тръсна глава, обърна се към леля си и отбеляза:
— Мисля, че е малко смахната.
— Аз пък мисля, че е хитра като лисица — отвърна лейди Ан с лека усмивка. — И смятам, че ще бъде разумно от твоя страна да приемеш съвета й.
Уитни седеше пред огледалото на тоалетната масичка и като в транс наблюдаваше как сръчните ръце на Клариса изкусно оформят тежката й коса в красиви къдрици, после ги захващат с диамантен клипс — последната, изключително скъпа и екстравагантна покупка, която беше направила в навечерието на заминаването си от Париж. Лекият нощен ветрец подухваше завесите на отворения прозорец и когато погледна към голите си до лактите ръце, госпожица Стоун установи, че е настръхнала. По всичко личеше, че нощта ще е студена, което я устройваше, понеже беше решила да облече плътна рокля от кадифе.
Отвън вече се чуваше шум от пристигащи карети и приглушените смехове на гостите. Дали не й се присмиваха, спомняйки си старите й грехове? Не беше ли това смехът на Маргарет Меритън или на някое от останалите момичета, пред които многократно се беше излагала?
Не забеляза кога Клариса е приключила с тоалета й и безшумно е излязла от стаята. Потръпна от студ и напрежение. Никога в живота си не беше се чувствала толкова нервна и уплашена, толкова несигурна в себе си. През всичките четири години, прекарани във Франция, тя се беше подготвяла за тази вечер.
Пристъпи към прозореца. Чудеше се как ли щеше да е облечена Елизабет? Роклята й със сигурност щеше да е в някой от любимите пастелни цветове. Разтвори леко тежките завеси и се загледа в пристигащите една след друга карети. Изглежда, баща й беше поканил цялата околност. И, разбира се, всички бяха приели охотно поканата му. Нямаха търпение да я видят, да я следят през цялата вечер, надявайки се да открият някакъв знак, че колкото и да се е променила в Париж, тя пак си е останала същото невъзпитано момиче.
Ан спря на прага на стаята. Племенницата й беше застанала в профил. Изглеждаше нереално красива с тези фини черти, дълги извити мигли и нежна като магнолия кожа. Махагоновите й къдрици падаха тежко по гърба, а в тъмните кичури проблясваха скъпи диаманти. Роклята й беше от масленозелено кадифе, падащо на меки гънки около изваяното тяло. Линията беше максимално изчистена, но именно тази простота разкриваше цялата красота и женственост на фигурата на племенницата й.
Уитни не забелязваше леля си. Погледът й беше вперен навън, към стълбището, където преди миг беше спряла поредната карета. Отвътре излезе висок рус мъж и подаде ръка на дребничка светлокоса дама. Пол беше тук. И беше пристигнал с Елизабет. Тя рязко се извърна от прозореца и за малко да се блъсне в леля си.
— Зашеметяваща си! — прошепна лейди Ан.
— Наистина ли я харесваш? Имам предвид роклята? — Гласът на Уитни прозвуча напрегнато.
Дали я харесвам? — засмя се леля й. — Скъпа, става дума за теб! Ти си прекрасна и елегантна!
Лейди Ан разтвори шепи и показа на Уитни едно изключително красиво изумрудено колие.
— Тази сутрин баща ти ме попита какъв е цветът на роклята ти и после ми даде това със заръката да ти го предам. Навремето принадлежеше на майка ти — добави с въздишка тя и закопча колието около изящната шия на девойката. — Чудесно! Хайде, скъпа, време е за твоя втори официален дебют!
Изведнъж Уитни почувства колко много й се иска Никълъс Дьовил да беше тук, до нея, за да й помага и да я подкрепя.
Баща й я очакваше нетърпеливо до стълбите. Щом Уитни се появи пред него, той се втренчи в нея с възторжено удивление. Това възвърна донякъде самочувствието й.
