появява на обществени места със старите си кожи, то поне роклите й не трябва да бъдат подлагани на критика. Похарчи три пъти повече, отколкото щеше да даде, ако си беше купила желаната кожа.
— Божичко! А вие набихте ли я?
— Да я бия ли? — развеселено повтори Ръдърфорд. — Ис, боят не решава нещата. Идеята и без това не ми харесва. Всъщност в крайна сметка й купих кожата, която искаше.
— Но… Но защо? — заекна Баскервил.
— Защо ли, скъпи приятелю? Ще ти кажа защо. Защото нямах намерение да се разоря. Нали разбираш, роклите струват доста пари, но щеше да стане страшно, ако жена ми решеше да прибави към тях и подходящи бижута…
Уитни се прибра у дома на зазоряване. Докато се изкачваше по мраморното стълбище, водещо към покоите й, за пореден път си помисли колко много й беше липсвал Клейтън тази вечер. Как беше успял да се превърне в нещо толкова важно за нея за толкова кратък период от време? Изкушението да отиде при него и да му обясни недоразумението с бележката беше изключително силно, но какво щеше да стане следващия път, когато може би нямаше да има какво да й подскаже каква е причината за поредното му гневно избухване? Той отново щеше да я накаже, а тя нямаше да успее да се защити. Ни най-малко не съжаляваше за неподчинението, което беше проявила тази вечер Надяваше се, че щом Клейтън разбере за това, ще избухне и ще й предостави възможност да му докаже, че е невинна
Чудеше се дали трябва да спомене колко приятно е прекарала на бала… Да, щеше да бъде чудесно той да разбере.
Но само след секунда въодушевлението й отстъпи място на паниката. Вратата на стаята й беше открехната и тя видя съпруга си седнал в креслото. Реши да се престори, че не го е забелязала. Влезе вътре и тръгна право към гардеробната, разкопчавайки роклята си в движение. Ако той изчакаше още малко, докато тя свали тази рокля и облече някоя от прелестните си прозрачни нощници, тогава шансът щеше да бъде на нейна страна. Яростта му щеше да отслабне и да отстъпи място на желанието…
— Не се събличай, докато не си тръгна — спря я гласът му Клейтън се надигна от мястото си и се доближи до нея с опасната грациозност на пантера, дебнеща плячката си. Уитни инстинктивно отстъпи назад, но бързо се окопити.
— Спомняш ли си какво ти казах наскоро? Че ще се случи нещо ужасно, ако посмееш още веднъж да не ми се подчиниш? — попита с измамно спокойствие той.
Сърцето й се сви от страх
— Спомням си — кимна Уитни — Както си спомням и много други неща. Спомням си думите, които ми шепнеше, докато проникваше дълбоко в мен, спомням си…
— Млъкни! Или ще…
— Спомням си тръпките, които пробягваха по тялото ми, когато ръцете ти ме докосваха… — продължи, сякаш не го чу тя.
Клейтън я хвана за раменете и силно я разтърси.
— По дяволите! Млъквай!
— Не мога. Не мога да мълча, защото те обичам. Обичам очите ти, усмивката ти, твоята…
Клейтън я притегли към себе си и устните му жестоко се впиха в нейните. Дъхът й спря. Знаеше, че той иска да я накаже, но не я беше грижа за това. Усещаше нарастващата му възбуда и се притисна към него, обвивайки ръце около шията му.
Клейтън рязко я отблъсна от себе си. Дишаше тежко. Уитни вдигна високо глава и кротко рече:
— Доброволно ще се оставя да бъда заключена в тези стаи толкова дълго, колкото ти прецениш, но само ако останеш при мен да ми правиш компания. В противен случай никой не би могъл да ме задържи тук. Ако трябва, ще подпаля двореца и пак ще избягам.
За момент Клейтън загуби почва под краката си. Уитни изглеждаше толкова млада, красива и невинна, че ако не я мразеше толкова, ако не мразеше и себе си, щеше да посрещне думите й с усмивка. Наложи се да си напомни, че тя е превъзходна актриса. Да остане заключен тук с нея! По дяволите! Та той едва издържаше да живее под един покрив с нея! През една част от време то я мразеше, а през останалата я желаеше по-силно от всякога.
