Кралството на мечтите

тя мрачно. Всеки страж бе нащрек и разстоянието, което го отделяше от съседа му, бе не по-голямо от пет метра.

Графът й беше казал, че лорд Мерик вече е уведомен за ситуацията. Ако наистина беше така, баща й нямаше да има никакви затруднения да се изправи с петхилядна армия срещу „Хардин“. „Мерик“ се намираше само на два дни път с кон (или пет, ако ставаше дума за боен поход), но момичето изобщо не можеше да си представи как баща й би успял да ги спаси от един толкова добре защитен замък. Това я връщаше обратно към проблема, от който очевидно нямаше измъкване — тяхното спасение лежеше единствено на нейните плещи.

Стомахът й изкъркори, напомняйки й, че не е яла нищо от вчера на обяд. Тя се отдалечи от прозореца, казвайки си, че нищо няма да постигне, ако умре от глад. Започна да рови из сандъците с дрехи, докарани в стаята й. Трябваше да се облече и да слезе долу, защото в противен случай графът щеше сам да я отведе, дори и да му се наложеше да разбие вратата за целта.

Сутринта бе имала възможността да полежи в дървената вана, пълна с гореща вода, и поне не се чувстваше мръсна. Тя си избра изящна кашмирена рокля и тъкмо се занимаваше с прическата си, когато на вратата почука един от слугите, който извика с тънък, уплашен глас:

— Милейди, негова светлост ми нареди да ви кажа, че ако до пет минути не слезете в голямата зала за закуска, ще се качи и ще ви замъкне лично долу!

За да не внуши у графа мисълта, че се подчинява на заповедта му само от страх, Дженифър отвърна:

— Кажи на негова светлост, че тъкмо възнамерявах да сляза долу. Ще бъда в голямата зала до пет минути.

Стълбището, което водеше до залата, беше стръмно и тясно — също като онова в „Мерик“. В случай че евентуални нашественици успееха да проникнат в замъка, щяха да срещнат големи затруднения по време на изкачването си — трябваше да се придвижват един по един, а и тясното пространство щеше да затрудни боравенето им с мечовете. За разлика от онова в „Мерик“ обаче тукашното бе осеяно с грамадни паяжини. Дженифър потрепери, когато си представи многокраките им обитатели, и изведнъж ускори крачка.

Облегнат назад в стола си, Ройс наблюдаваше стълбището с мрачно изражение, докато останалите рицари в залата допиваха последните си глътки бира, а слугите се суетяха около масите, заети с почистването на остатъците от обилната закуска. Защо ли се бавеше още, помисли си той, и тъкмо когато се чудеше дали да се качи горе и да провери какво става с нея, се вцепени от изненада. Жената, която се приближаваше към него, облечена в изящна жълта рокля с висока талия, беше Дженифър Мерик. Това обаче изобщо не беше очарователната нимфа, с която бе свикнал, докато лагеруваха на открито — пред погледа му сега бе застанала една ослепителна млада дама, чийто несъмнен аристократизъм бе достоен за най-изисканите кралски дворове в Европа. Косата й бе разделена по средата и се спускаше в червенозлатист водопад по нежните й рамене, стигайки до кръста й. Дълбокото й деколте подчертаваше високите й гърди, а тясната талия подчертаваше приятно заобления ханш. Ройс не можеше да повярва, че става дума за един и същ човек, но когато тя се приближи, осъзна, че омагьосващите очи и прелестното лице не можеха да принадлежат на друга жена.

Тя застана пред него и решението му да я има на всяка цена, без значение какво му е причинила (а вероятно и щеше да му причини), се превърна в непоклатима увереност.

— Какъв си хамелеон! — възкликна той, а на устните му играеше одобрителна усмивка.

— Искаш да кажеш, че приличам на гущер, така ли? — намръщи се девойката.

Графът се засмя, опитвайки се с всички сили да отмести очи от бюста й, както и да не забрави колко ядове беше брал с нея в последно време, макар че второто беше особено трудно.

— Имах предвид — уточни той, — че доста си се променила.

Дженифър отдавна бе забелязала начина, по който погледът му шареше по тялото й, но изведнъж бе разтърсена от смущаващото откритие колко красив и елегантен изглеждаше той в тъмносинята вълнена туника, която подчертаваше широките му рамене. Тя беше пристегната на кръста с кожен колан със сребърни дискове, на който висеше къс меч с голям сапфир на дръжката. По-надолу не се осмели да погледне.

Най-накрая си даде сметка, че той гледа косата й, и със закъснение осъзна, че не я беше покрила. Тя си сложи жълтата шапчица, която висеше отстрани на роклята й, нагласявайки я така, че да обрамчи лицето й и да се спусне на изящни гънки по раменете й.

— Така си прекрасна — каза Ройс, докато продължаваше да я наблюдава с интерес, — но бих предпочел косата ти да не е покрита.

Той отново започваше да я очарова, помисли си тя със смущение; къде-къде по-лесно й беше, когато отношенията им бяха враждебни и графът не се държеше мило с нея.

— Както навярно знаеш — започна хладно тя, докато той издърпваше един стол за нея, — приляга само на младите момичета и невестите да ходят гологлави. Една жена трябва да крие своите…

— Прелести? — подсказа Ройс, а очите му се плъзгаха по очите, косата и гърдите й.

— Да.

— Защото именно Ева е изкушила Адам, така ли?

— Да.

— На мен пък винаги ми се е струвало — усмихнато продължи графът, — че това, което го е изкушило, е било ябълката. Следователно излиза, че не сладострастието, а лакомията е предизвикала падението му.

Дженифър реши да смени темата:

— Склонен ли си да преразгледаш решението си да не се виждам със сестра си?

— А поведението ти променило ли се е?

Вбесяващото му, непоклатимо спокойствие и арогантността му едва не я накараха да се задави. Когато най-накрая успя да преглътне буцата в гърлото си, момичето каза:

— Да.

Доволен, Ройс се обърна към слугата, който се суетеше наблизо, изричайки:

— Кажи на лейди Брена, че сестра й я очаква тук. После се обърна към Дженифър, наслаждавайки се на гледката на изящния й благороден профил.

— Храни се спокойно.

— Чаках ти да започнеш пръв.

— Не съм гладен. — Само допреди час, помисли си Ройс, беше бесен, а сега единственият апетит, който изпитваше, беше към нея.

Прегладняла, девойката последва съвета му и загреба от овесената каша. Скоро обаче съсредоточеният му поглед започна да я изнервя и тя се обърна към него.

— Защо ме гледаш така?

Отговорът му обаче така и си остана неизречен, понеже бяха прекъснати от влетелия в помещението слуга. На лицето му бе изписана паника.

— Ва-ва-вашата сестра, милейди… Тя иска незабавно да ви види… Кашля така, че кожата ми направо настръхва!

Лицето на Дженифър внезапно пребледня.

— Боже господи, не! — прошепна, надигайки се от стола. — Не и сега! Не и тук!

— Какво имаш предвид? — привикнал с всевъзможни изненади на бойното поле, Ройс я хвана за китката.

— Брена има проблеми с гърдите — отчаяно заобяснява Дженифър. — Пристъпите обикновено започват с кашлица, а после тя не може да диша.

Момичето се опита да се изтръгне от хватката му, но той също се изправи и двамата забързаха към стълбището.

— Трябва да има някакъв начин да й помогнем.

— Не и тук! — извика момичето уплашено. — Леля Елинор смесва различни билки и така я лекува… В цяла Шотландия няма друг, който да знае повече за лечебните растения и цяровете. Беше оставила малко от отварата в абатството…

— Какво има в нея? Навярно…