Кралството на мечтите

окуражително на сестра си, докато самата Дженифър с изумление откри, че непрекъснато се оглежда — и се надява — да зърне Ройс Уестморланд!

На няколко пъти го видя да минава с коня си покрай нея, обаче, ако това изобщо беше той, се държеше като напълно непознат. Възседнал внушителен черен жребец, с лъскави черни доспехи, черно наметало и черни ботуши, той представляваше най-неумолимата и съкрушителна фигура, която Дженифър бе виждала през живота си — зловещ странник, твърдо решен да унищожи нейното семейство, нейния клан и всичко, което й бе скъпо и мило.

Тази нощ, докато лежеше до Брена, взирайки се в звездите, тя се опита да не мисли за грозната обсадна кула, хвърляща зловещата си сянка върху полянката — кулата, която скоро щеше да бъде издигната срещу старинните стени на замъка „Мерик“. Докато се движеха из долината, тя бе зърнала страховития й силует между дърветата, но не беше съвсем сигурна какво представлява. Сега обаче най- дълбоките й страхове се оправдаваха. Дженифър усещаше, че не може да мисли за нищо друго — единствено предположението на Брена, че крал Джеймс може да изпрати подкрепления на баща й, я успокояваше донякъде.

Най-странното беше, че част от нея изобщо отказваше да повярва, че ще има битка. Навярно обяснението се криеше в отказа й да приеме, че мъжът, който я бе целувал и докосвал с такава нежност и страст, ще покаже безмилостната си природа и ще посече всички членове на семейството и клана й. Една дълбоко скрита, но много наивна част от душата й просто не можеше да повярва, че човекът, с когото бе прекарала толкова приятно предишната нощ, мъжът, който се бе смял и бе водил приятен разговор с нея, е способен на това.

А кой знае, може би предната нощ изобщо не се бе случвала? Как иначе можеше да си обясни драстичната промяна в поведението му? Миналата нощ той бе нежен, страстен и настоятелен любовник, докато днес се беше превърнал в един странник, който напълно бе забравил за съществуването й.

* * *

Ройс изобщо не бе забравил за съществуването й. Споменът за това как я притискаше в обятията си, упоителната сладост на целувките й, неопитните й ласки го държаха буден през двете последвали нощи. През целия вчерашен ден, докато препускаше насам-натам покрай армията си, той се оглеждаше непрекъснато, изгарящ от желание да я зърне.

Дори сега, докато яздеше начело на хората си и се взираше в слънцето, опитвайки се да определи часа, мелодичният й смях отекваше в съзнанието му като звън на камбанки. Графът тръсна глава, като че ли това можеше да му помогне да се отърве от натрапчивия спомен, и изведнъж я видя — тя го гледаше, а в очите й грееха…

„Защо според теб не съм се оженил досега?“ — бе попитал той.

„Защото никоя подходяща дама не те е поискала“ — беше отвърнала тя.

Той отново чу сподавения й смях, когато го смъмри: „Изобщо не се опитвай да ме ласкаеш, милорд! Според това, което знам за теб, предполагам, че ще я метнеш на рамото си, след което ще я напляскаш, за да я научиш на покорство…“

Той не можеше да повярва, че едно наивно шотландско момиче би могло да притежава такава смелост и присъствие на духа. Ройс се опита да си внуши, че това увлечение, тази страст, която изпитваше към пленничката си, е просто резултат от плътското желание, което тя бе разпалила у него преди две нощи, обаче прекрасно осъзнаваше, че онова, което го беше омаяло у нея, беше много повече от плътско желание. За разлика от повечето представителки на нежния пол Дженифър Мерик нито се отвращаваше, нито се възбуждаше от мисълта да спи с мъжа, чието име едва ли не се бе превърнало в синоним за смърт и разрушение. Срамежливата, но страстна реакция, която бе провокирал в нея преди две нощи, нямаше нищо общо със страха — тя беше породена първо от нежността, а после от плътското желание. Въпреки всички слухове за него тя не се бе отдръпнала от ласките му, а точно обратното — беше се оставила на тях с цялата си невинна прелест. Точно заради това Ройс не можеше да я прогони от мислите си. Или пък, помисли си мрачно графът, тя просто се бе заблудила, че въпреки зловещата му слава, той всъщност е добродетелният, непорочен и галантен рицар на мечтите й. Тази възможност — че нежността и страстта са били резултат от някаква момичешка, наивна самозаблуда — беше толкова отблъскваща, че Ройс ядосано дръпна поводите на коня си и се опита да прогони всички мисли за нея, решавайки да я забрави.

