Той кимна.
— В такъв случай идвам с теб и ще можеш да кажеш на сестра си, че я връщам в абатството. След това повече няма да ти бъде позволено да оставаш насаме с нея.
— Защо? — зяпна момичето.
— Защото се съмнявам, че тя е обърнала достатъчно внимание на защитата на „Хардин“, че да даде някаква полезна информация на баща ти. Ти обаче — добави иронично — преценяваше колко дебели са стените и броеше стражите ми, докато яздехме по подемния мост.
— Не! В никакъв случай! Не и без теб! — викаше Брена, щом чу, че я връщат обратно в абатството. — Джени трябва да дойде с мен! — плачеше тя, вперила красивите си очи в лорд Уестморланд. —
Един час по-късно стотина рицари, предвождани от Стефан Уестморланд, бяха възседнали конете си, готови да напуснат всеки момент вътрешния двор на замъка. Джени се приближи до сестра си, която лежеше върху истинска планина от възглавници в една карета, погали я и каза:
— Пази се!
— Мислех си, че ще ти позволи да дойдеш с мен — проплака Брена.
— Не се изморявай с излишни приказки — рече Джени, докато подпъхваше завивките и наместваше възглавниците на сестра си.
Ройс даде знак, Дженифър отстъпи назад и кавалкадата тръгна напред, изтрополявайки по подемния мост. Каретата с Брена се движеше в центъра на отряда, а мъжете в челото и края на колоната носеха дълги копия, на които се развяваха сини знамена с вълчи глави върху тях. Отличителните знаци на Вълка щяха да ги пазят, докато стигнеха до границата; след това, в случай че бъдат нападнати, името на Брена щеше да им служи за защита.
Подемният мост бавно се вдигна. Лорд Уестморланд хвана лакътя на Джени и я поведе към голямата зала. Девойката го последва, но не можеше да изтрие от съзнанието си зловещия образ на вълчата глава с бели зъби. До този ден на знамената, носени от войската, имаше само златни лъвове и трилистници — емблемата на английския крал.
— Ако се тревожиш, че искам незабавно да пристъпим към изпълняване на уговорката — сухо каза Ройс, — можеш да се успокоиш. Имам доста задължения, които трябва да свърша преди вечерята.
На момичето изобщо не му се мислеше за сделката — още по-малко пък му се искаше да я обсъждат — ето защо рече:
— Тъкмо се чудех защо рицарите, които тръгнаха с Брена, носеха твоя герб, а не този на краля…
— Защото са си мои рицари, а не на Хенри — усмихна се графът. — Те са се заклели във вярност към мен.
Джени си мислеше, че крал Хенри VII бе издал указ, с който забраняваше на благородниците си да разполагат със свои армии.
— Не е ли забранено на английските благородници да имат свои рицари?
— В моя случай Хенри реши да направи изключение.
— Защо?
Веждите му се извиха.
— Може би защото ми се доверява, знам ли? — подхвърли лордът, без да има никакви намерения да хвърли повече светлина върху този въпрос.
Десета глава
Седнал до Дженифър по време на вечерята, Ройс се бе облегнал назад в стола си, едната му ръка си почиваше на гърба й, а на лицето му бе изписан израз на задоволство. И четиримата рицари, които им правеха компания, бяха останали възхитени и очаровани от остроумието на младата дама. Изобщо не беше изненадващо за него, че Юстас, Годфри и Лайънъл не искаха да станат от местата си дълго след като бяха престанали да се хранят. От една страна, Дженифър изглеждаше великолепно, а, от друга, тя бе разказала такива забавни истории за живота й в абатството, че всички я бяха слушали с интерес.
Единственият мъж на масата, който, изглежда, бе недосегаем за чара на девойката, беше седящият от лявата страна на лорда Арик. През цялото време той не отмести очи от момичето, скръстил пред гърдите си масивните си ръце. Изражението на лицето му недвусмислено говореше, че на това момиче не бива да се вярва.
— Ройс — каза Годфри, — не беше ли изключително интересна историята, която лейди Дженифър ни разказа преди малко?
— Много — съгласи се графът, казвайки си, че ако не направи нещо, тази вечеря може да продължи и до сутринта. Хвърли на Годфри такъв убийствен поглед, който категорично казваше: „Вечерята свърши, отивайте да спите.“
Рицарите се спогледаха и преди Дженифър да започне да разказва следващата си история, около нея изведнъж заскърцаха столове и мъжете започнаха да стават от местата си. Те набързо й пожелаха лека нощ, след което някои отидоха до камината, а другите се качиха в спалните си.
— Не ти ли се стори малко странно това? — попита девойката, обръщайки се към лорда. — Говоря за внезапното им ставане.
— Щеше да ми се стори по-странно, ако бяха решили да останат.
— Защо?
— Защото аз им наредих да си тръгнат. — Рицарят се изправи и моментът, от който момичето се бе страхувало през целия ден, най-накрая настъпи. Сребристият му поглед недвусмислено й говореше, че тя също трябва да стане. Джени бавно се надигна от мястото си, хващайки протегнатата му ръка.
— Изобщо… изобщо не чух да им казваш да си тръгват…
— Защото бях много дискретен, Дженифър.
Когато се качиха горе, той й отвори вратата на стаята, намираща се в съседство с нейната, и се отдръпна настрани, за да й направи път.
За разлика от малката, обзаведена по спартански спалня на девойката тази тук беше просторна и разкошно обзаведена. В нея имаше огромно легло с балдахин, четири кресла и няколко ракли, инкрустирани с медни орнаменти. На стените висяха красиви гоблени, а пред запалената камина бе постлана дебела рогозка. Лунната светлина нахлуваше в помещението от тясното прозорче над леглото, а встрани от него се виждаше врата, очевидно водеше към малка тераса.
Тя чу как масивната врата се затваря зад гърба й и сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите й. Твърдо решена да отложи колкото се може по-далеч във времето онова, което беше обещала днес, тя се втурна към най-отдалеченото от леглото кресло, седна в него и скръсти ръце в скута си. Насили се да се усмихне и започна да го засипва с въпроси:
— Чувала съм, че никога не са те събаряли от коня по време на битка — изрече.
Ала вместо да се впусне в описания на подвизите си, както бяха сторили рицарите му по време на вечерята, Ройс седна на креслото срещу нея, кръстоса ръце и мълчаливо я загледа.
Девойката реши да удвои усилията си да го въвлече в разговора.
— Вярно ли е? — попита.
— Кое?
— Това, че никога не са те събаряли от коня по време на битка?
— Не.
— Не е ли? — възкликна момичето. — Тогава… ъ-ъ-ъ… колко пъти се е случвало?
— Два пъти.
— Два пъти! — Боже мой! Дори двайсет пъти щеше да е малко, като се има предвид в колко битки беше участвал. Дженифър усети как стомахът й се свива при мисълта за предстоящия му сблъсък с хората от клана й. — Знаеш ли в колко битки си участвал?
— Не съм ги броил, Дженифър.
