Кралството на мечтите

ето защо насочих вниманието си върху зеленчуците в чинията му. Внимателно наблюдавах как ги лапа, чудейки се какво ли представляват и защо ги яде. Малкълм забеляза погледа ми и ми каза защо лорд Болдър ги яде. Това ме накара да се изкикотя… — Тя продължи: — Отначало успях да се сдържа, но вълнението ми беше толкова голямо, че хиленето прерасна в смях. Започнах да се кикотя и това бе до такава степен заразително, че дори и горката Брена се засмя. Смяхме се толкова дълго, че накрая баща ми ни нареди да напуснем залата.

Поглеждайки развеселено към Ройс, тя възкликна:

— Артишок! Представяш ли си? Случайно да си чувал нещо по-абсурдно някога?

Ройс се опита да изглежда учуден.

— Ти нали не смяташ, че този зеленчук наистина подобрява потентността на мъжа?

— Ами… — изчерви се Дженифър, осъзнавайки колко неуместна бе темата на разговора, но вече бе твърде късно да се откаже, — пък и беше любопитна. — Ти вярваш ли в това?

— Определено не — заяви той. — Всеки знае, че празът и орехите са най-подходящи в подобни случаи.

— Празът ли? — попита слисана девойката и се заля в смях. — Във всеки случай лорд Болдър реши, че на земята няма достатъчно бижута, които да го накарат да се ожени за мен. Няколко месеца по-късно извърших друга непростима глупост — рече тя, гледайки сериозно към събеседника си — и баща ми реши, че имам нужда от по-силна възпитателна ръка от тази на мащехата ми.

— Каква „непростима глупост“ си извършила?

— Открито предизвиках Аликзандър или да си вземе обратно думите, които бе наговорил за мен, или да се срещнем на полето на честта — в местния турнир, който се организира всяка година близо до „Мерик“.

— И той отказа — подхвърли Ройс.

— Естествено. Щеше да е позор за него да постъпи другояче. Освен че бях момиче, бях само на четиринайсет години, а той — на двайсет. Изобщо не ме беше грижа за гордостта и честта му, защото той беше… ами, не беше добър с мен. — В последните й думи се усещаше стаена болка.

— Защити ли своята чест?

Тя кимна.

— Въпреки забраната на баща ми да стоя далеч от турнира, накарах един от оръжейниците да ми даде доспехите на Малкълм, сложих ги и се появих на арената, без никой да знае коя съм всъщност… Изправих се срещу Аликзандър, който често се отличаваше с уменията си в единоборствата.

Ройс усети как кръвта му замръзва при мисълта за това как тя пришпорва коня си срещу силен млад мъж с копие в ръка.

— Извадила си късмет, че само са те съборили от коня… Можеше да умреш.

Тя се изкикоти.

— Всъщност Аликзандър беше този, който бе съборен на земята.

Графът се опули.

— Ти си го свалила от коня?

— Може и така да се каже — усмихна се тя. — Разбираш ли, точно когато той вдигаше копието си и щеше да препусне към мен, аз вдигнах забралото на шлема си и му се изплезих.

Преди Ройс да избухне в смях, тя добави:

— И той падна от коня си.

Когато най-накрая успя да се успокои, графът й се усмихна, а в очите му се четеше възхищение.

— Стратегията ти е била брилянтна. Аз бих те посветил в рицарство направо там, на арената.

— Баща ми не беше толкова ентусиазиран. Подвизите на Аликзандър в турнирите бяха гордостта на нашия клан — нещо, което бях пропуснала да забележа. Вместо да ме направи рицар, баща ми ми дръпна един хубав бой, който навярно заслужавах. А после ме изпрати в абатството.

— Където прекара две години — обобщи Ройс, а дрезгавият му глас бе пропит със съчувствие.

Джени се вгледа в него, поразена от внезапното прозрение, което я бе осенило. Мъжът, когото хората наричаха „безмилостен, жесток и свиреп варварин“, всъщност беше доста различен. Той бе способен да се трогне от съдбата на едно глупаво и наивно момиче — тя можеше да прочете това по израза на лицето му. Девойката го гледаше като хипнотизирана как се изправя и тръгва към нея. Без да осъзнава какво точно иска да стори, тя също се надигна и сякаш потъна в дълбоките сребристи кладенци на изгарящия му поглед.

