Стивън разсеяно отвърна на поздрава на управителя и прекоси огромните облицовани с дървени плоскости зали, без да обръща внимание на присъстващите.
Третата зала беше празна. Това идеално го устройваше. Графът седна на една маса с три стола и се втренчи в камината отсреща. Съзнанието му продължаваше да е обсебено от съдържанието на писмото.
Колкото повече мислеше, толкова по-ясно се очертаваше решението на възникналия проблем. За половин час настроението му претърпя огромни промени и накрая младият благородник се почувства почти доволен. Дори и без писмото Стивън беше сигурен, че рано или късно щеше да постъпи така. Вече не беше нужно да се подчинява на чувството си за дълг и приличие. В момента, в който беше уведомил Шери, че желае да й даде възможност да се порадва на вниманието и на други мъже, той дълбоко беше съжалил. Едва сдържаше ревността си при мисълта, че тя можеше да хареса Дьовил, и не знаеше как щеше да понесе присъствието на своите евентуални съперници в дома си, когато след бала започнеха да пристигат пред вратата му. Без съмнение съвсем скоро някой неразумен младеж щеше да се осмели да поиска ръката на Шери и вместо това щеше да получи удар и да се намери изхвърлен на улицата.
Когато беше в една стая с девойката, той не можеше да откъсне поглед от нея, а ако двамата случайно останеха насаме, с мъка сдържаше желанието си да я сграбчи в прегръдките си Нямаше ли я, мислите му непрекъснато се навъртаха към нея. Шери също го желаеше. Още в самото начало го беше разбрал, независимо от това колко хладно с държеше тя с него напоследък.
Гласът на Клейтън го накара ла подскочи от изненада.
— С риск да прекъсна задълбочения разговор, който водиш сам със себе си, ще те попитам дали имаш нещо против да включиш и мен в него? — шеговито подхвърли брат му и добави: — Или може би все пак предпочиташ да поиграем карти?
Стивън се огледа наоколо и с изненада установи, че залата се е напълнила.
Графът се облегна назад, за последен път премисли начертания план за действие, както и необходимостта веднага да започне да го прилага на практика, после кимна:
— По-добре да поговорим. Не съм в настроение за карти.
— Забелязах. Също и Уейкфийлд и Хоторн, с които предварително се бяхме разбрали да направим четворка.
— Не усетих кога са дошли — призна Стивън и хвърли поглед през рамо, за да види двамата си приятели, които без съмнение беше засегнал с безразличието си. — Къде са те?
— Лекуват наранените си чувства на масата за залози — отново се пошегува Клейтън, макар че беше обезпокоен. Усещаше, че нещо силно тревожи брат му. Изчака известно време с надеждата да получи обяснение и когато то не последва, подхвърли: — Имаш ли определена тема, по която би искал да разискваме, или аз ще трябва да ти предложа някоя?
В отговор Стивън бръкна в джоба на фрака си, извади писмото и го подаде на херцога:
— Това е темата, която занимава съзнанието ми в момента.
Клейтън разгъна листа и зачете:
Скъпа госпожице Ланкастър,
Адресирам това писмо до вашия съпруг, за да може той да ви подготви за новините, които следват. С дълбоко прискърбие ви съобщавам за смъртта на моя добър приятел, баща ви. Останах с него до самия му край и държа да ви уведомя, че баща ви искрено се разкая за множеството пропуски, които беше допуснал във вашето възпитание. Той се обвиняваше и за това, че ви е разглезил, задоволявайки всеки ваш каприз.
Мечтата му беше да учите в някой от най-добрите колежи и да сключите сполучлив брак. За да постигне целите си и да ви осигури богата зестра, баща ви похарчи всичките си средства и ипотекира имотите си. Банковото извлечение, което прилагам към настоящото писмо, свидетелства за огромното богатство, което наследявате.
