притеснил, че ще остане стара мома. Но сега този брак е основна тема на разговор в цялата проклета околност! — Той обвинително погледна към лейди Ан. Не криеше, че смята нея за отговорна заради това, че дъщеря му все още не е омъжена.
— Надявам се да не си се притеснил, че аз все още съм необвързана — бързо подхвърли Уитни.
— Напротив, притеснен съм — безочливо отвърна той. Гордостта й я подтикваше да разкаже на баща си за всички предложения, които чичо Едуард тактично беше отхвърлял, но разумът й подсказваше, че това само би го разгневило, задето лорд Гилбърт не се беше допитвал до него. Защо беше толкова хладен и непристъпен? И имаше ли изобщо някаква надежда пропастта помежду им да бъде запълнена?
Реши да не се отказва от опитите си. Остави чашата си на масата и нехайно рече:
— Ако това ще те накара да се почувстваш по-малко засрамен от факта, че след четири сезона дъщеря ти е все още неомъжена, двете с леля Ан бихме могли да ти прошепнем под секрет, че съм отхвърлила предложенията на двама баронети, един граф, един херцог и един принц!
— Вярно ли е това, мадам? — Мартин Стоун изгледа лейди Ан с присвити очи. — И ако е, защо не съм бил уведомен за тези предложения?
— Разбира се, че не е — намеси се отново Уитни. — Всъщност срещала съм само един истински херцог и един, който се представяше за такъв, но трябва да призная, че и двамата ми се сториха еднакво отблъскващи. Познавам и един руски принц, но за съжаление той вече беше сгоден за принцеса, а дълбоко се съмнявам, че годеницата му би проявила разбиране и би ми го отстъпила, за да не изоставам от Емили.
За момент той се втренчи в нея, после рязко каза:
— Организирал съм тържество в чест на твоето пристигане. Утре вечер. Всъщност — поправи се Стоун — то не е никак малко — поканени са всички благородници от околността. Ще има оркестър, танци и всичките му там глупости!
— Звучи… чудесно! — успя да отвърне Уитни, свеждайки очи към чинията си и полагайки огромни усилия да не прихне.
— Емили ще дойде от Лондон със съпруга си. Всички ще дойдат.
Настроението на баща й така често се менеше, че Уитни предпочете да не прави повече опити за разговор тази вечер. Довършиха вечерята си в мълчание.
— Имаме нов съсед — внезапно се обади той. Уитни се стресна. — Той също е поканен. Искам да те запозная с него. Изглежда добре и е ерген. Превъзходен ездач е. Веднъж го видях на коня.
Схванала намеренията му, тя се засмя и възкликна:
— О, татко! Не е необходимо да започваш веднага да ме сватосваш. Все още не съм толкова стара!
Баща й очевидно не виждаше нищо смешно, затова девойката си наложи да бъде сериозна. Попита за името му.
— Клейтън Уестмор… Клейтън Уестланд.
Лейди Ан изпусна вилицата си. Тя измери зет си с присвити очи, а той й отвърна с предизвикателен поглед. Лицето му издайнически почервеня.
Уитни реши, че е длъжна да спаси леля си от наближаващата буря, и стана от масата.
— Мисля, че с леля Ан имаме нужда от почивка след изморителното пътуване.
За нейна изненада лейди Ан поклати глава:
— Бих искала да остана няколко минути насаме с баща ти, скъпа. Ти върви.
— Да — повтори Мартин Стоун. — Отивай направо в леглото, а аз и леля ти ще си побъбрим приятелски.
Щом Уитни излезе, той освободи прислугата и изгледа със смесица от подозрителност и раздразнение.
— Реагирахте много подозрително при споменаването на името на нашия нов съсед, мадам.
Тя наклони глава и впи очи в неговите.
— Дали ще си остана подозрителна или не, зависи от това, дали истинското име на вашия нов съсед е Клейтън Уестланд или Клейтън Уестморланд. Предупреждавам ви, че ако този човек е Уестморланд, ще го позная в мига, в който го видя, макар че до този момент никога не сме били представяни един на друг.
