— Обикновено мълвата за чара и красотата на някоя жена се оказват преувеличени, но във вашия случай те са истина — също така любезно отвърна Мари. На устните й се появи лека усмивка и тя погледна предизвикателно към Клейтън. — Бих казала, че това ме изпълва с разочарование.
Тя кимна на херцога и херцогинята и гордо се оттегли, хванала Ийстърбрук под ръка, за да приеме възторга на останалите благородни господа в залата.
Уитни разбра, че Клейтън беше горд от начина, по който беше посрещнала това изпитание, но от това не й стана по-леко. Малко по-късно съпругът й я остави и се оттегли към терасата, където го очакваше русата хубавица.
Мари с усмивка протегна ръце към него и възкликна:
— Чудесно е, че отново те виждам, Клейтън! Знаеш, че дължиш на Ийстърбрук тази наша среща, нали?
Той леко се усмихна:
— Сигурно вече си разбрала, че Ийстърбрук е голям негодник. Мари.
На лунната светлина косата й блестеше като разтопено сребро. Интелигентните й сини очи блестяха.
— Бракът май не ви се отразява добре, милорд — отбеляза тя.
Клейтън усети, че се напряга. Знаеше, че ако поднови връзката си с Мари Сейнт Алерман, клюките нямаше да имат край. И двамата бяха много известни, така че приказките не можеха да бъдат избегнати и отмъщението, което подготвяше за Уитни, щеше да бъде пълно. Освен това Мари владееше до съвършенство любовното изкуство и щеше да му помогне да задоволи страстите си.
Тогава се сети за пребледнялото лице на Уитни, за студените й треперещи пръсти, стиснали ръката му по време на изпълнението на Мари. Да върви по дяволите! Беше се осмелила да махне годежния си пръстен! Беше лъжкиня, негодница… Но също и негова съпруга, майка на бъдещото му дете. Разбра, че няма да намери сили в себе си да се впусне в играта, която Мари с нетърпение очакваше. Щеше да си намери друга любовница.
— Бракът не понася и на съпругата ти — продължи Мари. — Тя е много красива, но и невероятно нещастна.
— Женитбата се отразява добре и на двама ни — отвърна Клейтън.
Тя едва забележимо се усмихна.
— Щом казваш.
— Да, казвам — раздразнено рече той. След като Мари беше забелязала колко нещастна е Уитни, значи това не беше убягнало и на останалите в балната зала. Не искаше съпругата му да стане за смях пред приятелите им. Не това беше целта му.
— В такъв случай ще е най-добре, ако се върнеш в залата — посъветва го Мари. — Защото имам усещането, че Ийстърбрук възнамерява да използва нас двамата, за да нарани жена ти, а после да влезе в ролята на неин утешител. — Очите й внимателно проследиха лицето на Клейтън при тези думи Накрая тя добави: — Никога не съм те виждала в подобно състояние. Изглеждаш страшен и ужасно привлекателен, когато си разгневен и обзет от ревност.
— Отдай го изцяло на гнева — посъветва я той и набързо се сбогува с нея.
Влезе вътре. Потърси с поглед Уитни, после Ийстърбрук. Лордът беше там, но Уитни я нямаше. Клейтън с облекчение установи, че никой не беше забелязал краткото му усамотение с Мари на терасата. Много добре, защото клюките щяха да бъдат избегнати и съпругата му нямаше да се изчервява всеки път, когато отново срещне тези хора.
Но къде беше Уитни? Един прислужник даде отговор на въпроса му. Херцогинята си беше тръгнала. Проклета глупачка! Как се беше осмелила да си тръгне така, оставяйки го сам на празненството? Ако се върнеше отново в залата, всички щяха да разберат, че тя си е отишла, и щяха да се запитат за причината. Клейтън не даваше пукната пара за приказките, но Уитни щеше да бъде тази, която трябваше да ги понесе. Беше избягала, защото не беше намерила сили да се изправи лице в лице с жестокостта на околните. И беше взела каретата, което на практика му отнемаше възможността да я последва.
