това беше причината за яростта му. Може би ревнуваше, че е потърсила подкрепа от друг… мъж.
— Глупак! — изсъска тя, но се почувства неизказано щастлива. Идеше й да затанцува из стаята.
Клейтън се държеше така не защото не искаше бебето! Но въпреки обзелото я облекчение продължаваше да чувства, че би го удушила. Отново го беше направил. Беше я обвинил за нещо, родено от неговото въображение, без дори да й каже какво престъпление е извършила, без да й даде възможност да обясни!
Изпълни я решителност. Това беше последният път, в който Клейтън щеше да даде воля на гнева си, отнемайки й правото да се защити.
Трябваше да го накара да обясни причините за поведението си. Тя нямаше да го моли за обяснение, той сам щеше да й го даде. Трябваше да го извади от равновесие, да го ядоса достатъчно или да го накара да ревнува до умопомрачение, за да го принуди да хвърли обвиненията си в лицето й.
Когато го направеше, тя щеше да му обясни за бележката, да го накара да пълзи в краката й и да я моли за прошка. Глупости! Никога нямаше да успее да го направи. Щеше да се хвърли в прегръдките му в мига, в който видеше, че той отново я иска.
Нищо, засега щеше да поддържа избраната линия на поведение. Щеше да бъде весела и очарователна. Ако това не помогнеше, тогава щеше да го предизвика.
Тази вечер семейство Клифтън организираха голям бал в дома си. Уитни не беше сигурна, че Клейтън ще отиде. Но тя щеше да бъде там.
Уитни положи много грижи за облеклото си. Сложи смарагдово-зелената рокля, която си беше ушила по време на пътуването им до Париж. Дрехата разкриваше всичките й прелести. С усмивка огледа отражението си в огледалото и украси шията си с колие от смарагди и диаманти.
— Как изглеждам? — обърна се тя към Клариса.
— Гола, както в деня на раждането ти — отвърна Клариса, впила неодобрителен поглед в дълбоко изрязаното деколте на роклята.
— Вярно, че е малко по-различно от онова, което обикновено нося — съгласи се Уитни, а в очите й блесна палаво пламъче. — Не мисля, че съпругът ми ще ми разреши да се появя на публично място, облечена по този начин. Какво ще кажеш?
Роклята прошумоля, когато тя влезе във всекидневната. Клейтън беше до шкафчето с напитки и тъкмо допълваше чашата си. Когато чу шум зад себе си, се обърна и очите му гневно светнаха.
— Къде ще ходиш? — попита я предизвикателно.
— Къде ли? — Лицето й придоби ангелско изражение. — Обещахме да отидем на бала в дома на Клифтън, не помниш ли? Би ли ми налял малко вино? — добави с усмивка.
Клейтън грабна една бутилка от шкафа и изръмжа:
— Много лошо, защото всъщност няма да ходим у Клифтънови.
— О? — възкликна Уитни и посегна за чашата си. — Срамота! Ще пропуснеш такова приятно събитие. Винаги съм смятала, че баловете, които се провеждат там, са едни от най-приятните…
— Няма да ходя на този бал — прекъсна я Клейтън с леден тон. — А колкото до теб — тази вечер няма да излизаш. Ясно ли е, Уитни?
— Думите ти са пределно ясни — кимна тя и тръгна към трапезарията с чаша в ръка. Беше съсипана. Клейтън нямаше намерение ла я води никъде, нито да й разреши да излезе сама.
Вечерята премина в мълчание. Сърцето на Уитни се сви, когато забеляза, че пръстенът с рубини, който беше подарила на съпруга си през първата им брачна нощ, не беше на ръката му. Клейтън не го беше свалял от мига, в който тя го надяна на пръста му.
Усети, че той наблюдава реакцията й с цинична усмивка. Беше обидена, но и страшно ядосана. Щеше да отиде на бала. На всяка цена. Решително вдигна брадичка.
Преди да сервират десерта, тя стана и рече:
— Отивам си в стаята. Лека нощ.
Искаше да се скрие час по-скоро. Ако останеше по-дълго.
Клейтън със сигурност щеше да се сети за плановете й и да забрани на кочияша да й се подчини.
