Потръпна при мисълта, че ще трябва да слезе в салона, където се бяха събрали роднините й, да се усмихва и да любезничи. А ако дори един човек споменеше името на херцог Клеймор, това щеше да я доведе до истерия.
Леглото сякаш я теглеше. Една кратка следобедна дрямка би й се отразила добре, помисли си Уитни. Щеше да възвърне способността си да разсъждава трезво.
Пъхна се под завивките и затвори очи.
Когато се събуди, луната беше изплувала на тъмното кадифено небе. Уитни се надяваше отново да заспи, преди мъчителните мисли да я завладеят.
18.
Когато на следващата сутрин пристигна при конюшните, Клейтън вече беше там. Очакваше я до дървената ограда, а Томас беше до него. Очевидно старият коняр му разказваше нещо весело, защото херцогът се заливаше от смях.
Не отвърна на поздрава му, нито го погледна, когато Клейтън кимна с глава към Хан и каза:
— Конят ти е готов.
Двамата поеха в тръс. Ездата оказа благотворно влияние върху Уитни. Чувстваше, че жизнеността й се връща след двудневното униние, което беше изцедило силите й.
Навлязоха в гората. Клейтън спря коня си до потока, скочи на земята и й помогна да слезе от Хан.
— Ездата ти се отразява добре — отбеляза той, оглеждайки зачервените й страни.
Опитваше се да разчупи леда. Мълчаливостта не беше сред добродетелите й, но въпреки това Уитни не можеше да превъзмогне нежеланието си да обсъжда каквото и да е с този лицемерен злодей.
— Наистина се чувствам по-добре — измърмори накрая тя. — Обожавам да яздя.
— Аз пък обожавам да те гледам как яздиш — галантно отвърна Клейтън. — Без съмнение ти си най- изкусната ездачка, която някога съм виждал.
— Благодаря — отвърна Уитни.
Погледът й тревожно съзря старото дърво, с което бяха свързани най-мъчителните й спомени. Там, точно на онова място, където клоните хвърляха плътната си сянка, тя беше лежала в прегръдките на херцога в деня на пикника. А Клейтън се беше насочил именно натам и вече постилаше сакото си върху тревата.
— Ако не възразяваш, предпочитам да остана права — бързо рече тя.
Пристъпи напред и се облегна на дебелия ствол.
Клейтън кимна, но не отмести поглед от нея.
За пръв път тя осъзна, че този човек е нейният бъдещ съпруг! Но не за дълго, побърза да се успокои тя. Само докато Пол се върнеше. Тогава с негова помощ щеше да осъществи плана си и да се отърве от натрапника. Засега трябваше да стиска зъби и да внимава да не пропусне и най-малката възможност да го уязви и да го отблъсне.
Погледът на Клейтън я изнервяше. Трябваше да каже нещо, за да наруши напрегнатото мълчание, иначе щеше да избухне.
— Защо не язди този кон, когато се състезава с мен? Много по-бърз е.
Клейтън погледна към конете. Изглежда, темата, която Уитни избра, му беше приятна.
— Твоят черен жребец беше изтощен, след като го яздих в деня на пикника. Предпочетох другия кон, защото беше силен и издръжлив като Опасния вихър и исках да ти дам равни шансове в надпреварата. Ако бях излязъл срещу теб с жребеца, който яздя днес, резултатът щеше да бъде предрешен. Ако пък се бях появил с някой по-слаб кон, ти нямаше да изпиташ удоволствие от победата.
— Напротив, щях да се радвам! — засмя се тя. — Бях готова на всичко, само и само да те победя в онова надбягване и щях да се състезавам дори да беше дошъл яхнал коза!
Клейтън развеселено поклати глава:
— Не си спомням през трите години, откакто те познавам, да е имало случай да не ме разсмееш!
Уитни присви очи:
— Три години? Нима е възможно? Преди три години беше моето представяне в обществото.
— Когато те видях за пръв път, ти беше заедно с леля си в един магазин за шапки. Продавачката се опитваше да ти пробута една смешна шапка, украсена с изкуствени плодове, с уверенията, че само да си я сложиш на главата и да се появиш с нея в парка, всички джентълмени ще паднат в краката ти.
