— Благодаря ви — повтори херцогът и я изпрати до вратата.
Дълго след като Емили си замина, Клейтън размишлява над краткия им разговор и над всичко, което се беше случило. Страхуваше се, че болката и обидата, които беше причинил на Уитни, лесно можеха да прераснат в омраза.
Вдовстващата херцогиня на Клеймор вечеряше със снаха си и за пореден път обвиняваше по-големия си син за мъките, които беше причинил на красивата си съпруга. Когато Уитни беше пристигнала ненадейно преди осем дни и я беше помолила да остане, докато Клейтън премисли постъпката си и дойде да я вземе, първата реакция на Алисия Уестморланд беше да я посъветва да се върне при съпруга си. Но нещо във вида на Уитни я беше накарало да си спомни за себе си на младини. Преди много години тя беше отишла при родителите си и беше останала там четири дни. Съпругът й беше пристигнал и й беше наредил:
— Веднага се качвай в каретата. — После, вече по-меко, беше добавил: — Моля те, Алисия.
И тя се беше подчинила.
Но Уитни беше останала в дома на свекърва си осем дни, а Клейтън все не идваше. Лейди Уестморланд копнееше за внуци, а не виждаше как щеше да ги получи, ако тези двама упорити млади хора прекарват времето си на километри един от друг. Каква нелепост, наистина! Не познаваше други двама млади, които да се обичат толкова силно.
Когато сервираха десерта, през главата й премина мисъл, която почти я накара да скочи от стола. Веднага след като излезе от трапезарията, херцогинята изпрати бележка на Стивън в Лондон, с която го молеше веднага да се върне у дома.
— Мисля, че на Клейтън едва ли му е минало през ума да дойде да потърси Уитни точно тук — отбеляза намръщено херцогинята, когато по-малкият й син застана пред нея. — Ако допуснем, че той иска да я открие.
Стивън, който не беше в течение на нещата, с усмивка подхвърли:
— Скъпа майко, това много ми напомня за историите, които съм чувал за теб и татко.
— Искам незабавно да откриеш Клейтън — още тази вечер, ако е възможно — продължи херцогинята, отминавайки забележката му без коментар. — После уж случайно му подхвърли, че Уитни е при мен, сякаш си уверен, че той знае за това. Не го оставяй да си помисли, че го насилваме да дойде.
— Защо просто да не отведа Уитни в Лондон и да пусна слух, че съм лудо влюбен в нея? Това ще накара брат ми да обезумее.
— Не се шегувай, Стивън. Положението е сериозно. Ето това исках да ти кажа…
Същата вечер Клейтън седеше в клуба и разсеяно гледаше в картите си. Когато вдигна поглед, с изненада установи, че насреща му седи брат му, готов да се включи в играта. Сърцето му се сви. Не му се искаше той да го попита за Уитни, защото не знаеше как да му обясни, че я е изгубил. Затова изпита огромно облекчение, когато Стивън с усмивка подхвърли:
— Е, губим ли или печелим тази вечер, ваша светлост?
— Направо ще ни разори! — отбеляза добродушно Маркъс Ръдърфорд. — От един час не е имал губеща карта.
— Изглеждаш ужасно, братко — подхвърли Стивън.
— Благодаря — сухо отвърна Клейтън и хвърли поредната карта.
— Радвам се, че отново ви виждам, Клеймор! — чу се гласът на Уилям Баскервил зад гърба му. Беше готов да попита за здравето на младата херцогиня, но се въздържа, защото си спомни реакцията, която предизвика любезността му предишния път. — Имате ли нещо против да седна при вас?
— Не, брат ми няма нищо против — отвърна Стивън вместо Клейтън. — Той е на път да обере парите на всички присъстващи тук.
Клейтън хвърли гневен поглед на брат си. Не можеше да остане у дома, защото щеше да се побърка от тревога, а сега разговорите около масата го дразнеха. Тъкмо се накани да извика Стивън в дома си и двамата да се напият, когато по-малкият Уестморланд рече:
— Не очаквах да те видя тук. Мислех, че ще вземеш участие в приема, който майка ни дава в дома си тази вечер. Поканени са само най-близки роднини.
