Уитни моя любов

одумва — предупреди я през зъби.

— Скоро няма да мога да се появявам на обществени места заради деликатното положение, в което се намирам — осведоми го Уитни и добави: — Между другото, прекарах прекрасна вечер.

Той тихо изруга.

На следващата сутрин тя слезе при конюшните и се изненада неприятно, когато конярят отказа да й оседлае жребеца. Беше обидена, засегната и разгневена, когато момчето й каза, че действа така по заповед на господаря.

Уитни вдигна гордо глава, обърна се и решително закрачи към двореца, а щом се озова вътре, пое към забраненото източно крило. Дори не почука, а влезе направо.

Мъжете, насядали около бюрото на Клейтън, наскачаха, когато младата херцогиня се появи на прага, а съпругът й я поздрави с хладно кимване.

Уитни се усмихна невинно и рече:

— Моите извинения, господа. Не знаех, че съпругът ми има посетители. В конюшнята стана недоразумение. Изглежда, никой не разбира, че Хан е моя собственост. Да им кажа ли или вие, ваша светлост, предпочитате да им обясните това?

— Дори не си и помисляй да яздиш! — с нетърпящ възражение тон изрече Клейтън.

— Извинявам се, че прекъснах срещата ви — отвърна Уитни, зачервена от срам. Как си позволяваше той да й говори с подобен тон пред външни хора? Спусна се към покоите си. Това беше истинска лудост, жестоко перверзно безумие. Клейтън явно смяташе да я лиши от всичко, с което би могла да убива свободното си време, да й отнеме дори най-дребните житейски радости. Захвърли шапката си. Мразеше тези шапки за езда. Каква глупост да се слага шапка, когато част от удоволствието на ездата беше в това вятърът да развява косите ти!

Нямаше да отстъпи. Спусна се обратно към конюшните и хвърли на изпречилия се насреща й коняр такъв убийствен поглед, че той неволно отстъпи назад. Уитни влезе при Хан и сама го оседла. Смелостта й нарастваше с всяка изминала минута

Язди цели три часа. Измори се още след първия час, но не искаше да се връща. Знаеше, че Клейтън е бил уведомен за действията й.

Когато най-после се спря пред конюшните, херцогът вече я очакваше. Беше се облегнал на оградата и разговаряше с главния коняр. Тя погледна лицето му и изтръпна. Знаеше, че под привидното му спокойствие се крие убийствен гняв.

Уитни подкара кротко коня и мина покрай съпруга си. Клейтън хвана юздите на Хан и процеди през зъби:

— Слизай!

Страните й пламнаха, а тялото й затрепери. Тя преглътна с мъка и протегна ръце към него.

— Ще ми помогнеш ли?

Той я хвана за кръста и я смъкна от седлото.

— Как се осмеляваш да не ми се подчиняваш! — просъска, стисна здраво ръката й над лакътя и я отведе настрани.

Когато се отдалечиха достатъчно, за да не ги виждат и чуват, Уитни изтегли ръката си.

— Да не ти се подчинявам? — избухна тя. — Наистина ли имаш наглостта да ми напомняш брачната ми клетва? Какво ще кажеш аз да ти припомня твоята, милорд?

— Ще те предупредя. Само веднъж. Наречи го съвет, ако искаш.

— Ако имах нужда от съвет, ти щеше да си последният човек, към когото щях да се обърна!

Лицето му се изкриви от гняв.

— Възпротиви ми се само още веднъж и ще се намериш заключена в стаите си до деня, в който копелето ти се роди!

— Сигурна съм, че това ще ти достави огромно удоволствие! — грейна Уитни, сякаш ударена с камшик. — Ти си най-жестокият… ти си лъжец! Да твърдиш, че ме обичаш и да се държиш така с мен! И още нещо, господин херцог, нещо, което вярвам силно ще ви изненада: когато човек прави любов, от това се раждат бебета!

Вдигна ръка и с все сила го удари през лицето, после извика:

— Хайде, отвърни на удара ми. Искаш да направиш така, че да ме заболи, нали? Какво, да не би да си изгубил желанието си да ме измъчваш? Добре, защото ме сърби ръката да го направя отново!

