Кралството на мечтите

единственото й желание в момента беше да избяга колкото се може по-далеч от случилото се тук. Искаше й се да хукне презглава из гората, да се изгуби между дърветата…

Изведнъж очите й се напълниха със сълзи и тя неудържимо зарида. Не толкова заради отказа му да приеме предложението й — дори сега, докато плачеше отчаяно, тя си даваше сметка, че беше глупаво да му задава този въпрос — направо безумно. Онова, което я бе наранило всъщност, бе грубостта и лекотата, с които беше отхвърлил всичко, което се бе опитала да му предложи — своята чест, своята гордост и своето тяло — жертвайки ги в името на всичко, в което бе научена да вярва и което имаше значение за нея.

Тя тръгна, без да гледа накъде върви, но гласът му изведнъж я спря.

— Дженифър! — извика той. — Ще яздиш до мен през остатъка от пътя.

— Изобщо не бих искала — изрече тя, без да се обръща. По-скоро би се удавила, отколкото да му позволи да види колко я беше наранил. — Не стига, че спах в палатката ти и се хранех с теб, ами искаш и да яздим един до друг… Хората ти ще започнат да ни одумват.

— Не ме интересува какво си мислят войниците ми — отвърна Ройс, но не беше съвсем така и тя го знаеше. Когато започна да се отнася с Дженифър като към свой гост, той загуби позиции сред армията си, която се състоеше не само от предани до гроб бойци, а и от значителен брой наемници. Сред тях имаше доста убийци, крадци и всякакви други разбойници, които го следваха както заради дажбите, така и защото се страхуваха от последствията за тях, ако го изоставеха. Силата му ги плашеше. Но били те наемници или верни рицари, всички смятаха, че е негов дълг, дори негово право да използва тялото на пленничките си, за да ги унижи, тъй като те бяха дъщерите на врага му и именно поради това заслужаваха подобно отношение.

— Разбира се, че не те е грижа — горчиво продума девойката. — Нали няма да пострада твоята чест!

— Ще си мислят онова, което искат — заяви спокойно той и така разговорът беше приключен. Дженифър си тръгна, чудейки се какво ли прави Брена.

Макар че го погледна само веднъж, преди да го остави сам, направи й впечатление странното пламъче, което гореше в очите му, както и усмивката му. Девойката нямаше никаква представа какво означава тя, но ако бе попитала Стефан Уестморланд, сър Юстас или сър Годфри, те несъмнено щяха да й кажат доста интересни неща. Същото изражение се изписваше на лицето на Ройс, преди да щурмува някой непревземаем според слуховете замък, който държеше да притежава. Усмивката му означаваше, че нищо не може да го отклони от целта и той вече предвкусва победата си.

Без да бърза, графът се приближи до личната си стража и каза:

— Тя ще язди с нас. — След което се качи на мощния си жребец.

Рицарите му веднага последваха примера му. Единственият проблем беше отсъствието на девойката, за която се отнасяше заповедта. Ройс извика на Арик да я намери и да я доведе. Великанът кимна и тръгна да изпълни заръката на господаря си.

Сега, след като вече бе взел решението да я обладае и беше сложил край на битката с желанието си, Черният вълк се намираше в прекрасно настроение. Перспективата да я ухажва и да я покори, докато яздеха към замъка „Хардин“, му изглеждаше невероятно привлекателна. А веднъж да стигнат там, щяха да се възползват и от лукса на истинско легло и уединение. Междувременно щеше да се наслаждава на компанията й през остатъка от днешния ден и през цялата нощ.

Изобщо не му мина през ума, че невинната и неопитна девица, която вече на два пъти бе отвръщала на милувките му с неподозирана страст, едва ли щеше да му позволи толкова лесно да я притежава. Ройс я желаеше силно и неудържимо, както не бе желал нито една жена до този момент. Твърдо решен да я има, той обаче нямаше да приеме нейните условия. Е, можеше да направи някои разумни отстъпки — например да й подари скъпи бижута и ценни кожи, както и да й позволи да притежава цялото влияние, на което щеше да се радва тя като негова любовница.