— Мисля — прошепна тя, — че мълвата за теб изобщо не отговаря на истината. Всички неща, за които разправят, че си ги извършил — те просто не са верни.

— Верни са — изрече графът, а ярките картини на всички кървави битки, които бе водил през живота си, преминаха светкавично през съзнанието му с цялата им грозота и трагизъм. Пред очите му изплуваха всички трупове на враговете и на неговите войници, останали на бойните полета и разкъсвани от гарваните и вълците.

Джени обаче не знаеше за какво си мисли той и отказа да възприеме признанието му. Тя знаеше само, че този човек се бе взирал в умиращия си кон, обзет от неизмерима мъка, и че глупавият разказ на едно момиче го бе трогнал дълбоко.

— Не го вярвам — рече.

— По-добре повярвай! — предупреди я той. Говореше й така отчасти заради опасенията си да не би девойката да го възприеме като добродетелно, занизано рицарче от нейните мечти, щом не го смята за брутален завоевател. — Повечето от нещата, които разказват за мен, са верни.

Дженифър усети как ръцете му я прегръщат, притегляйки я към него, а устните му се приближават до нейните. Докато се взираше в чувствените му, украсени с гъсти мигли очи, инстинктът й за самосъхранение се задейства и тя понечи да се отдръпне, завъртайки глава. Графът я целуна по слепоочието, после — по страната. Момичето усети, че се разтапя в ръцете му, а светът наоколо замъгли очертанията си и се разлюля.

— Недей — прошепна тя задъхана, след което, без да осъзнава какво прави, впи пръсти в туниката му, опитвайки се да се задържи на крака. — Моля те, спри — изрече девойката, но в отговор той продължи да изследва с устни страната й, захапа леко месестата част на ушенцето й и плъзна език вътре.

Когато го помоли за трети път, ръката му се плъзна по-надолу по гърба й, притискайки тялото й още по- плътно до своето. Другата му длан бе обгърнала тила й, опитвайки се да повдигне главата й за целувка. Джени зарови лице в туниката му, но в мига, в който направи това, ръката му увеличи натиска върху темето й, принуждавайки я да вдигне глава. Устните им се срещнаха и тя прие страстната му целувка.

Пръстите му се заровиха в разкошните й коси и девойката мигом почувства как нозете й отмаляват. Тя разтвори устни и пое езика му в устата си, докато ръцете му се плъзгаха по извивките на тялото й. Когато дланите му се пъхнаха под вълнения й панталон и обгърнаха дупето й, тя изстена, след което почувства как ръцете му я притискат плътно до пулсиращата му от желание мъжественост. Тялото й бе обгърнато от пламъците на сладостния пожар и тя се остави напълно в опитните му ръце. Притиснала глава до могъщите му гърди, Дженифър усещаше ускореното биене на сърцето му, а умът й се рееше някъде между абсолютната хармония и странната, почти безумна радост. Вече на два пъти той я караше да се чувства страхотно, изключително, възбуждащо… Днес обаче беше малко по-различно. Сега тя се чувстваше желана и искаше това усещане да продължи колкото се може по-дълго.

Той отдели устни от нейните, тя вдигна глава и го погледна. Сребристосивите му очи проблясваха от страст, докато произнасяше:

— Искам те.

Тя не изпитваше никакви съмнения относно смисъла на думите му. Понеже сърцето, а не умът й диктуваше какво да каже, тя промълви:

— А ще ми обещаеш ли, че няма да нападнеш „Мерик“?

— Не.

Отвърна й равнодушно и без колебания, без угризения и дори без никакво раздразнение — както би отказал ястие, което не му харесва.

Отговорът му й подейства като ведро с ледена вода — тя се изтръгна от обятията му и се отдръпна назад. Объркана, притеснена и засрамена, девойката се зае да приведе в ред косата и дрехите си, докато