Смушка коня и препусна. Панделката, придържаща буйната й коса, се разхлаби и падна. Кестенявите къдриците се развяха зад гърба й. За няколко минути хълмът беше прекосен и Уитни насочи Хан към северните граници на имението на баща си. Наблизо беше потокът. Щеше да спре за малко до него, за да се освежи, и после веднага се прибираше.
Тя слезе от коня и го привърза към близкото дърво, потупа го по гърба и вдъхна тръпчивия аромат на късните летни цветя. Приближи до потока, свали жакета си, събу високите ботуши за езда и чорапите си. Хвана краищата на полите си, повдигна ги и нагази във водата.
Нямаше представа, че някой я наблюдава. Клейтън с усмивка следеше всяко нейно движение. Колебаеше се дали да издаде присъствието си или не, но когато изисканата дама, красяща салоните на Париж, се събу и влезе в потока, той тихо се засмя, бързо взе решение и пришпори коня си.
Уитни наистина не се застоя дълго в потока. Усещането, което изпита, беше съвсем различно от онова, което си спомняше. Водата беше по-студена, а дъното беше покрито с хлъзгави ръбести камъни. Тя излезе на брега и се излегна по корем на тревата, подпряла брадичка с ръка и махайки с крака във въздуха, докато чакаше да изсъхнат, за да се обуе. Опита се да си представи как ще протече срещата й с Пол същата вечер. Внезапно нещо прошумоля в храсталака и привлече вниманието й.
Съзря върховете на скъпи ботуши за езда от мека кафява кожа, излъскани до блясък. Тя се смрази от ужас, после се претърколи и седна, притисна колене към гърдите си и се опита да прикрие голите си глезени с мокрите краища на полата си.
Мъжът излезе напред, приближи се до дървото, облегна се на него и скръсти ръце на гърдите си.
— Риба ли ловите? — попита иронично той, а погледът му се плъзна по тялото й така, сякаш я разсъбличаше.
— А вие шпионирате ли ме? — хладно отвърна Уитни. Той не отвърна, само развеселено продължи да я гледа.
Беше висок и много добре сложен мъж. Челюстите му бяха решителни, носът — прав. Лекият вятър си играеше с гъстата му, тъмнокафява коса. Сивите очи под тъмните вежди я гледаха с открит интерес. Гладко обръснатото му лице беше изключително красиво, това не можеше да се отрече, но в погледа му имаше някаква арогантност, някаква агресивност, които съвсем не й бяха по вкуса.
— Опитвах се да прекарам няколко минути сама, господин…
— Уестланд — поклони се леко той и очите му се впиха в закръглените й гърди, очертаващи се под бялата блуза. Уитни скръсти ръце и той се усмихна многозначително.
— Господин Уестланд! — избухна тя. — Изглежда, чувството ви за ориентация е също толкова лошо, както и маниерите ви!
— За какво е всичко това, мадам? — изсмя се той.
— Защото сте пресекли границите на чуждо имение — отвърна Уитни. Изглежда, обаче господин Уестланд нямаше никакво намерение да се извини и тя си каза, че може би тя щеше да бъде принудена да се махне оттук. Прехапа устни, поглеждайки към чорапите и обувките си.
— Мога ли да ви помогна? — предложи Клейтън, пристъпи към нея и й подаде ръка да стане.
— Да, със сигурност бихте могли да ми помогнете — отвърна момичето с преднамерено хладна и иронична усмивка. — Мятайте се на коня си и дим да ви няма!
В очите му блесна опасно пламъче, но той си остана все така усмихнат, с протегната към девойката ръка.
— Хванете ръката ми.
Уитни се направи, че не го забелязва, и се изправи. Беше невъзможно да се обуе, без да излага на показ краката пред този човек, затова нахлузи ботушите на бос крак и прибра сгънатите на топка чорапи в джоба на жакета си. Бързо приближи до Хан и се метна на седлото.
— За мен беше удоволствие да ви срещна отново, госпожице Стоун — високо се изсмя Клейтън. — Малка дива котка — добави развеселено.
