Кралството на мечтите

успее да не я докосне повече, преди да я върне на баща й или на своя крал, то дори и тогава усилията му няма да останат невъзнаградени, защото поне се наслаждаваше на приятния обяд насред полянката, закътана между дърветата.

След неколкоминутен разговор, в който обсъждаха сегашните рицари, Ройс изведнъж осъзна, че мисли за предишния й ухажор.

— Като говорим за рицари — започна той, — какво стана с твоя кандидат?

Тя отхапа от ябълката си, а на лицето й се изписа учудено изражение.

— Моя какъв?

— Твоя рицар — уточни графът. — Болдър. Ако баща ти е бил съгласен с годежа, как така успя да разубедиш стария Болдър, че нищо няма да излезе от тази работа?

Въпросът, изглежда, я завари неподготвена и тя притисна дългите си крака към гърдите си, сякаш опитвайки се да спечели повече време за отговор. Докато я гледаше как си седи така на дънера, Ройс си помисли, че е извънредно привлекателна — очарователна нимфа с дълга къдрава коса, облечена в мъжки панталон и туника. Нимфа! Какво ли му ставаше? Сигурно съвсем скоро щеше да започне да пише сонети за красотата й, а това определено щеше да й хареса, да не говорим за мълвата, която ще се понесе с бясна скорост из всички замъци в Англия и Шотландия! Той пропъди тази мисъл, казвайки:

— Какво ти стана? Въпросът ми май се оказа доста трудничък, а? Да го заменя ли с по-лесен?

— Колко си нетърпелив! — отвърна тя със спокоен тон, явно не бе засегната от раздразнението му. — Според мен изобщо не е рицарско да ме разпитваш за неща, които имат строго личен характер — да не говорим за това, че са и доста смущаващи.

— Смущаващи за кого? — попита Ройс. — За теб или за лорд Болдър?

— За мен. Лорд Болдър едва ли може да се смути от нещо — усмихна се тя. — Не съм го виждала повече, откакто пристигна в „Мерик“ да подпише брачния договор. Беше наистина ужасно преживяване.

— Какво се случи?

— Ще ти разкажа, но ми обещай да не забравяш, че все пак бях едно обикновено четиринайсетгодишно момиче, изпълнено с мечти за красивия млад рицар, за когото ще се омъжи. Представях си го как изглежда — русокос, млад, с изваяно лице. Очите му бяха сини, а обноските му — подобаващи на принц. Щеше да е силен и влиятелен, за да може да запази владенията ни за нашите деца, които един ден щяхме да имаме. — Тя погледна кисело към Ройс. — Такава беше моята мечта, моята тайна надежда и в моя защита трябва да кажа, че нито баща ми, нито доведените ми братя не ми казаха, че лорд Болдър е съвсем различен.

Графът си представи стария плешив Болдър и едва не се изсмя.

— И ето ме мен, влизам в голямата зала на „Мерик“, след като съм упражнявала походката си часове в спалнята си…

— Упражнявала си походката си? — изуми се Ройс.

— Естествено — весело изрече тя. — Нали исках да се представя в най-добра светлина пред моя принц… Дори се консултирах с доведените си братя как да се облека. Уилям, който е най-милият от тях, отсъстваше, така че попитах Малкълм и Аликзандър…

— Те не ти ли казаха как изглежда Болдър?

— Не. След като приех техните съвети и се премених с великолепна зелена рокля, сложих перлите на майка ми на врата си и инкрустиран с диаманти кинжал на кръста си (за да не бъда засенчена от бъдещия си съпруг, така ми каза Малкълм), прибрах косата си под златен воал и наниз от сапфири, те ми помогнаха да поупражнявам малко походката си… — Тя се усмихна мило. — Братята ми се забавляваха с мен, както всички братя правят със сестрите си, но аз се бях отнесла далеч в кралството на мечтите, за да забележа — рече спокойно тя, а в тона й не се долавяха неприязън или обида.

Ройс бе поразен от безсърдечната постъпка на момчетата и изведнъж почувства изгарящо желание да размаже с юмрук физиономиите им — ей така, за „забавление“.