Емили и Майкъл Арчибалд разрешиха проблема. Те се появиха във фоайето и поръчаха каретата им да ги чака на входа след минута. Без да разпитват Клейтън, му предложиха услугите си. Откараха го до градската му къща, където той прекара дълга и самотна нощ. Пред очите му непрекъснато изникваше Уитни в златистата си рокля. Ако не беше толкова хубава, ако погледите на останалите мъже не се спираха така похотливо върху нея, ако не беше махнала годежния си пръстен, той никога нямаше да последва Мари Сейнт Алерман на терасата.
35.
Клейтън не се върна в имението Клеймор през следващите няколко дни, нито пък прекара времето си в леглото с Мари Сейнт Алерман, както предполагаше Уитни. Дните минаваха в размишления, а нощите прекарваше в клуба.
В резултат на това Клейтън стигна до няколко заключения. Нямаше нужда да си търси любовница. Това щеше да доведе до множество усложнения. И без това беше женен за уличница, чието тяло продължаваше силно да желае. Защо му беше любовница, когато имаше Уитни? Нямаше да продължи да живее като монах, нито щеше да остане в източното крило на двореца Клеймор. Щеше да се върне и да заеме предишните си стаи. Когато тялото му усетеше нужда да бъде задоволено, Уитни щеше да му бъде под ръка. Тя беше негова собственост. Беше платил прекалено скъпо за нея — с много пари и с името си, но поне я притежаваше.
Тези мисли и други подобни на тях се въртяха в главата му, когато сутринта на четвъртия ден нареди да впрегнат каретата му. Първо щеше да обясни на Уитни бъдещото й положение в неговия дом и произтичащите от това задължения. После щеше да каже всичко, което мислеше за нейния непоносим нрав.
Слезе пред входа на двореца и тръгна право към покоите на съпругата си. Отвори с трясък вратата на спалнята и бързо закрачи към гардеробната. Уитни не беше там. Защото херцогинята си беше отишла. Предния ден, обясни през сълзи Мери, когато побеснелият от гняв Клейтън й поиска обяснение.
— Къде е отишла? — извика нетърпеливо той.
— Не ни каза, ваша светлост. Само поръча да ви предадем, че е оставила бележка за вас в едно от чекмеджетата на бюрото си.
Без да каже нито дума, Клейтън закрачи към бюрото и издърпа най-горното чекмедже. На дъното се виждаше някаква смачкана хартийка. Клейтън я позна. Не искаше дори да я докосва, но се насили да го направи, защото допускаше, че Уитни би могла да добави нещо отдолу. Остана разочарован. Не беше написала нито дума. Това беше нейният начин да му покаже, че е разбрала каква е причината за гнева му.
Клейтън пъхна омразната бележка в джоба си и излезе от стаята.
— Премествам се обратно в моя апартамент — уведоми той Мери. — Изнесете вещите й оттам.
Къде да ги прехвърля? — подсмръкна прислужницата
— На предишното място, разбира се! — кресна той. Тръгна по коридора и внезапно осъзна, че бележката в джоба му беше по-различна на пипане. Хартията беше странно омекнала. Сълзи! Бележката беше попила много сълзи.
През следващите няколко дни Клейтън се мяташе като лъв в клетка в очакване съпругата му да се върне. Беше сигурен, че Уитни ще го направи, щом се увери, че той не би я подлагал на повече душевен тормоз предвид състоянието й. Трябваше да се върне. Нима някой би могъл да й даде убежище, да я скрие от собствения й съпруг под заплахата от съд и сериозно наказание? Баща й беше достатъчно разумен, за да й нареди веднага да се върне там, откъдето е пристигнала, реши той, променяйки внезапно отношението си към Мартин Стоун.
В края на петия ден вече знаеше, че Уитни наистина го е напуснала. Едно беше да я изгони и съвсем друго — тя сама да си тръгне. Във втория случай изоставеният беше той.
Сигурно все пак беше отседнала при баща си и онзи проклет негодник й беше позволил да остане.
