тъст:
— Следващия път, когато отправяш молитви към Бога, не забравяй да благодариш, че си с двадесет години по-възрастен от мен. Иначе бих те…
Той не се доизказа и излезе от кабинета.
Кочияшът на Клейтън търпеливо го очакваше. Нямаше нищо против господарят му да се бави, щом това беше свързано с госпожица Стоун. Беше се обзаложил с един свой приятел, че именно госпожица Стоун ще е следващата херцогиня Клеймор, а сумата беше значителна и той искаше да я спечели.
— Да се махаме от тук! — извика Клейтън в мига, в който се озова до каретата.
Госпожицата явно го беше вбесила, помисли си кочияшът, но след като беше в състояние да предизвиква подобни емоции у господаря му, значи всичко беше наред.
Той се засмя и вдигна камшика.
17.
Уитни бавно отвори очи и примигна. Тъпа болка пронизваше главата й. Чувстваше се странно, беше я обзела някаква несвойствена за нея меланхолия. Мозъкът й отказваше да функционира и погледът й безцелно следеше движението на сенките по златистия килим. Сбърчи чело, опитвайки се да си припомни каква беше причината да изпадне в подобно състояние. Изведнъж сцената от предната вечер изникна пред нея с болезнена яснота.
Уитни стисна клепачи, сякаш да постави преграда между спомена и действителността.
Седна в леглото, натрупа възглавниците зад гърба си и се облегна на тях. Знаеше, че трябва да се овладее, да мисли и да планира действията си.
Първо, мъжът, който живееше в Ходжис Плейс, бе не някой друг, а Клейтън Уестморланд, изчезналият херцог Клеймор. Това най-после обясняваше скъпите му дрехи и надменността на прислугата му.
Той беше и мъжът с черната маска от нощта на маскарада — онзи проклет безочлив…
Тя с усилие се овладя и отново се върна към фактите.
Най-вероятно Клейтън Уестморланд се беше срещнал с баща й непосредствено след карнавала и още тогава беше предложил сделката. Както баща й спомена предната вечер, брачният договор беше подписан през юли и годежът беше влязъл в сила.
Непосредствено след това негодникът се беше настанил в имението, разположено близо до дома й.
— Невероятно! — възкликна Уитни. Нещо повече, беше ужасно, абсурдно! Но беше вярно. На практика тя беше сгодена за херцог Клеймор. Този непоносим нахалник!
А баща й? Баща й! Той беше не по-малко виновен от Уестморланд. Не можеше да понесе безсърдечието му.
— О, татко! — прошепна съкрушено тя. — Как можа да ми причиниш това!
От очите й бликнаха сълзи, гърлото й болезнено се сви.
Нямаше да се предаде. Нямаше да отстъпи!
Трябваше да прояви твърдост. Предстоеше й да се справи с двама — всъщност с трима врагове, ако лейди Ан беше на страната на баща й и херцога. Сърцето й се сви при мисълта, че любимата й леля също можеше да се окаже предателка.
Сега силите не бяха равностойни, но когато Пол се върнеше, той щеше да я подкрепи.
Дотогава обаче трябваше да разчита единствено на решителността, упоритостта и куража си. Да, сигурна беше, че можеше да се справи чудесно с тях до завръщането на Пол.
Сега беше ред да направи план как да отблъсне херцога. Трябваше да го доведе до заключението, че ако иска да прекара живота си в мир и спокойствие, то Уитни Стоун не е жената, която ще му ги осигури. А ако беше достатъчно хитра, би могла да го накара така да съжали за прибързаната си постъпка, че сам да поиска да развали годежа още преди Пол да се е върнал.
На вратата тихо се почука и след миг в стаята се появи лейди Ан. Дали идваше като приятел или като враг? Уитни се насили да говори спокойно:
— Кога беше информирана за този отвратителен план, лельо Ан?
Леля й приседна на леглото и отвърна;
— В деня, в който изпратих писма до четири различни държави с надеждата да открия чичо ти и отложих пътуването си до Лондон.
— О! — прошепна племенницата.
Леля Ан се беше опитала да открие чичо Едуард и да го повика на помощ; не беше я предала. Брадичката й затрепери. И когато леля й я прегърна, тя се отпусна в ръцете й и зарида като малко дете.
— Всичко ще се оправи! — опита се да я успокои лейди Ан, галейки косата й.
Когато си поплака, Уитни установи, че се чувства значително по-добре. Избърса очите си и горчиво се усмихна:
— Не мислиш ли, че тази история е отвратителна, лельо?
Тя отвърна, че е съгласна, после отиде до банята, намокри кърпичката си със студена вода и я подаде на Уитни.
— Ето, сложи я на очите си, за да не подпухнат.
— Ще се омъжа за Пол! — твърдо рече девойката и притисна кърпичката към очите си. — Това е най- голямата ми мечта! Но дори и да не смятах да се омъжа за Пол, пак нямаше да се обвържа с този… дегенерат! Ти си на наша страна, нали, лельо? — нетърпеливо запита тя, впивайки поглед в безстрастното лице на лейди Ан.
— Аз съм на твоя страна, скъпа — подчерта леля й. — На твоя! Искам най-доброто за теб.
Ан стана и тръгна към вратата.
— Ще изпратя Клариса да ти помогне да се облечеш. Вече е почти обяд и негово превъзходителство изпрати бележка, че ще ни направи посещение в един часа.
— Негово превъзходителство! — изсумтя презрително Уитни. Понеже херцогът стоеше много над обикновените благородници, към него не можеха да се обръщат с простото „милорд“!
Още преди Клариса да се появи в спалнята й, тя беше решила какво да облече. Тъй като не се стремеше да спечели възхищението на Клейтън Уестморланд, трябваше да изглежда възможно най-зле. Щеше да облече дреха, за която той не беше платил. Идеята я изпълни с горчиво злорадство.
— Клариса, спомняш ли си черната рокля, която Хавершъм слагаше, когато лъскаше стъпалата на стълбището? Виж дали ще можеш да я откриеш.
Клариса я погледна съчувствено.
— Лейди Гилбърт ми разказа за снощната случка, моето момиче. Но мисля, че ако решиш да се опълчиш срещу този човек, ще направиш голяма грешка.
— О, Клариса, моля те! Не спори с мен. Само ми обещай, че ще ми помогнеш. Ако изглеждам зле и същевременно проявя достатъчно смелост и сила, надявам се, че ще го накарам да ме остави на мира.
Клариса кимна:
— Никога не съм те предавала. Няма да го направя и сега.
— Благодаря ти — промълви Уитни. — Сега знам, че имам поне две приятелки, на които мога да разчитам. И Пол, разбира се.
След един час и петнадесет минути тя седеше пред огледалото и доволно се усмихваше, докато Клариса навиваше тежката й коса на стегнат кок ниско на тила. Прибраната коса само подчертаваше класически красивите черти на лицето й, но Уитни не осъзнаваше това. Зелените очи изглеждаха огромни върху бледото й лице, засенчени с дългите тъмни мигли.
— Чудесно! — кимна одобрително тя. — Но не трябва да бързаш толкова. Негова светлост може да почака. Това е част от моя план. Смятам да му дам няколко урока и първият от тях ще бъде, че изобщо не се впечатлявам от името и титлите му, нито пък имам намерение да изпълнявам всяка негова команда.
В един и половина слезе в малкия салон, където според предварително дадените от нея инструкции беше въведен господин Уестланд. На прага се спря, вирна предизвикателно брадичка и смело пристъпи напред.
Обожателят й я очакваше, извърнат към прозореца и нетърпеливо потупващ с кожените ръкавици по
