с коне по-добре от която и да е жена на света. Веднъж се появи в мъжки панталони, друг път направи сал и заяви, че с него ще отплава за Америка, за да търси приключения.
— И какво стана?
— Стигна до другия край на езерото — с усмивка отвърна Пол. — Не мога да отрека обаче, че девойчето притежава най-зелените очи, които някога съм виждал — Втренчи се в огъня, усмихвайки се на някакъв приятен спомен. — Преди да замине за Франция ме помоли да й обещая, че ще я чакам. Всъщност това е единственото предложение, което някога са ми правили.
Тъмните вежди се извиха над сивите очи.
— А вие приехте ли?
— Как не! — избухна в смях Пол. — Беше още дете и подозирам, че искаше да се надпреварва с Елизабет Аштън. Ако Елизабет се разболееше от шарка, Уитни искаше да хване някоя още по-тежка болест. Мили Боже! Това момиче не спазваше нито едно от правилата за приличие! — Пол отново замълча. Спомни си медальона, който й беше подарил в деня на заминаването й за Париж. „Не искам да бъдем просто приятели“ — отчаяно беше казала тя. Усмивката му помръкна. — Искрено се надявам да се е променила.
Клейтън погледна развеселено към госта си, но нищо не каза.
Щом Севарин си тръгна и остана сам, той се замисли, за риска, който беше поел. Беше ясно, че с колкото повече хора се срещнеше, толкова по-голяма беше вероятността да бъде разкрит. Предния ден например с изненада беше научил, че най-близката приятелка на Уитни, Емили, се беше омъжила за негов познат. Проблемът беше отстранен след петминутен разговор насаме с Майкъл Арчибалд. Баронът нито за миг не повярва на обясненията за внезапно възникналата за херцога нужда от почивка, но Майкъл беше истински джентълмен и не прояви любопитство, а просто обеща да не издава кой всъщност е Клейтън Уестланд.
Пристигането на лейди Ан Гилбърт обаче можеше да доведе до непредвидени усложнения, но според известието, изпратено му същия ден от Мартин Стоун, дамата се беше съгласила да запази тайната му.
Клейтън решително се изправи. Ако все пак самоличността му бъдеше разкрита, щеше да се лиши от удоволствието да ухажва Уитни като обикновен джентълмен, но това не означаваше, че щеше да я загуби. Споразумението с баща й беше подписано, парите бяха прехвърлени и сега Стоун нямаше търпение да харчи с пълни шепи.
10.
Уитни отвори прозореца и вдъхна дълбоко свежия утринен въздух. Копнееше да види Пол, но всеки път, когато изпиташе желание да се метне на коня и да препусне към дома му, отхвърляше тази възможност. По-добре беше да посети Емили.
Излезе и тръгна към конюшните. Там я очакваше приятна изненада — всички отделения за коне бяха заети. На вратата на всяко стоеше метална табелка с името на животното. Уитни спря пред последното отделение, прочете името на прекрасната кобила, потупа я по шията и рече:
— Ти трябва да си Слава. Какво хубаво име имаш!
— Все още разговаряме с конете, а? — чу се зад гърба й.
Уитни се обърна и зърна Томас — главния коняр на баща си. Томас я познаваше от дете и беше свидетел на някои от най-позорните й изблици на гняв. Той беше приятел, с когото споделяше разочарованията и нещастията си.
— Не мога да повярвам, че конюшнята е пълна! — възкликна Уитни, след като двамата се поздравиха. — За Бога, какво правите с толкова коне?!
— Най-вече ги тренираме. Но чакай, имам нещо за теб!
Уитни последва стареца в отдалечения ъгъл на помещението, където двама яки мъжаги се опитваха да овладеят един превъзходен черен жребец.
— Опасният вихър! — гордо обяви Томас. — Трябва да ви кажа, че напълно заслужава името си.
Уитни си представи как мускулите на гърба на расовия жребец се стягат под краката й.