— Не си спомням за този случай — колебливо рече Уитни. — Купих ли шапката?
— Не. Отвърна й съвсем сериозно, че ако джентълмените започнат да падат в краката ти, то ще бъде, защото ще се опитват да избягнат рояка пчели, които ще кръжат наоколо, привлечени от подноса с плодове на главата ти.
— Напълно в мой стил е да й отговоря така — призна тя. — Тогава ли… В този ден ли реши, че искаш… ъ-ъ-ъ… да ме опознаеш по-добре?
— Разбира се, че не — подразни я той. — Това, което изпитах тогава, беше облекчение, че продавачката, а не аз, трябваше да понесе пронизващия поглед на зелените ти очи.
— А ти какво си правел в магазин за шапки? — Веднага съжали за въпроса си. Как можа! Какво можеше да прави Клейтън там, освен да придружава тогавашната си любовница?
— По изражението на лицето ти съдя, че вече си стигнала до правилния отговор — отвърна той без следа от смущение.
Потискайки раздразнението си от мисълта за другата жена, Уитни попита:
— Срещали ли сме се отново след това? Искам да кажа — преди бала с маски.
— От време на време те виждах в парка. После, година по-късно имах възможността да те наблюдавам по-отблизо на бала в дома на Дюпре.
— Сам ли беше на този бал? — Въпросът отново неволно изскочи от устата й и Уитни сви юмруци, обзета от отвращение към самата себе си.
— Не — призна той. — Но доколкото си спомням, ти също не беше сама. По-точно казано — беше заобиколена от обожатели. Прекалено много. — Клейтън се засмя, когато тя го стрелна с гневен поглед. — Няма защо да ме гледаш така! Ти беше на същото мнение. По-късно същата вечер те чух да казваш на едно от онези контета, което се прехласваше по аромата, който разпръсквали ръкавиците ти, че щом миризмата на сапун е в състояние да го впечатли толкова силно, то той или е луд, или нечистоплътен.
— Не е възможно да съм била толкова груба! — възрази тя. — По всичко изглежда, че въпросният младеж е бил глупав, но едва ли е заслужавал подобно… — Внезапно млъкна и сбърчи чело. — Това конте не ходеше ли с едни такива абсурдно ситни стъпки?
— Бях повече заинтригуван да наблюдавам лицето ти, отколкото неговата походка, така че не бих могъл да ти отговоря — сухо отвърна Клейтън. — Защо?
— Защото сега си спомням, че наистина казах онези неща. Спомням си как той така смешно ситнеше около мен, че чак предизвикваше отвращението ми, а когато накрая беше принуден да се оттегли, аз го проследих с поглед и забелязах един висок тъмнокос мъж, който стоеше наблизо и се усмихваше така, сякаш цялата сцена му се е видяла ужасно забавна. Ти беше! Ти ме шпионираше тогава!
— Не те шпионирах, само исках да бъда наблизо, за да се притека на помощ на бедния момък в случай, че от него потече кръв, както беше попаднал под острия ти като бръснач език!
— Не е трябвало да се тревожиш — онзи глупак заслужаваше всяка казана от мен дума. Не си спомням името му, но зная, че предната вечер той се беше опитал да ме целуне и че си позволяваше повече от допустимото.
— Колко жалко, че не можеш да си спомниш името му — процеди ледено херцогът.
Тя го погледна изпод спуснатите си клепки и със задоволство установи, че ролите им се бяха разменили — сега той ревнуваше. Хрумна й, че ако се представи като лекомислена, Клейтън би се отказал да се ожени за нея.
— Трябва да ти кажа, че този човек не беше единственият джентълмен в Париж, който се опитваше да спечели благоразположението ми с подобни… ласки. Във Франция имах цял куп сериозни обожатели. Не мога дори да си спомня имената на всичките.
— Тогава ми позволи да ти помогна — спокойно предложи Клейтън. Уитни се втренчи шокирана в него,