— Толкова бях загрижена и най-малкият детайл да си е на мястото, че закъснях доста. Най-накрая влязох в залата, където ме очакваше бъдещият ми съпруг. Краката ми трепереха не само от напрежение, а и от тежестта на всички тези скъпоценности, с които ме бяха окичили братята ми. Не можеш да си представиш как ме изгледа мащехата ми! После ми каза, че съм приличала на ковчеже за скъпоценности с два крака! — засмя се девойката. Графът се намръщи и тя побърза да добави: — Е, тя не го каза със зла умисъл…

Ройс използва паузата, за да попита:

— Ами сестра ти, Брена? Тя какво каза?

— Брена винаги ще ми каже нещо хубаво, без значение дали съм направила някаква голяма грешка с ужасни последствия. Тогава ми заяви, че съм искряла като слънцето, луната и звездите. — Момичето избухна в смях и погледна весело събеседника си. — Е, това си беше съвсем точно казано — аз наистина искрях доста с всички тези бижута по мене!

— Някои жени не се нуждаят от бижута, за да бъдат красиви. Ти си една от тях — отбеляза с пресипнал глас той.

Дженифър зяпна от учудване.

— Това комплимент ли беше?

Ройс сви рамене:

— Аз съм воин, а не поет, Дженифър. Само казах истината. Продължавай с твоята история.

Объркана, девойката се поколеба за момент, после си взе още една ябълка.

— Във всеки случай лорд Болдър не споделя твоята липса на интерес към бижутата. Всъщност — засмя се тя — даже бих казала, че очите му направо щяха да изскочат — до такава степен бе омаян от блясъка ми. Направо го бях зашеметила — достатъчен му бе само един бегъл поглед към лицето ми, преди да се обърне към баща ми и да каже: „Искам я!“

— И просто така… бяхте сгодени?

— Не, „просто така“ аз едва не припаднах — дотолкова бях шокирана от моя „възлюбен“. Добре, че Уилям ме хвана, преди да се строполя на пода, след което ми помогна да седна на една пейка. Веднага щом съзнанието ми се проясни, отново погледнах към лицето на лорд Болдър и вече не можех да отвърна взор от чертите му! Освен че беше по-възрастен от баща ми, той бе кльощав като пръчка и носеше… — Тя се запъна. — Не трябва да ти казвам останалото.

— Кажи ми всичко — настоя Ройс.

— Всичко?

— Всичко.

— Добре. Но трябва да те предупредя че историята никак не е приятна.

— Та какво носеше Болдър? — Усмивката не слизаше от устните му.

— Ами, той носеше… — девойката въздъхна — носеше нечия чужда коса!

Дълбок и гръмък смях се изтръгна от гърдите на графа, присъединявайки се към този на Дженифър.

— Едва се бях възстановила от този потрес, когато забелязах, че ядеше най-странно изглеждащата храна. Докато ми помагаха какво да облека, братята ми се шегуваха, че лорд Болдър изисквал от готвачите да му поднасят артишок с всяко ястие. Веднага щом погледнах странно изглеждащите неща в чинията му, разбрах, че става дума за артишок. Това беше причината да ме изгонят от залата и Едуард Болдър да се откаже от бъдещата сватба.

Ройс, който вече се досещаше защо кандидатът за ръката на Дженифър се е тъпчел при всеки удобен случай с храната, за която се говореше, че увеличава мъжката потентност, се постара да запази сериозно изражение.

— И какво стана после? — запита.

— Ами, вече бях доста изнервена — и дълбоко покрусена всъщност — от перспективата да се омъжа за този ужасен човек. Всъщност той беше кошмарът, а не мечтата на всяка девица. Докато седях на масата и го наблюдавах как се храни, едва не се разплаках.

— Естествено, не си направила това — предположи графът, имайки предвид твърдия й характер.

— Не, но може би щеше да е по-добре, ако го бях направила — призна тя с усмивка, придружена от въздишка. — Онова, което всъщност сторих, беше много по-лошо. Неприятно ми беше да гледам лицето му,