— Ако още веднъж напуснеш границите на това имение, споменът за онази нощ, в която за пръв път те доведох тук, ще ти се стори като сладък сън! — скръцна със зъби той.
Клейтън я беше научил да цени властта, която имаше над тялото му, и жестоката му целувка й показа, че той все още силно я желае. Това й даде сили да устои на погледа му и да отвърне:
— Вече си мечтая онази първа нощ да се върне, милорд! Както и да е. Ще ти се подчинявам поне дотолкова, че да искам от теб разрешение, преди да отида някъде.
Влезе в гардеробната и чу как външната врата се затваря с трясък. Не смешната й заплаха, че ще подпали двореца, го беше накарала да се откаже от намерението си да я държи под ключ. И двамата знаеха, че Клейтън винаги може да й остави пазач, който да следи всяка нейна стъпка. Предложението й да остане с нея по време на доброволното й изгнаничество беше онова, което го беше разчувствало.
Знаеше, че си играе с огъня. Не смееше да рискува и да го доведе до състояние, в което той да реши да я лиши изцяло от присъствието си. Трябваше да бъде край него и да го подтикне да я обвини в тази глупост, която вярваше, че е извършила. Трябваше да е до него, за да продължи да разпалва огъня на желанието му.
Клейтън лежеше и хладно обмисляше миналото и бъдещето си. Сърцето и разумът му казваха, че между него и Уитни никога вече не би могло да има каквото и да е, но тялото му изгаряше от желание да се слее с нейното.
Ако не живееха заедно, може би щеше да намери отдушник за мъчителната си страст. Можеше да се премести в лондонското си жилище или пък да отиде във Франция или Испания за няколко месеца. Това беше добро решение, но тя все пак носеше неговото дете и ако по време на бременността възникнеха усложнения, той щеше да е далеч.
Не, по-добре беше да се премести в Лондон. През следващите един-два месеца можеше да заведе Уитни на няколко събирания. Скоро всички щяха да забележат, че е в деликатно състояние, и нямаше да се изненадат, когато престанеха да го виждат с нея. А щом започнеше да излиза с някоя от предишните си любовници, клюкарите щяха със за доволство да отбележат, че онова просто момиче не е успяло да го задържи и че те са знаели какъв обрат ще вземат нещата още от самото начало. Мисълта накара Клейтън да се усмихне доволно.
Молеше се само детето да е момче — това щеше да е единствената му възможност да се сдобие с наследник. В противен случай задачата щеше да падне на плещите на Стивън. Слава Богу, можеше да разчита на брат си за това.
На следващата сутрин Уитни внимателно обмисли текста на бележката, която трябваше да изпрати на Клейтън. Уведомяваше го, че родителите на лорд Арчибалд честват годишнината на брака си и че е обещала на Майкъл и Емили да присъства на тържеството, което щеше да се състои същата вечер. Молеше съпруга си да я придружи. Изпрати посланието по Клариса и нетърпеливо зачака отговор.
С треперещи пръсти разтвори бележката, която старата прислужница й донесе, и прочете:
Уведоми личния ми прислужник с какво облекло трябва да се появя на бала.
Сърцето й запя от щастие.
Следобед отдели за вида си повече време от друг път. Клариса вдигна високо къдриците й и ги закрепи със златна верижка, останала в наследство от бабата на Уитни. На шията си окачи златна верижка с топаз, обграден със ситни диаманти, носена навремето от прабаба й. Не сложи нито едно от бижутата на рода Уестморланд. Поколеба се дали да не махне и венчалната си халка, както беше сторила с годежния си пръстен, но се отказа. Това само щеше да й попречи да осъществи плана си.
Клейтън я очакваше в салона, облечен официално. Уитни се появи грациозно, обвита в златист шифон. Беше загърнала раменете си с прозрачен шал, който щеше да свали едва след като се озовяха в балната зала.