— Обязден ли е? — попита.
— Да, но в повечето случаи ездачите му пострадват. Това е най-своенравното животно на света. Тъкмо решиш, че вече се е поддал на волята ти, когато той препусне и прави всичко възможно да те хвърли от гърба си… Ела, ще ти покажа нещо друго.
Двамата се отправиха към един светлокафяв млад жребец с бяло около глезените.
— Хан? — развълнувано прошепна Уитни. Преди Томас да успее да потвърди, конят наведе глава и завря муцуна в бедрото на девойката, там, където преди време държеше запасите си от лакомства, с които да награждава любимото си малко жребче.
— Ах, ти, лакомнико! — засмя се Уитни и се обърна към коняря: — Как е Хан сега? Беше твърде малък за яздене, когато заминах за Франция.
— Защо не го изведеш навън и сама не провериш дали двамата ще си допаднете?
Тя нямаше нужда от допълнително подканяне. Щом се озова с коня навън, грациозно се настани на седлото за странично яздене, насочи Хан към голямата порта и извика:
— Не съм в много добра форма. Ако Хан се върне без мен, да знаете, че съм някъде по пътя, водещ към бащината къща на лейди Арчибалд.
Емили чу чаткането на копита по алеята пред къщата и повдигна завесата на прозореца.
— Уитни! — радостно извика тя и се втурна да посрещне старата си приятелка. — О, Уитни, чакай хубавичко да те огледам!
Тя хвана Уитни за ръце и отстъпи назад.
— Станала си голяма красавица!
— Ти си тази, която изглежда прекрасно — възрази Уитни, любувайки се на светлокестенявата коса на приятелката си, нагласена в прическа по последната мода.
— Така е, защото съм щастлива, а не защото съм хубава — отвърна Емили.
Хванати за ръце, те влязоха във всекидневната. Един висок слаб мъж, наближаващ тридесетте, с руса коса и кафяви очи ги посрещна усмихнат.
— Уитни, да ти представя моя съпруг… — започна задъхана от вълнение Емили.
— Майкъл Арчибалд — прекъсна я мъжът й, преди да е започнала да изрежда многобройните му титли.
Майкъл постоя известно време при двете приятелки, после се извини любезно и ги остави насаме, за да могат да се наприказват.
— Пол беше тук тази сутрин — каза Емили, когато след двучасово гостуване Уитни реши да си върви. — Отби се да обсъди някакъв делови въпрос с баща ми. Аз… — Тя млъкна и виновно се усмихна. — Ами… Помислих си, че не би навредило, ако внимателно подхвърля една-две добри думи за теб. Всъщност повторих пред Пол някои от нещата, които господин Дьовил каза за теб. За популярността, на която си се радвала в Париж. Въпреки че не съм съвсем сигурна, дали господин Дьовил ти направи добра услуга със своите възторжени приказки пред Маргарет Меритън. Направо я срази, изброявайки многобройните ти завоевания, и сега тя те мрази повече от всякога.
— Защо?
— Защо винаги те е мразела ли? Предполагам, защото беше най-богатата сред нас. Сега обаче тя е обсебена от мисълта да привлече вниманието на новия съсед, така че искрено се надявам за разнообразие злобата й да е отстъпила място на любезността. — Уитни изненадано погледна приятелката си и Емили обясни: — Става дума за господин Уестланд, вашия нов съсед. Вчера Елизабет сподели с мен, че Маргарет го смята за своя неприкосновена собственост.
— Как е Елизабет? — попита Уитни. В мига, в който името на съперницата й за сърцето и ръката на Пол беше споменато, тя съвсем забрави за Маргарет.
— Все така красива и сладка. Трябва да знаеш, че Пол я придружава навсякъде.
Уитни продължаваше да мисли за Елизабет по пътя към дома. Госпожица Аштън беше всичко онова, което тя самата мечтаеше да бъде руса, дребничка, нежна, с маниери на дама.
