Уитни не се доизказа. Обзе я странното чувство, че нещо не е наред и тя е единствената, която не знае какво е то.
— Конюшнята е пълна с нови коне. Разполагаме с повече прислуга, отколкото е необходимо. Ако положението е толкова сериозно, как можем да си го позволим? — недоверчиво попита тя.
Лицето на баща й стана пурпурно. Той отвори уста, но нищо не каза.
— Мисля, че имам правото да искам обяснение — настоя Уитни. — Само преди минута ми каза, че не притежаваме нищо, а в същото време успяваме да поддържаме такъв висок стандарт на живот. Как става това?
— Моето положение се подобри — дрезгаво отвърна баща й.
— Кога?
— През юли.
— Значи положението ти се е подобрило през юли, а ти не възнамеряваш да възстановиш зестрата ми и моята част от наследството?
Мартин Стоун удари с юмрук по бюрото и гневно извика:
— Няма да понасям повече този фарс. Ти си сгодена за Клейтън Уестморланд. Двамата подписахме споразумение и то отдавна е в сила.
В първия момент Уитни не обърна внимание на приликата между имената Уестланд и Уестморланд.
— Но как… Защо… Кога се случи това?
— През юли! Брачният договор е подписан! Не разбираш ли? Всичко е приключено.
Тя го погледна с ужас и недоверие.
— Да не искаш да ми кажеш, че сте направили това още докато съм била във Франция? Обещал си ме на някакъв непознат, без дори да ме попиташ за мнението и чувствата ми?
— По дяволите! — извика баща й. — Уестморланд ми предложи да подпишем споразумението.
— Трябва да си бил много щастлив през юли — прошепна задавено девойката. — Най-сетне си постигнал мечтата си да се отървеш завинаги от мен, а този така наречен „джентълмен“ ти е платил, за да го сториш. Мили Боже! — Внезапно всичко си дойде на мястото, всичко получи обяснението си.
Уитни притвори очи и се опря на бюрото.
— Той е платил за всичко, нали? — продължи тя. — За конете, за слугите, за новите мебели и ремонта на къщата… За нещата, които донесох от Франция… Платил е и за това, което в момента нося, нали?
— Да! Аз загубих всичко.
Омразата се разгоря и погълна любовта, която допреди малко изпитваше.
— И когато не ти е останало какво повече да продадеш, си решил да пожертваш мен. Продал си ме на един непознат и аз ще бъда негова собственост до края на живота си! Татко, сигурен ли си, че си получил възможно най-добрата цена за мен? Надявам се, че поне не си приел първата оферта, която ти е предложил. Сигурна съм, че си се пазарил…
— Да не си посмяла! — изрева гневно Мартин Стоун и я удари през лицето.
Уитни залитна и едва се задържа на краката си. В този момент се намеси Клейтън Уестланд:
— Ако още веднъж я докоснете, ще направя така, че да съжалявате до края на живота си, Мартин — процеди през зъби той.
Стоун се отпусна безсилен в креслото си, а Уитни яростно се обърна към „спасителя“ си:
— Ти, долна, подла твар! Не знам какъв човек трябва да си, след като си паднал толкова ниско, че да си купуваш жена! Какво животно трябва да си, та да плащаш за нея дори без да си я виждал! Колко ти струвах? — попита предизвикателно тя.
— Нямам намерение да отговарям на този въпрос — отвърна меко Клейтън.
Умът й трескаво заработи. Трябваше да намери най-обидните думи, най-слабото му място, където да насочи удара си и Уестланд да почувства огромна болка.
— Не вярвам да си платил много. Къщата, в която живееш, е доста скромна. Да не би да си заложил цялото си дребно състоянийце, за да се сдобиеш с мен? Чудя се дали баща ми е поискал достатъчно или…
— Стига — твърдо я прекъсна Клейтън и се изправи.
— Той може да ти даде всичко, което пожелаеш… Всичко! — задъхано рече баща й. — Той е херцог, Уитни! Ще имаш всичко, което…
— Херцог! — Уитни презрително се вгледа в Клейтън. — Как си успял да го убедиш да повярва на подобна глупост?
— Наистина съм херцог, малка моя. И ти го казах преди месеци във Франция.
— Ти, изчадие адово! Не бих се омъжила за теб дори да беше самият крал! Освен това никога не съм имала нещастието да те срещна във Франция.
— Казах ти, че съм херцог в нощта на един бал с маски — припомни й той.
— Лъжец! Не съм те срещала там! Видях те за пръв път, когато се върнах у дома!
— Скъпа — обади се лейди Ан, — спомни си онази вечер в дома на Арманд! Преди да си тръгнем, ти ме попита дали зная кой е високият мъж, облечен в черно и с домино на очите…
— Моля те, лельо! — нетърпеливо я прекъсна Уитни. — Не съм срещала този мъж нито тогава, нито…
Спомените от онази вечер внезапно се върнаха. Градината с розите, плътният глас, шеговито изричащ: „Да предположим ти кажа, че съм херцог…“
— Значи ти си бил! — изкрещя тя. — Ти си се криел зад онази маска!
— И то без монокъл — потвърди с усмивка Клейтън.
— От всички ужасни, непоносими, отвратителни… — Обидните думи не бяха достатъчни, за да изрази онова, което чувства. — Лорд Уестморланд, бих искала да ви уведомя, че тазвечерните разговори за вашите пари, богатства, коне и жени не само ме отегчиха, но и отвратиха!
— Аз ги възприех по същия начин — съгласи се той.
Тя рязко се извърна. Гърлото й се беше свило от гняв и обида и всичко, което успя да изрече, беше:
— Ще ви мразя за това, което ми причинихте, докато съм жива!
Клейтън не обърна внимание на заплахата.
— Искам да си легнеш и да се опиташ да поспиш — загрижено рече той. — Ще дойда утре следобед. Има много неща, които се нуждаят от обяснение, и аз ще го направя, но ти трябва да си в състояние да ме изслушаш.
Тя бързо се отправи към вратата. Когато посегна към месинговата топка на бравата, гласът му я застигна:
— Уитни, очаквам да те заваря тук, когато дойда утре.
Ръката й замръзна. Как смееше да й нарежда! Да я съветва!
Тя отвори вратата, изскочи навън и я затръшна след себе си.
Щом се озова в стаята си, се облегна на вратата. Трепереше. Погледът й обходи мястото, където само допреди половин час се беше чувствала безкрайно щастлива, без да има представа какво я очаква.
Тримата в кабинета седяха в напрегнато мълчание.
— Беше от брендито, кълна се! — прошепна неочаквано Мартин. Лицето му беше придобило пепеляв оттенък. — Никога преди не съм вдигал ръка срещу нея. Какво да направя, за да…
Клейтън рязко изви глава към него.
— Какво да направиш ли? Вече направи достатъчно! Уитни ще се омъжи за мен, но след всичко, което се случи тук преди малко, тя ще те накара да си платиш. Мен също. От този момент нататък ще си държиш устата затворена, каквото и да ти казва! Разбра ли ме?
Мартин с мъка преглътна и кимна:
— Да. Напълно.
— Дори да ти каже, че е сложила отрова в чая ти, ще го изпиеш и …ще… си …държиш… проклетата… уста… затворена!
— Да. Затворена.
Клейтън понечи да продължи, но се отказа. Поклони се на лейди Ан и отново се обърна към бъдещия си