Уитни замахна, но Клейтън впи пръсти в китките й и тя изохка.

— Ти си една малка кучка — извика той извън себе си от гняв. — Но поне веднъж бъди искрена с мен. Искам само едно искрено признание, нищо повече. Кълна се, че какъвто и да е отговорът ти на моя въпрос, нищо няма да се промени.

— Кълнеш се? — изсмя се презрително Уитни. — Така както се закле по време на венчавката ни? Както се закле никога повече да не ме нараняваш? Твоята честна дума не струва.

— Детето от мен ли е? — прекъсна я Клейтън.

Очите й се разшириха. Устните й се разтвориха от изненада. За миг той се запита дали все пак не е сбъркал. В очите й блеснаха сълзи.

— Дали е от теб? От теб? — изхълца Уитни.

Прииска му се да я вземе в прегръдките си, да изтръгне болката от гърдите си с помощта на тялото й. Тя се беше хванала за реверите на сакото му, раменете й потръпваха Беше заровила лице в гърдите му и като обезумяла повтаряше:

— Дали е от теб? Дали е от теб?

Клейтън леко я отблъсна от себе си, обзет от чувство за вина. Тогава видя, че тя не плаче, а се смее. И това беше истеричен смях. Смееше се дори когато вдигна ръка и за втори път го зашлеви през лицето, а после затича към двореца.

Той бавно я последва. Влезе в кабинета си, затвори вратата и напълни чашата си с уиски. Сега беше сигурен в две неща: че Уитни удря силно и че детето е негово.

За каквото и да го беше излъгала, каквито и да бяха мотивите й да се омъжи за него, тя не беше спала с любовника си по време на пътуванията си до Лондон. Подобен ужас и гняв не биха могли да бъдат изиграни дори от най-великия актьор. Тя не беше му изневерила, откакто бяха женени. Детето беше от него. Гневът му започна да преминава.

За нещастие Уитни се чувстваше по съвсем различен начин. За нея Клейтън беше ненормален. И тя също щеше да полудее, ако продължава да живее с него. Трябваше да се премести някъде, но не в дома на баща си. Мартин Стоун щеше да я върне в Клеймор при първия знак от страна на херцога. Леля Ан и чичо Едуард биха могли да й помогнат. Щеше да им пише и да ги попита дали може да им отиде на гости в Париж. Щом пристигнеше там, щеше да им обясни ситуацията. Чичо й щеше да я изслуша и да вземе най-доброто решение.

Уитни седна на бюрото и отвори чекмеджето. Посегна към празните листове и внезапно погледът й беше привлечен от смачкано късче синя хартия. Отвори го, за да види дали е нещо, което трябва да запази или изхвърли, и прочете: „За свой най-голям ужас…“

Спомни си, че беше пъхнала бележката между празните листове от страх слугите в дома на Емили да не я видят и да я прочетат. Как тогава се беше озовала най-отгоре? Някой я беше открил. Мери и Клариса бяха единствените, които имаха достъп до покоите й, но те никога не биха ровили в бюрото й. Тогава…

Мили Боже! Та тя самата беше изпратила Клейтън с молба да потърси писмото на леля й в някое от чекмеджетата. Ръцете й затрепериха. Опита се да отгатне какви ли мисли са минали през главата му, когато е прочел това. Прочете краткото послание отново. Датата! Бяха решили всяка година да празнуват деня, в който тя беше дошла в двореца Клеймор, а бележката беше написана само ден преди това. Клейтън сигурно е решил, че Уитни го е потърсила, защото е помислила, че е бременна! Подобно нещо би го засегнало дълбоко. Той неведнъж беше казвал колко много означава нейната поява в дома му след тяхното последно скарване, признанието й, че го обича и че е готова да смири гордостта си в името на тази своя любов.

Бележката будеше още въпроси. За кого беше предназначена? Нямаше обръщение, така че Клейтън би могъл да си въобрази, че е писана до друг мъж. Но той много добре знаеше, че беше отнел девствеността й през онази ужасна нощ. Нима не беше възможно тя да се е обърнала към някого за помощ или съвет? Но не