— Щом толкова искате да знаете, той е Уестморланд. Обяснението за неговото пребиваване тук е много просто. Възстановява се от общо отслабване на организма, настъпило вследствие на някаква стара болест.
Лъжата беше толкова прозрачна, че Ан се възмути:
— Шегувате се!
— По дяволите! Приличам ли ви на човек, който се шегува? — просъска гневно той.
— Чудя се дали наистина вярвате в тази съшита с бели конци история? — възкликна Ан. — Има безброй много места, на които херцог Уестморланд би могъл да отиде, ако има нужда от почивка. Последното, за което се сещам, е това тук, и то непосредствено преди настъпването на зимата.
— Повтарям ви само онова, което сам той ми е казал. Негово височество изпитва необходимост да се откъсне от напрегнатото си ежедневие и е решил да направи това тук. И тъй като аз, а сега вече и вие, сме единствените хора, които знаят каква е неговата истинска самоличност, надявам се, че ще запазим тайната му.
Ан се качи в стаите си, обзета от силен гняв. Спомни си нощта на маскарада, когато Уитни се беше поинтересувала от високия сивоок мъж, придружаващ Мари Сейнт Алерман. Тя беше абсолютно сигурна, че човекът в черно е херцогът; на всички беше известно, че красивата певица е негова официална метреса. И макар че блондинката нямаше други любовници освен него, той не се смяташе длъжен да бъде единствено неин. По време на турнетата й из Европа херцогът беше виждан на публични места в компанията на красиви жени.
Значи така. Клеймор беше на бала с маски и Уитни беше попитала за него. Но едва ли бяха оставали насаме, в противен случай момичето нямаше да я пита за името му. Освен това Клеймор не бе последвал младата англичанка тук, а беше дошъл преди нея. Може би беше просто случайност.
Почувства се по-добре, но само за секунда. Сети се, че на следващата вечер Клейтън Уестморланд и Уитни щяха да бъдат официално представени един на друг. Той щеше да се почувства привлечен от нея, в това лейди Ан изобщо не се съмняваше. Какво щеше да стане, ако херцогът реши да я притежава? Тя потръпна. Нямаше желание да си създава враг в лицето на могъщия херцог, затова щеше да си мълчи по въпроса за самоличността му. Но само да усетеше, че апетитите му са насочени към Уитни или че младото момиче се поддава на прословутия му чар, веднага щеше да й разкрие истината, включително за безбройните му завоевания сред нежния пол и безсрамното му поведение.
Нито за момент не се заблуждаваше, че Уестморланд би могъл да се влюби в Уитни. Тя не беше богата — не и за неговите разбирания, нито притежаваше аристократично потекло. Беше изключено да й предложи женитба. Стотици бяха майките, чиито дъщери се бяха надявали на такъв изход от връзката си с младия херцог, но оставаха с разбити сърца.
Легна си, но мисълта за Клейтън Уестморланд продължаваше да я държи будна.
Уитни също не можеше да заспи, обзета от мечти за утрешния прием. Най-после Пол щеше да я види — по-елегантна и по-зряла отпреди. Обектите на мислите и на двете дами бяха само на шест километра път от тях, в дома на Клейтън. Бяха привършили с играта на карти и сега пиеха бренди край камината.
Пол отпи глътка от кехлибарената течност, протегна лениво крака и попита:
— Смятате ли да присъствате на приема на Стоун утре вечер?
— Да — небрежно отвърна Клейтън.
— За нищо на света не бих го пропуснал! — изкиска се Пол. — Вечерта ще бъде много забавна, освен ако Уитни не се е променила във Франция.
— Името й е много необичайно — подхвърли Клейтън с безразличие, но с поглед окуражи госта си да продължи.
— Това е име, което се предава по наследство в семейството им. Доколкото знам, баща й се е надявал да има момче, но когато му се родило момиче, той не се поколебал да го кръсти така. А и Уитни си беше истинска мъжкарана — можеше да плува като риба, да се катери като маймуна по дърветата и да се оправя