Минаваше един часът след полунощ, но за членовете на клуба, към който принадлежеше Клейтън, времето никога не бе имало особено значение. Херцогът седеше отпуснат в стола си, без да обръща внимание на разговорите около себе си, нито на картите, които държеше. Не успяваше да се съсредоточи въпреки усилията, които полагаше. Мислеше си непрекъснато, че се беше оженил за една малка вещица, която беше влязла под кожата му. Присъствието й беше болезнено, но щеше да го боли и ако я изтръгнеше от себе си. Представи си я в зелената рокля, разкриваща безсрамно всичките й прелести. Ръцете му копнееха да докоснат нежната й кожа, а желанието му да я обладае беше неустоимо. Беше плътска страст, не любов.
Как въобще й беше хрумнало, че може да излезе в подобна дреха, и то сама? И как смееше да се прави на обидена заради забраната да язди? Та Клейтън беше дал нареждания на конярите още в мига, в който беше разбрал, че е бременна. Не, че го беше грижа какво щеше да си помисли малката негодница. Тя беше длъжна да му се подчинява!
— Радвам се да те видя, Клеймор — рече Уилям Баскервил, сядайки на свободния стол до него. — Макар че присъствието ти тук ме изненадва.
— Защо?
— Току-що видях жена ти на бала в дома на Клифтън. Помислих си, че и ти си някъде там. Херцогинята изглеждаше прелестно и аз, разбира се, й го казах.
Думите на Баскервил подействаха на Клейтън като плесница. Хвърли яростен поглед на приятеля си и той побърза да добави:
— Твоята съпруга винаги изглежда красива. И аз винаги й го казвам.
Херцогът продължаваше да го гледа с омраза и Баскервил се зачуди какво толкова беше казал, та да го обиди. Накрая стигна до погрешното впечатление, че комплиментите му са накарали Клеймор да ревнува — според слуховете Клейтън беше лудо влюбен в младата си съпруга. Баскервил безпомощно се огледа наоколо и отчаяно рече:
— Всички присъстващи бяха на мнение, че херцогинята е зашеметяваща. Беше облечена в зелена рокля, чийто цвят чудесно подхождаше на очите й. И това й казах. Да си призная честно, трябваше доста да почакам, докато имам възможност да го направя — тя беше заобиколена от тълпа обожатели!
Клейтън сложи картите на масата и бутна стола си назад. Изправи се, кимна любезно на партньорите си и с твърда крачка излезе от клуба.
Петимата мъже проследиха оттеглянето му, а на устните им играеха усмивки. Само Баскервил беше разтревожен:
— Мили Боже! Видяхте ли го как ме погледна, когато му казах, че жена му е у Клифтънови? — Направи пауза и продължи: — Достатъчно дълго ли са женени, за да се осмели Уестморланд да вдигне скандал?
Маркъс Ръдърфорд отвърна през смях:
— Бих казал, че бракът им е достатъчно дълъг, за да се скарат.
— Господи! — извика Баскервил. — Ако знаех какво ще стане, никога нямаше да спомена, че съм я видял! Тя е толкова красива! Не бих искал да й причинявам неприятности. Сигурен съм, че херцогинята не би отишла на това тържество, ако знаеше, че Клеймор не би одобрил.
— Така ли? — иронично го изгледа лорд Ръдърфорд, разменяйки многозначителни погледи с останалите мъже.
— Разбира се! — уверено заяви Баскервил. — Ако Клеймор й беше казал да не ходи, тя щеше да му се подчини. Тя му е съпруга в края на краищата! Брачни клетви и така нататък, както знаете.
Ръдърфорд продължи:
— Веднъж казах на жена си, че няма нужда от кожата, която си беше наумила да купи — тя вече имаше поне десет такива. Тропнах с крак и й заявих, че няма да стане на нейната.
— И тя не я купи, нали? — колебливо попита Баскервил.
— Разбира се, че не — през смях рече Ръдърфорд. — Но за сметка на това си купи единадесет нови рокли, които да са подходящи за кожите, които вече имаше. Заяви ми, че след като ще трябва да се