Тя препусна в галоп. Не можеше да повярва, че господин Уестланд е съседът, за който баща й се изказваше с във възторг. Направи гримаса, като си спомни, че и той беше поканен на тържеството. Та този човек беше изключително невъзпитан, груб, нагъл и арогантен! Как беше възможно баща й да го харесва?!
Тези мисли не я напуснаха и когато се върна у дома, влезе в дневната и седна до леля си.
— Няма да познаеш кого срещнах днес! — възкликна Уитни. Канеше се да сподели с лейди Ан за необичайната среща, но в този миг в стаята влезе икономът.
— Лейди Амелия Юбанк иска да ви види, госпожице Стоун — съобщи тържествено старецът.
— Мен ли? Защо? — подскочи изненадано Уитни.
— Въведи лейди Юбанк в розовия салон — нареди лейди Ан на иконома, без да откъсва очи от изпадналата в паника девойка, която безпомощно се оглеждаше наоколо, търсейки място, където би могла да се скрие. — Защо, за Бога, си толкова притеснена, скъпа?
— Ти просто не я познаваш, лельо Ан! Когато бях малка, тя непрекъснато ми крещеше, щом ме видеше да си гриза ноктите!
— Е, поне е била загрижена за теб, след като е искала да се отучиш от този вреден навик, което не бих казала за никой друг тука.
— Но това обикновено ставаше, докато бяхме в църквата! — отчаяно проплака Уитни.
Ан се усмихна:
— Признавам, че е малко глуха, но за сметка на това — много приказлива. Но когато преди четири години дойдохме с чичо ти да те вземем, лейди Юбанк беше единствената дама, която каза добри неща за теб. Заяви, че си изпълнена с енергия и кураж. Освен това не бива да забравяме, че думата й се чува из околността.
— Защото всички се страхуват от нея — въздъхна момичето.
Когато лейди Ан и Уитни влязоха в розовия салон, вдовицата Юбанк вече беше там и разглеждаше един порцеланов фазан. На лицето й беше изписано неодобрение от тази очевидна безвкусица.
— Този кич сигурно е избран от баща ти — рече тя, обръщайки се към Уитни. — Майка ти никога не би позволила подобно нещо да загрозява камината й.
Възрастната дама вдигна монокъла към очите си и критично огледа момичето от главата до петите.
— Е, госпожице, какво ще ми кажете за себе си? — властно попита тя.
Уитни си наложи да не мисли за детските си страхове и любезно каза:
— За мен е удоволствие да ви видя отново след толкова време, милейди.
— Глупости! — повиши глас вдовицата. — Още ли си гризеш ноктите?
— Не.
— Много добре. Имаш чудесно тяло и красиво лице. Сега да поговорим за целта на визитата ми. Все още ли искаш имаш Севарин?
— К-какво?!
— Млада госпожице, аз съм тази, която не чува добре. ? Искаш ли да спечелиш Севарин или не?
За няколко кратки мига през ума на Уитни преминаха десетки отговори, но тя отхвърли всички до един. Погледна умолително към леля си, но лейди Ан само сви безпомощно рамене и се усмихна. Накрая девойката скръсти ръце и погледна мъчителката си право в очите:
— Да. Стига да мога.
— Ха! Така си и мислех! — доволно възкликна вдовицата и продължи, присвивайки очи: — Не обичаш преструвките и изчервяванията, нали? Защото ако е така, по-добре ще е да се върнеш обратно във Франция. Госпожица Елизабет прилага тази тактика от години и все още не е хванала Севарин в мрежите си. Послушай ме, този младеж има нужда от съперничество! Той е толкова самоуверен и наистина вярва, че може да има всяка жена, която си поиска! — Възрастната дама се обърна към лейди Ан: — В продължение на петнадесет години слушах как досадните ми съседи чертаят с черни краски бъдещето на вашата племенница, мадам, но аз винаги съм смятала това за глупости. Сега обаче нямам търпение да видя как тази дамичка ще отмъкне Пол Севарин изпод носа на останалите кандидатки.
Отново огледа Уитни през монокъла си и изведнъж рязко кимна:
— Не ме изпращайте, госпожице!
Момичето смаяно гледаше към вратата, от която току-що беше излязла достолепната вдовица, после
