Извърна се, излезе от стаята и затръшна вратата зад гърба си. Клариса, която стана свидетел на оттеглянето на херцога, се спусна към стаята на господарката си и извика уплашено при гледката, която завари там.
Уитни беше коленичила на пода до бюрото, а раменете й се тресяха от беззвучни ридания. Беше отметнала главата си назад, а по страните й се стичаха сълзи. До гърдите си беше притиснала малката дрешка, на която с толкова старание и любов беше избродирала синята буква.
— Не плачи, скъпа — прошепна Клариса и се наведе да й помогне да се изправи. — Можеш да навредиш на бебето.
Уитни имаше чувството, че никога няма да спре. Плака, докато очите й пресъхнаха и гърлото я заболя. Трите думи, изречени от Клейтън, се забиваха в съзнанието й и го пронизваха като свредел.
Зората настъпи, а Уитни все така продължаваше да се мята в леглото. Беше сама в него за пръв път откакто се беше омъжила. Чудеше се какво смята да прави Клейтън. Дали не възнамеряваше да се откаже от детето? Може би щеше да му намери дойка и да го изпрати в някое от именията си, за да не пречи на щастието му с Уитни. Нима беше такъв голям егоист, та да отстрани собственото си дете от пътя си?
Реакцията му беше събудила у нея инстинктът да защити детето. Никога нямаше да позволи на съпруга си да отстрани бебето! Никога!
Когато се събуди, главата й се пръскаше от болка, но тя се насили да стане и да слезе долу за закуска.
— Негова светлост каза, че няма апетит, милейди — информира я прислужникът.
Уитни хапна набързо и излезе да се разходи. Не знаеше къде е Клейтън…
След два часа се върна в къщата. С усилие изкачи стълбите, водещи към втория етаж, и видя, че няколко слуги изнасят дрехите и вещите на Клейтън от стаите му.
— Какво правят? — обърна се тя към Мери. — Моля те, кажи ми защо пренасят вещите на съпруга ми!
— Негово превъзходителство се пренася в източното крило на двореца. Вие ще се преместите в неговите покои, а от вашите ще направим чудесни стаи за бебето.
— О! — прошепна Уитни. Как щеше да живее в тези стаи без Клейтън? — Ще ми покажеш ли новите стаи на херцога? Искам… Трябва да го питам нещо.
Мери я поведе по дългите коридори и накрая я остави пред вратите на един елегантен апартамент. Клейтън беше прекарал нощта там — ризата му беше преметната на един стол, а ръкавиците му лежаха небрежно захвърлени върху леглото. Уитни влезе вътре и отвори гардероба. Докосваше дрехите му, а от очите й се стичаха сълзи. Винаги се беше възхищавала на широките му плещи, а очите му обожаваше.
На излизане се сблъска с него. Клейтън мълчаливо я подмина и започна да сваля сакото си. Тя го последва и през сълзи прошепна:
— Защо правиш това, Клейтън?
Той разкопча ризата си, без да си направи труда да й отговори.
— Заради нашето бебе ли? — настоя тя
Очите му я пронизаха.
— Заради едно бебе! — поправи я хладно Клейтън.
— Ти… не обичаш ли децата?
— Не и когато са от друг — информира я той, хвана я грубо за лакътя и я поведе към вратата.
— Не може да не искаш да имаш собствени деца — проплака Уитни, озовала се в коридора.
— Мои собствени — да! — Гласът му беше остър като кинжал.
— Ще ходим ли у Уилсънови тази вечер? Преди две седмици приех поканата им.
— Аз излизам, а ти можеш да правиш каквото си искаш!
— Но… В Уилсънови ли ще отидеш? Ако ти…
— Не! — рязко я прекъсна той и добави: — Ако още веднъж те видя в тази стая или дори в тази част на двореца, ще те изхвърля и ти обещавам, че начинът, по който ще го направя, изобщо няма да ти хареса.
С тези думи той затръшна вратата в лицето й.