Знам, че между вас и баща ви съществуваха известни разногласия по множество въпроси, но се надявам, че един ден ще оцените какво е направил той за вас и ще постигнете най-доброто, на което сте способна. Вие приличате на баща си — упорита и своенравна. Може би именно заради това двамата не успяхте да намерите път един към друг.
Надявам се тази липса на близост между вас и баща ви да ви помогне да понесете по-спокойно вестта за смъртта му.
В желанието си да ви спести угризенията, че не сте се опитали да запълните празнотата помежду вас двамата, баща ви ми поръча да ви предам, че въпреки че не го показваше, той много ви обичаше. Умря с надеждата, че и вие сте го обичали, макар също да не сте показвали любовта си към него.
Клейтън сгъна писмото и го подаде на брат си. И той като Стивън изпитваше съчувствие към Шери и не можеше да си обясни някои от нещата, които беше прочел.
— Лошият късмет непрекъснато я преследва — въздъхна Клейтън. — Съжалявам за баща й. Добре е, че двамата не са били чак толкова близки все пак. — Той се поколеба за миг и попита: — Какви изводи си правиш от тона на адвоката? Младата дама, която аз познавам, няма нищо общо с тази от писмото.
— И аз така мисля. Като изключим упоритостта и своенравието, разбира се — рече сухо Стивън. — Предполагам, че баща й се е видял в чудо, когато се е изправил пред отговорността да възпитава момиче, и между двамата с започнала една безмълвна, но упорита борба.
— Аз стигнах до същото заключение, като имам предвид собствения си опит с бащата на Уитни.
— Ланкастър трябва да е бил голям скъперник, щом смята, че с дрехи като онази грозна кафява рокля, с която я видях облечена при първата ни среща на парахода, й е дал „всичко“! — Стивън опъна дългите си крака и направи знак на стоящия наблизо сервитьор. — Шампанско, моля.
Клейтън искаше да попита кога брат му смята да съобщи новината на Шери, но той изглеждаше изцяло погълнат от действията на сервитьора, който напълни две чаши и им ги поднесе.
— Какво смяташ да правиш? — попита накрая херцогът.
— Да вдигна тост — кратко отвърна Стивън.
— Питах кога имаш намерение да й кажеш за смъртта на баща й — раздразнено каза Клейтън.
— Веднага след като се оженя за нея.
— Моля?
Вместо да отговори, брат му вдигна чашата си и иронично предложи:
— Да пием за нашето щастие!
За краткия миг, в който графът пресуши шампанското си, Клейтън успя да възвърне самообладанието си и да прикрие задоволството си от развитието на нещата. Той се отпусна в креслото, взе своята чаша, но вместо да я поднесе към устните си, я задържа в ръка. Стивън развеселено наблюдаваше брат си. Накрая не се сдържа и попита:
— Може би се чудиш дали не правя грешка?
— Съвсем не. Само се питам дали наистина не си усетил, че напоследък Шери е развила известна „непоносимост“ към теб.
— Едва ли ще протегне ръка да ме спаси, ако види, че се давя — съгласи се Стивън.
— Не смяташ ли, че това може да се окаже пречка за осъществяването на намеренията ти да се ожениш за нея?
— Мисля, че бих могъл да я убедя в искреността на чувствата си, като й поискам ръката — излъга той. — После ще и докажа, че ако реши да ми поиска прошка за това, че не ме е оценявала правилно, със сигурност ще я получи.
Брат му иронично го изгледа:
— Какво предполагаш, че ще се случи след това?
— Ще прекарам много приятни дни и нощи зад стените на своя дом.
— Най вероятно с нея — подигравателно рече Клейтън.
— Не. С компрес на челото.
Към двамата братя се приближиха Джордан Таунсенд, херцог на Хоторн, и Джейсън Фийлдинг, маркиз на Уейкфийлд. Тъй като братята нямаха какво повече да обсъждат, те поканиха приятелите си да седнат при
