— Ни най-малко. Поседнал е на чашка шери с неговия приятел Стивън и… О! — възкликна херцогинята, когато девойката се завъртя.
— Моля ви, не ми казвайте, че нещо не е както трябва! Отказвам да посветя дори и секунда повече на тази досадна процедура! — извика Шери.
Тъй като майката на Стивън беше загубила ума и дума, момичето се обърна към Уитни.
— Бих искала някой все пак да каже нещо! — разтревожено настоя тя.
— Заведете госпожица Ланкастър до огледалото! — нареди Уитни, нетърпелива да види реакцията на Стивън, щом зърне преобразената Шеридан. — Не, чакайте, нека да си сложи ръкавиците и да вземе ветрилото! Ефектът трябва да е пълен, нали така?
Шери не знаеше дали трябва да се съгласи. Тя мълчаливо сложи дългите до лактите ръкавици от бял сатен, взе бялото ветрило със златисти мотиви и бавно се обърна към огромното огледало.
Не можеше да повярва на очите си! От огледалото я гледаше истинска красавица!
— Изглеждам… много добре! — успя да изрече тя.
Майката на Стивън поклати глава:
— Много скромно казано!
29
Отначало мисълта, че ще накара Никълъс Дьовил да прекара една ужасна вечер в „Алмак“, и то под зоркото око на Черити Торнтън, доставяше огромно удоволствие на Стивън. Но колкото повече наближаваше моментът, в който французинът щеше да отведе Шери на бала, толкова по-мрачен ставаше графът. Шегата вече не му изглеждаше много сполучлива. Докато той, Дьовил и старата гъска се потяха в салона в очакване на появата на Шери, последните двама бъбреха непринудено. Стивън с недоволство забеляза, че госпожица Черити е във възторг от чаровния французин и попива всяка казана от него дума. Това не беше поведение, нормално за една възрастна дама, избрана да служи за придружителка на невинна девойка, да не говорим, че славата на Дьовил като разбивач на женските сърца беше легендарна.
— Ах, ето ги! — извика внезапно госпожица Черити и скочи пъргаво от мястото си. В това свое движение тя вложи много повече енергия и ентусиазъм, отколкото беше проявявала през цялата изминала седмица. — Очертава се да прекараме прекрасна вечер, господин Дьовил! — добави старата дама и посегна към чантичката и ръкавиците си.
Стивън ги последва във фоайето, французинът застана пред стълбището и впери поглед нагоре, а на устните му играеше дяволита усмивка. Графът проследи погледа на съперника си и онова, което видя, го изпълни с неописуема гордост. По стълбите слизаше млада дама, облечена в рокля от бял сатен с втъкани в основата златни нишки. Това беше същата жена, която беше вечеряла с него боса, загърната в прекалено голям за размерите й лилав пеньоар. Като имаше предвид колко привлекателна беше Шери тогава, можеше да си представи как би изглеждала в разкошна бална рокля. Но това, което видя, надмина и най-смелите му фантазии. Косата й беше опъната назад, откривайки високото чело, прихваната с наниз от перли. Къдриците й се спускаха по раменете и гърба. Гледката беше зашеметяваща.
Очевидно Шеридан очакваше да предизвика такъв ефект с появата си. Въпреки че през последните няколко дни тя обикновено го гледаше така, сякаш той не съществуваше, сега очите й се спряха върху лицето му. Само за миг, разбира се. Тя копнееше да види реакцията му и той не беше успял да я прикрие.
— Мадам — шеговито подхвърли Стивън, — след тази нощ ще се наложи да наема за вас цяла армия от придружителки!
Шери почти беше забравила, че цялата тази подготовка целеше да й осигури множество обожатели, но възхищението и задоволството, с които графът я гледаше, й припомни този факт. Мисълта беше толкова болезнена, че й подейства като шок. Тя му подаде ръка за целувка и твърдо рече:
— Ще се постарая да ви накарам да направите точно това.
Стивън мрачно сви вежди.
— Все пак не се старайте чак толкова много — прекаленото старание в крайна сметка води до лоша репутация.
30
— За какво е всичко това. Демеън? — попита Стивън личния си прислужник, докато прокарваше длан по лицето си, за да провери колко гладко е избръснат.
— Господин Ходжкин смяташе, че трябва да ви предадем писмото, преди да излезете, допускайки, че е нещо важно — отвърна той и огледа господаря си, за да се увери, че негова светлост е изрядно облечен за предстоящата вечер в „Алмак“. Прислужникът помогна на Стивън да сложи скъпия фрак и отстъпи назад, наслаждавайки се на резултата от своите грижи и внимание.
— Ходжкин спомена ли от кого е писмото?
— Човекът, който в момента ползва едно от именията на Бърлтън, го с изпратил на адреса на покойния господин, а оттам са го препратили на вас.
Стивън кимна. Писмото едва ли представляваше особен интерес. Напоследък всички писма, които получаваше във връзка с Бърлтън, изискваха уреждането на една или друга сметка. Графът се беше нагърбил със задължението да изплати всички дългове на младежа, чийто живот по невнимание беше отнел.
— Предай го на секретаря ми — нареди Стивън. Бързаше да излезе. Беше обещал на брат си да си срещнат в клуба за няколко игри на карти, а закъсняваше. След час-два трябваше да се появи в „Алмак“ и при първия удобен случай да измъкне Шери оттам. Двамата щяха да прекарат много по-приятно на бала в дома на Ръдърфорд. А Дьовил щеше да бъде принуден да кавалерства на Черити Торнтън, с мрачно задоволство си рече той.
— Предложих на господин Ходжкин да предаде писмото на секретаря ви, милорд — кимна Демеън, — но той настоя вие да го отворите. Печатът върху плика е от Америка.
Най-вероятно беше сметка за нещо, което Бърлтън беше купил по време на престоя си там. Стивън въздъхна и посегна към плика. Тръгна надолу по стълбите и пътьом го отвори.
— Каретата ви очаква, милорд — пресрещна го Колфакс и му подаде ръкавиците, но Стивън не го чу.
Цялото му внимание беше погълнато от съдържанието на писмото. Беше от адвоката на бащата на Чариз Ланкастър.
Прислужникът забеляза мрачния вид на господаря си и се уплаши, че това писмо може да доведе до промяна в плановете за вечерта.
— Госпожица Ланкастър изглеждаше прекрасно, когато потегли за „Алмак“, милорд — подхвърли с надежда Колфакс. Искаше му се графът на всяка цена да отиде на бала, защото присъствието му там без съмнение щеше да бъде много важно за милата американска госпожица.
Стивън бавно сгъна листа, подмина мълчаливо прислужника и решително се отправи към входа, където го очакваше каретата.
— Страхувам се, че новините не са много радостни, Ходжкин — сподели Колфакс с възрастния иконом, който разтревожено се суетеше в другия край на фоайето.
— Все пак… писмото беше адресирано до лорд Бърлтън. Надявам се, че няма нищо общо с госпожица Ланкастър.
31
Клубът, към който отиваше Стивън, се отличаваше от другите по приятната атмосфера и добре подбраните посетители. Членството в него се предаваше от поколение на поколение и никои друг освен наследниците на неговите основатели нямаше право да пристъпва прага му. От всички членове се изискваше дискретност. Това, което ставаше между стените на този клуб, си оставаше скрито завинаги. Разиграваха се и се губеха цели състояния, но никой освен членовете не научаваше за това…