Балната зала беше пълна с хора. Когато господин Стоун се появи под ръка с дъщеря си и направи знак на музикантите да започнат да свирят, гостите изведнъж замлъкнаха. Всички погледи се отправиха към младата домакиня. Уитни извика на помощ спомена за Ники Дьовил. Представи си, че е до нея, че се навежда към ухото й и прошепва: „Те са само едни провинциалисти, скъпа моя. Горе главата!“
Тълпата се отдръпна, за да направи път на млад червенокос мъж, който с бърза стъпка приближаваше към Уитни. Питър Редфърн… Когато бяха деца, той непрекъснато й се присмиваше и я тормозеше, но също така беше и един от малкото й приятели. Макар да беше само на двадесет и пет години, косата му беше започнала да оредява, но беше запазил момчешкото си изражение.
— Мили Боже! — възкликна с нескрито възхищение Питър в мига, в който застана пред старата си приятелка. — Наистина си ти, малка пакостнице! Какво е станало с луничките ти?
Уитни едва успя да запази спокойствие при този не особено ласкав поздрав. Положи длан в протегнатата му ръка.
— А ти какво си направил с косата си, Питър?
Той избухна в смях и мълчанието, надвиснало над залата, се разпръсна като с магическа пръчка. Разговорите отново започнаха, всички се опитваха да се доближат до Уитни и да я поздравят с добре дошла.
Напрежението й беше огромно, но въпреки това тя удържа да не се обърне назад и да не потърси с поглед Пол. Продължаваше да дава механично отговори на въпросите, с които я засипваха. Париж й беше харесал. Чичо й лорд Едуард Гилбърт се чувствал добре. Да, с най-голямо удоволствие би присъствала на този или онзи прием…
Питър не се отделяше от нея. Докато разговаряше с жената на аптекаря, до слуха й достигна гласът на Маргарет Меритън:
— Чух, че се е изложила пред отбраното парижко общество — злобно се смееше тя — и че повече не са я допуснали във висшите кръгове.
— Време е да се изправиш лице в лице с госпожица Маргарет, Уитни — прошепна Питър. — Не можеш вечно да я отбягваш. Между другото, тя е тук с някого, когото ти още не познаваш.
Уитни неохотно се обърна към най-голямата си неприятелка.
Маргарет Меритън собственически беше положила ръка в ръката на Клейтън Уестланд. Тази сутрин Уитни си мислеше, че нищо не би било в състояние да я накара да намрази Клейтън Уестланд повече, отколкото го мразеше, но като го видя с Маргарет, почувства, че омразата й се превръща в ненавист.
— Всички сме ужасно разочаровани, че не успя да си намериш съпруг във Франция, Уитни — лицемерно въздъхна Маргарет.
Уитни я изгледа с хладно презрение.
— Всеки път, когато отвориш уста, очаквам да чуя някоя голяма глупост, Маргарет.
Тя понечи да тръгне към Емили, но Питър я спря с думите:
— Уитни, позволи ми да ти представя господин Уестланд. Наел е Ходжис Плейс и също като теб се е завърнал от Франция наскоро.
Значи така. След като въпросният господин е бил във Франция, най-вероятно той е бил източникът на злобните лъжи, които излизаха от устата на Маргарет.
— Харесва ли ви животът в провинцията, господин Уестланд? — запита с преднамерено отегчение и безразличие тя.
— Повечето от хората, с които се запознах тук, са много любезни — многозначително отвърна той.
— Сигурна съм, че е така. Надявам се, че поне един от вашите нови приятели ще бъде достатъчно любезен да ви покаже докъде се простират границите на имението ви, за да не ви се случва втори път да изпадате в неудобното положение да навлизате в нашата собственост, както сторихте тази сутрин.
Всички изненадано замлъкнаха. Уестланд стана сериозен:
— Госпожице Стоун, изглежда, сме имали нещастието да се срещнем при не особено добри обстоятелства, но ако ме удостоите с честта да танцувам с вас…
Уитни не чу останалото, защото в този миг до ухото й достигна до болка познатият плътен и топъл глас:
— Моля за извинение, господа, но ми бяха казали, че Уитни Стоун ще присъства на приема тази вечер, а аз не мога да я позная.
Една ръка докосна лакътя й и пулсът й се ускори. Пол бавно я обърна с лице към себе си.
Тя вдигна очи и срещна неговите — бяха най-сините очи, които беше виждала. Протегна ръце към него и той ги взе в своите. През изминалите години беше репетирала стотици пъти как ще го погледне, когато се срещнат отново, колко умни и забавни неща ще му каже, но сега, когато любимото лице беше пред нея, тя