* * *

По пладне, докато Дженифър уморено се отпускаше в тревата с Брена, разделяйки обичайната дажба от жилаво патешко и комат сух хляб, погледът й случайно се насочи нагоре и тя видя Арик, който се приближаваше към тях. Той спря до краката им и й каза само:

— Ела.

Вече привикнала към очевидното нежелание на светлокосия великан да произнася повече от една-две думи, освен в случаите, когато това беше крайно наложително, Джени се изправи. Брена понечи да направи същото, но Арик вдигна ръка:

— Ти не.

Стиснал здраво Дженифър малко над лакътя, той я поведе покрай стотиците мъже, които бяха насядали на тревата и поглъщаха спартанските си дажби. Спряха до дърветата край пътя, където рицарите от личната стража на Ройс стояха около малката полянка в сърцето на гората, на която се бе разположил техният господар.

Сър Годфри и сър Юстас пристъпиха настрани, а обикновено приятните им лица сега излъчваха каменна студенина. Арик и девойката минаха покрай тях и тя видя Ройс, който ги наблюдаваше съсредоточен. Седеше на земята, облегнал гръб на някакъв дънер и присвил едното си коляно. Понеже бе много топло, бе свалил наметалото си и сега носеше простичка кафява туника с дълги ръкави, дебел кафеникав панталон и ботуши. Не приличаше много на призрака на смъртта и разрушението и тя се почувства щастлива, че все пак той не е забравил за съществуването й.

Гордостта обаче не й позволяваше да даде външен израз на тези свои емоции. Понеже не беше сигурна как трябва да се държи, Джени остана там, където беше, и дори се осмели да го погледне право в очите. Не след дълго обаче проточилото му се мълчание я изнерви и тя попита равнодушно:

— Предполагам, че съм ти трябвала за нещо?

— Права си — отвърна той.

Стресната от необичайно студения му тон, тя изчака малко и рече:

— За какво?

— Сега и въпрос ми задаваш.

— О, да не би да водим разговор? — попита саркастично Джени.

За нейна изненада графът отметна глава и гръмко се изсмя.

Лицето й беше като огледало на обзелото я смущение. Той посочи към бялата кърпа, която бе постлана на земята. На нея се виждаха същият корав хляб и жилаво месо, които получаваха и войниците, заедно с няколко ябълки и парче сирене. Той тихо каза:

— Твоята компания ми харесва. Освен това си помислих, че ще ти бъде по-приятно да се храниш тук с мен, отколкото на откритото поле, заобиколена от хиляди войници. Или може би греша?

Ако не беше споменал, че му харесва компанията й, Дженифър щеше да му отвърне, че определено греши, но бе напълно неподготвена за дълбокия му глас, който й казваше, че му е липсвала.

— Не — призна момичето. Обаче заради гордостта и благоразумието не се осмели да седне близо до него вместо това си избра един немного отдалечен пън и се разположи на него, вземайки си лъскава червена ябълка. След няколко минути почувства как всичките й притеснения изчезват и нервите й се поотпуснаха. Изобщо не й хрумваше, че това бе резултат на усилията му да я накара да се почувства защитена, както и да я накара да забрави резкия и груб начин, по който бе завършила тяхната любовна авантюра преди две нощи.

Ройс знаеше прекрасно какво прави и защо го прави, но си каза, че ако по някакво необяснимо чудо