Уитни се спря на прага, затаила дъх. Леглото беше покрито с бял сатен, изпъстрен с бледолилаво, розово и синьо. В крехките порцеланови вази бяха подредени красиви букети от розови и лилави цветя.
— Лельо Ан, бих се чувствала много по-добре, ако ми намериш някоя друга стая, където всичко изглежда по-малко… чупливо — мрачно произнесе тя накрая и побърза да обясни: — Когото и да попиташ, ще потвърди, че е достатъчно само да мина покрай нещо крехко и то полита с трясък към пода.
Ан мълчаливо направи знак на носача, който се превиваше под тежестта на багажа на Уитни:
— Оставете го тук — посочи тя към прекрасната стая.
— Само не казвай, че не съм те предупредила — въздъхна Уитни, развърза панделките на бонето си и внимателно се настани върху близкото канапе. По всичко личеше, че Париж ще й се стори като истински рай.
Три дни по-късно, точно в единадесет и половина Уитни беше обсадена от личната шивачка на Ан, както и от три усмихнати модистки, които не спираха да говорят за най-новите модни тенденции, като междувременно взимаха мерките на девойката.
Половин час по-късно установи, че обикаля напред-назад из стаята, крепейки внимателно тежка книга върху главата си под критичния поглед на някаква пълна жена, на която Ан беше възложила огромната отговорност да научи племенницата й на нещо, наречено „салонни маниери“.
— Аз съм невероятно непохватна и скована, мадам Фросар — обясни Уитни с пламнали от срам страни, когато книгата за пореден път тупна на пода.
— Нищо подобно, госпожице Стоун! — енергично възрази среброкосата дама. — Притежавате вродена грация и отлична стойка. Само трябва да помните, че когато се движите, вие всъщност не участвате в някое надбягване, да речем.
Учителят по танци пристигна в мига, в който мадам Фросар напусна къщата, и след като накара Уитни да се върти до припадък в стъпките на валса, доволно отсече:
— Случаят не е безнадежден! Единственото, от което има нужда, е повече практика.
Учителят по френски, който се появи по време на следобедния чай, възкликна възхитено:
— Тя няма какво повече да научи от френския, лейди Гилбърт.
Последваха няколко месеца на упорит труд. Мадам Фросар отделяше по два часа пет пъти седмично, за да въвежда Уитни в тънкостите на салонните маниери, и ученичката й просто попиваше показаното. Гореше от желание да усвои всеки детайл, колкото и маловажен на пръв поглед да беше, щом като би могъл да й помогне да спечели благоразположението на Пол след време.
— Всъщност какво точно научаваш от мадам Фросар? — позаинтересува се чичо й една вечер.
Погледът на Уитни дяволито светна:
— Тя ме учи да ходя, вместо да галопирам. — Изчака секунда, сигурна, че чичо й ще определи това като пълна загуба на време, но той одобрително се засмя. Уитни отвърна на усмивката му и изведнъж се почувства неизказано щастлива.
— Знаеш ли какво? Доскоро смятах, че единственото необходимо условие да ходи човек е наличието на два крака! — прихна тя.
От тази вечер размяната на шеги стана любимо занимание на всички около масата.
Веднъж Уитни се настани на стола си, извади ветрилото си и започна да си вее, закачливо поглеждайки към лорд Едуард.
— Да не би да ти е горещо, скъпа? — подхвърли чичо й, готов за поредната шега.
— Всъщност ветрилото не е за да се разхлажда човек с него — с поучителен тон изрече момичето и затрепка кокетно с мигли. Ан не можа да се сдържи и се засмя. Уитни продължи: — Ветрилото е създадено да подпомага флирта, както и да има с какво да си играят дамите, когато не знаят къде да си дянат ръцете. О, да не забравя — също и да удрят през ръцете онези джентълмени, които са си позволили да отидат твърде далеч.
Усмивката мигом изчезна от лицето на лорд Едуард.
— Кой джентълмен е посмял да си позволи волности с теб? — попита напрегнато.
