайки я с пулсиращото си копие, дарявайки я на свой ред с мощни вълни на неописуемо наслаждение. Дженифър се чувстваше на седмото небе. Ройс я прегърна силно, оставайки съвършено неподвижен за известно време, за да увеличи момента на нейното удоволствие, после се задвижи още по-бързо, неспособен повече да се сдържа. Той се заизвива конвулсивно, докато експлодираше в нея, а сърцето му биеше като обезумяло.

Реейки се в океана на безграничната наслада, Дженифър отвори очи и предметите в стаята постепенно започнаха да идват на местата си. Телата им продължаваха да бъдат слети в едно и тя изведнъж осъзна пълното значение на онова, което току-що се бе случило между тях. То я накара да почувства самота и тревога. Това, което току-що бе направила, не беше мъченичество, не беше и саможертва — то бе прекрасно и невероятно, но по някакъв необясним начин я изпълваше със страх. Тя бе открила нещо забранено и опасно за нея, чувство, което не биваше, не можеше да съществува.

И независимо от обстоятелството, че продължаваше да изпитва страх и вина заради онова, което бе сторила, всичко, което й се искаше в този момент, беше Ройс да й каже нежно „Джени“. Или пък — без значение как — „Обичам те“.

Сякаш нуждата й да чуе неговия глас по някакъв начин бе достигнала и до него, защото той проговори в същия момент. Но нито гласът му беше такъв, какъвто й се искаше на нея, нито думите му имаха нещо общо с онези, които й се искаше да чуе. Тихо и без никаква емоция той попита:

— Нараних ли те много?

Тя поклати глава и с усилие успя да прошепне:

— Не.

— Съжалявам, ако те е боляло.

— Не ме е боляло.

— Така или иначе щеше да те боли, без значение с кого го правиш за пръв път.

Сълзите бликнаха от очите й, а в гърлото й сякаш бе заседнала огромна буца. Тя се обърна на другата страна и се опита да се измъкне от обятията му, обаче той я държеше здраво. „Без значение с кого го правиш за пръв път — помисли си тя, — е доста далеч от «Обичам те».“

Ройс също го знаеше. Знаеше го толкова добре, както знаеше, че е лудост да си мисли тези неща, да не говорим пък да ги изрече. Не сега, не още… не и когато и да било, поправи се той, след като в съзнанието му изплува образът на жената, за която трябваше да се ожени. Графът не изпитваше никакво чувство за вина от това, че беше правил любов с Дженифър; освен всичко друго, даже не беше и сгоден — е, освен ако крал Хенри не беше станал твърде нетърпелив и не бе уредил сам нещата с лейди Мери Хемъл.

В този момент му хрумна, че дори и да бяха сгодени, навярно пак нямаше да чувства някаква вина. Ликът на Мери Хемъл, прекрасен и нежен, обрамчен с руса коса, изникна в паметта му. Тя беше страстна и без никакви задръжки в леглото, направо се разтапяше от възбуда в ръцете му и причините, поради които го харесваше, не бяха никаква тайна за него, защото тя самата ги беше споделила една вечер: „Вие, милорд, сте въплъщение на силата, могъществото и насилието — а това са най-силните афродизиаци за повечето жени на този свят.“

Загледан в камината, Ройс си мислеше дали Хенри щеше да избърза с годежа, преди да изчака завръщането му в края на месеца. За суверен, който е завзел трона със сила, Хенри бе развил отвратителния според Ройс навик да решава политическите си проблеми чрез бракосъчетания между представителите на враждуващи фамилии. Така например самият крал Хенри се бе оженил за Елизабет от Йорк, дъщеря точно на онзи крал, от когото бе отмъкнал английския трон преди година, в битката, завършила със смъртта на бъдещия му тъст. Нещо повече — сегашният крал на Англия неведнъж бе казвал, че ако дъщеря му беше достатъчно голяма, щеше да я омъжи за шотландския Джеймс и така да прекрати безконечната вражда между двете страни. Подобно решение навярно би задоволило Хенри, но Ройс мислеше другояче. Той искаше покорна, отстъпчива жена, която да топли леглото му и да украсява голямата зала в замъка му; през толкова много ежби и битки бе минал през живота си, че искаше семейният му живот да е тих и спокоен.

Дженифър се размърда в обятията му, опитвайки се да стане.

— Може ли вече да си ходя в стаята си? — попита тя.

— Не — бе категоричен Ройс. — Уговорката ни още не е приключила. — След което в потвърждение на думите си, както и за да я поуспокои малко, я обърна по гръб и я обсипа с толкова страстни целувки, че не след дълго и тя започна да му отвръща по същия начин.

Единайсета глава

Лунната светлина обливаше стаята и потъналият в дълбок сън Ройс се обърна по корем, протягайки ръката си към лежащата наблизо Дженифър. Под дланта си обаче напипа само хладни завивки — тя не беше там. Той се разсъни за секунди — изпълненият му с опасности живот го бе научил на това — завъртя се светкавично по гръб и започна да оглежда съсредоточено стаята, а креслата и раклите в помещението се открояваха като призрачни сенки на бледото лунно сияние.

Лордът стана от леглото и бързо започна да се облича, проклинайки своята глупост — как можа да пропусне да сложи страж пред вратата! Грабна кинжала си, ядосан заради това, че бе заспал спокойно, без да си помисли, че тя можеше да се опита да избяга. Дженифър Мерик бе способна не само на това, а и на много повече. В крайна сметка даже трябваше да е доволен, че не беше прерязала гърлото му, докато е спял. Графът рязко отвори вратата и за малко да стъпи върху спящия си оръженосец, който бе легнал на един сламеник в коридора.

— Нещо не е наред ли, милорд? — попита разтревожено Гауин, изправяйки се моментално на крака.

Някакво едва забележимо движение на малката тераска привлече вниманието на Ройс и той веднага насочи погледа си натам.

— Какво има, милорд?

Графът затръшна вратата под носа на угрижения си оръженосец.

Успокоен, че няма да му се налага да предприема поредното нощно преследване из горите в търсене на Дженифър, той отвори вратата, водеща на балкончето, и излезе навън. Тя беше там — дългата й коса се развяваше на нощния вятър, ръцете й бяха обгърнали тялото й, а погледът й беше зареян в далечината. С присвити очи Ройс започна да изучава изражението й и отново изпита облекчение. Тя определено не обмисляше да се хвърли от балкона, нито пък оплакваше загубата на девствеността си. Девойката просто изглеждаше потънала в собствените си мисли.

Всъщност момичето дотолкова бе погълнато от мислите си, че изобщо не забеляза, че вече не е само.