Стивън придоби изражението на човек, който току-що е казал нещо, което е трябвало да бъде държано в дълбока тайна, и с извинителен тон добави:
— Извинявай, Клей. Забравих, че сега, когато Уитни е отседнала при майка ни и смята да вземе участие в тържеството, ти не би могъл…
Баскервил, който слушаше с едно ухо разговора и поради това изпусна съществена част от него, се намеси с присъщата си любезност:
— Да, много красива млада дама е вашата херцогиня. Предайте й моите благопожелания и… — Млъкна ужасен, тъй като херцогът отново се надигна заплашително от мястото си. — Аз така или иначе не съм я виждал скоро… — побърза да увери той разгневения съпруг.
Но Клейтън вече беше станал. Той гледаше към брат си със смесица от изненада, недоверие и нещо, което бедният Баскервил се затрудни да определи. После внезапно се извърна и излезе от клуба, без да погледне към огромната купчина чипове, които беше спечелил.
— Сега вече знам! — обърна се Баскервил към Стивън. — Забъркахте голяма каша. Брат ви не обича жена му да посещава разни приеми сама.
— Не, не мисля, че обича — кимна Стивън с доволна усмивка.
Взе разстоянието до дома на майка си възможно най-бързо. Уитни беше отседнала при нея! При майка му! Единственият човек, който би могъл да прояви достатъчно здрав разум, за да я накара веднага да се върне при съпруга си. Собствената му майка се беше включила в играта срещу него!
Спомни си, че Стивън беше споменал за някакво тържество. Нямаше желание да се среща с роднините си. Искаше да види жена си. Дори не беше облечен подходящо за случая. Изкушаваше се първо да се срещне с майка си и да й поиска обяснение, но не го направи. Нямаше търпение да види Уитни.
— Добър вечер, ваша светлост — поздрави го икономът.
— Върви по дяволите! — изруга Клейтън и влезе в препълнения с хора салон. Огледа присъстващите, но не откри Уитни сред тях. Майка му го забеляза и се насочи усмихната към него, но той я измери с такъв убийствен поглед, че тя се закова на място.
Клейтън излезе в коридора и тръгна към стълбището, водещо към втория етаж.
— Къде е жена ми? — попита той една прислужница, изпречила се на пътя му.
Спря се разколебан пред посочената му врата. Сърцето му биеше лудо, изпълнено с облекчение и страх. Нямаше представа как ще реагира Уитни, когато го види, нито знаеше какво ще й каже. Но в този миг това нямаше значение. Искаше само да я види.
Натисна дръжката на бравата и тихо влезе в стаята. Уитни лежеше отпусната в огромна вана с гръб към вратата. Клариса я сапунисваше.
Прииска му се да се спусне към жена си и да я вземе в прегръдките си, да я отнесе в леглото и да потъне в забрава. В същото време се чувстваше недостоен за нея. Вече два пъти я беше наранил жестоко. Господи! Тя носеше тяхното дете, а той дори не я беше попитал как се чувства! Как беше възможно едно такова крехко създание да понася подобна жестокост, без да намрази източника на страданията си? Клейтън пое дълбоко дъх.
Изведнъж Клариса вдигна очи и видя херцога, застанал на прага. Той бавно нави ръкавите си и пристъпи към ваната. Прислужницата го изгледа неодобрително и отвори уста да каже нещо, но той й направи знак да замълчи и посегна към гъбата и сапуна. Тя му ги подаде и мълчаливо се оттегли.
Клейтън нежно прокара гъбата по гърба на Уитни.
— Много добре, Клариса — каза Уитни, наведе се напред и погали краката си.
После се изправи и излезе от ваната. Посегна зад себе си за кърпата, но Клариса вече попиваше водата от тялото й.
— Благодаря ти, Клариса, ще се справя и сама — каза тя. — Ще вечерям тук, а после ще се облека и ще сляза долу, за да…
Обърна се и се олюля. Клейтън нищо не каза, а продължи нежно да бърше ситните капчици вода по