* * *

Дженифър забеляза великана да се носи към тях на огромния си кон. Тя го изгледа учудено, след което отново се обърна към Брена, която яздеше до нея. Когато се приближи достатъчно, Арик се протегна и сграбчи поводите на кобилата й. Дженифър, чийто гняв още не бе преминал, само чакаше нещо такова. Тя се обърна към великана и му кресна:

— Веднага пусни коня ми!

Студените му сини очи само я изгледаха равнодушно и той й нареди:

— Ела.

Джени се поколеба за момент, после му каза:

— Тогава би ли се отместил от пътя ми?

Той я послуша и момичето насочи коня към началото на колоната, където яздеше Ройс. Макар и да бе не по-дълго от километър и половина, разстоянието до графа й се стори безкрайно, а изминаването му — едно от най-ужасните събития в живота й. Всички мъже, покрай които минаваше, обръщаха глави към нея, а очите им буквално я разсъбличаха. Отвсякъде се чуваха коментари относно личността и тялото й — коментари от толкова интимен характер, че тя се изкушаваше да пришпори горката кобила в бесен галоп, само и само да сложи край на това мъчение.

Когато се приближи до графа, той не можа да сдържи усмивката си при израза на непокорство, изписан на лицето на Дженифър Мерик. Така тя беше още по-красива и му напомни за онази нощ, когато се бе опитала да го прониже със собствения му кинжал.

— Имам чувството — започна той, — че май си ми сърдита за нещо.

— Ти си отвратителен! — изсъска му тя. Той се ухили:

— Толкова лош?

Осма глава

Когато наближиха замъка „Хардин“, от приповдигнатото настроение на Ройс вече нямаше и следа. Вместо да се наслаждава на компанията й, както се бе надявал, се оказа, че язди до млада жена, която реагираше на думите му с празен, макар и учтив поглед и графът се чувстваше като шут с камбанки на главата. Днес обаче девойката бе сменила тактиката. Вместо да мълчи, тя откликваше на всяко негово внимание с въпроси, на които той не можеше и не искаше да й отговори — от рода на кога планира да нападне „Мерик“, колко войници ще използва при атаката, както и колко още ще я държи като заложничка.

Ако намерението й беше да му покаже по недвусмислен начин, че е станала жертва на грубата сила, а той е олицетворение на грубостта, то момичето беше постигнало целта си. Ако искаше да го ядоса, май щеше да успее и в това начинание.

Дженифър прекрасно осъзнаваше, че е успяла да унищожи надеждите му относно това пътуване, обаче изобщо не се радваше на успеха си, както предполагаше Ройс. Всъщност, докато се взираше в околните хълмове за следи от замъци, тя се чувстваше изморена от усилията си да разбере загадъчния мъж, който яздеше до нея, както и своите собствени реакции спрямо него. Графът й бе признал, че я желае, и очевидно я искаше доста силно, след като търпеше вече два дни грубото й държание. Това до известна степен лекуваше наранената й гордост, обаче, от друга страна, показваше, че рицарят май не я желае достатъчно, щом не иска да пощади живота на близките й заради нея.

Майка Амброуз я беше предупредила за въздействието, което Джени щеше да оказва върху мъжете; очевидно мъдрата игуменка бе имала предвид, че те ще се държат като отвратителни, нежни, груби и непредсказуеми безумци — и всичко това в рамките на един час. Девойката въздъхна и престана да мисли за това. Просто искаше да си отиде вкъщи — или в абатството — където поне щеше да знае какво да очаква от хората. Хвърли поглед през рамо и видя, че Брена е увлечена в приятен разговор със Стефан Уестморланд, който яздеше до нея, откакто Ройс бе заповядал Дженифър да се движи в началото на колоната. Обстоятелството, че сестра й е в безопасност и изглежда в добро настроение, бе единственият светъл лъч за нея.