Останал сам, Клейтън закрачи из стаята, опитвайки се да овладее гнева си. Предната вечер се беше затворил в кабинета си и се беше напил до безсъзнание, но преди това беше прехвърлил през ума си всички начини, по които би могъл да отмъсти на невярната си съпруга. Щеше да си хване любовница и да се показва с нея навсякъде. Обществото щеше да погледне със снизхождение на забежките на един женен мъж, но Уитни щеше да бъде смъртно засегната. Тя нямаше да може да му отвърне със същото. Нямаше да може да излиза сама, без да рискува да предизвика клюки, а ако започнеше да се появява прекалено често с определен мъж, щеше да бъде публично заклеймена и отхвърлена.
Но това не беше достатъчно. Ако тя имаше намерение да ражда детето, а той да му даде името си, Клейтън никога нямаше да го погледне и да се запита дори кой ли може да е бащата. Щеше да отпрати копелето далеч от очите си… Но не веднага. Първо щеше да й позволи да задържи детето една-две години, докато силно се привърже към него; едва тогава щеше да й го отнеме.
Детето щеше да бъде неговото най-силно и сигурно оръжие за отмъщение.
Уитни се прибра в стаята си, помоли Мери и Клариса да я оставят сама и се опита да разсъждава. Клейтън я отблъскваше, защото в резултат на интимността им тя беше забременяла. Обзе я силен гняв. Откога бременността беше единствено по вина на жената? И какво в края на краищата беше очаквал съпругът й, след като двамата се любеха? Колкото и наивна да беше Уитни, дори тя знаеше, че след подобна близост се раждат бебета. Беше готова да се върне с гръм и трясък в новото му убежище и да го уведоми за това!
Колкото повече мислеше, толкова по-силен ставаше гневът й. Дръпна звънеца и Клариса се появи на мига.
— Моля те, погрижи се синята ми копринена рокля да бъде добре изгладена, а каретата да ме очаква готова веднага след вечеря. Ще излизам — разпореди се тя.
Четири часа по-късно слезе в трапезарията в цялата си красота и блясък. Ако щяха да живеят като непознати, поне можеха да се постараят да се държат приятелски един към друг. Но Клейтън не биваше и за миг да си въобразява, че след като тя носи неговото дете, той отново ще бъде допуснат в леглото й, сякаш нищо не се е случило.
Когато тя се появи, Клейтън автоматично се изправи на крака. Тя го погледна крадешком и усети как я обзема желание, толкова силно, че й се зави свят. Само да й се беше усмихнал, тя щеше да се хвърли в краката му и да го помоли… Да го помоли за какво? За прошка, че го обича ли? Или за това, че носи неговото дете?
На няколко пъти улавя погледа му, впит в дълбоко изрязаното й деколте, и всеки път той светкавично отместваше очи, а гневът му нарастваше. Уитни се запита дали е възможно той да изпитва поне мъничко ревност. Когато отново погледна към деколтето й, тя невинно попита:
— Харесва ли ти новата ми рокля?
— Ако целта ти е да разкриеш прелестите си пред очите на целия свят, то смятам, че роклята е напълно подходяща — цинично отвърна той.
— Настани ли се вече в новите си стаи? — направи нов опит Уитни.
Клейтън бутна чинията настрани, сякаш опитите й да завърже разговор бяха убили апетита му, и стана.
— Намирам ги за доста по-добри от онези, които заемах преди — рече хладно и излезе от трапезарията.
Няколко минути по-късно входната врата се хлопна зад гърба му и до слуха й достигна шумът от колелата на отдалечаващата се карета.
Чувстваше се зле, но остана на приема в дома на Уилсънови до след полунощ. Надяваше се, че Клейтън няма да одобри късното й прибиране и следващия път ще я придружи.
Когато се върна в двореца, Клейтън тъкмо слизаше от каретата си.
— Продължавай да се прибираш по това време и само след седмица цял Лондон ще започне да те