— Ами никой. Аз всъщност все още не познавам никакви господа тук — отвърна тя.
Ан развеселено премести поглед от единия към другия. И тя, и съпругът й бяха обикнали племенницата си като собствена дъщеря.
Месец преди официалното въвеждане на Уитни в обществото Едуард ги изненада с билети за опера. С небрежен жест той постави билетите на масата и подхвърли, че ако намери малко свободно време и ако желае, Уитни може да сподели официалната ложа на посолството с леля си и чичо си.
Само допреди година тя щеше да посрещне подобна вест с буйна проява на радост, но сега беше променена. Направи и изискан реверанс пред чичо си и промълви:
— Нищо не би ми доставило по-голяма радост, чичо Едуард!
Тя не помръдна, докато Клариса — нейна лична прислужница още от детинство — среса косата й и я повдигна нагоре, умело подреждайки къдриците й. После внимателно, за да не развали прическата, облече новата рокля от бял сатен, украсена с бледосини кадифени панделки. Ансамбълът се допълваше от наметало с цвета на панделките.
Уитни застана пред огледалото и с блеснали от вълнение очи се вгледа в отражението си. После внезапно направи дълбок реверанс и тържествено произнесе:
— Представям ви Уитни Стоун, най-красивата млада дама в Париж.
Пред операта беше пълно с хора. Красиви господа във фракове и тесни панталони вежливо се покланяха на дамите, минаващи покрай тях. Никъде другаде не беше виждала толкова много красиви жени, събрани на едно място, и надеждата, че би могла да бъде „най-красивата млада дама в Париж“, се изпари като дим. Но въпреки това не изпита съжаление. Дори фактът, че беше сред това изискано общество, сам по себе си беше достатъчно вълнуващ.
Тримата започнаха да си проправят път към входа на операта, но Ан беше единствената от тях, която забеляза как младите джентълмени спират поглед върху Уитни и после се обръщат, за да я погледнат отново. Красотата на племенницата й тъкмо разцъфваше, но живите й черти и прелестният тен обещаваха много повече. Момичето излъчваше енергия, жажда за живот и в същото време — уравновесеност, придобити по време на нещастните години, прекарани в компанията на баща й.
Уитни се настани в ложата и внимателно оправи роклята си, после извади ветрилото, защото не знаеше къде да си дене ръцете. Идеше й да се засмее на глас, като си спомни колко много време беше изгубила, задълбочавайки се в математиката и чуждите езици, докато всичко, което всъщност трябваше да направи, за да впечатли Пол и баща си, беше толкова елементарно. Та това ветрило в ръцете й беше много по- полезно от владеенето на старогръцки например!
Погледът й любопитно зашари наоколо. Забеляза как една дама перна с ветрилото си седящия до нея кавалер и се зачуди какво ли толкова неприлично нещо беше прошепнал господинът, та да получи подобно наказание. Но пък дамата изглеждаше по-скоро доволна, отколкото ядосана…
Представлението започна и Уитни се потопи в музиката, забравяйки всичко останало. Действителността надминаваше и най-смелите й фантазии.
По време на антракта в ложата влязоха познати на леля й и чичо й.
— Уитни! — Ан докосна племенницата си по рамото. — Позволи ми да те представя на нашите скъпи приятели.
Така беше представена на мосю и мадам Дьовил. Двамата сърдечно поздравиха младата англичанка, но дъщеря им Терез, която беше на нейната възраст, само любопитно я измери с очи. Уитни загуби самоувереността си под този критичен поглед. Нямаше представа как да общува с френските младежи и за пръв път от пристигането си във Франция се почувства много притеснена.
— Харесва ли ви операта? — успя да промълви най-накрая, обръщайки се към връстничката си.
— Не — с усмивка отвърна Терез. — Не разбирам нито дума от това, което пеят.
— Но Уитни разбира — с гордост отбеляза лорд Едуард. — Тя владее италиански, гръцки, латински и знае дори малко немски!
Прииска й се да потъне вдън земя от срам. Думите на чичо й сигурно щяха да оставят у семейство
