Преди да те срещна

прегръдките му.

— Не мога да остана тук — прошепна накрая. Гласът я прозвуча дрезгаво.

— Както сама казахте, няма къде другаде да отидете.

Шеридан се отскубна от ръцете му и се изправи.

— Изобщо не трябваше да идвам при вас. Няма да се изненадам, ако срещу мен вече са повдигнати обвинения.

Мисълта, че Лангфорд би могъл да предприеме подобна стъпка, го изпълни с неописуем гняв.

— Тук сте в безопасност. Поне тази вечер. Сутринта ще обсъдим нещата на спокойствие и ще преценим с какво мога да ви бъда от полза.

— Аз… Ще трябва да си намеря някаква работа… Нямам препоръки… Освен това не мога да остана в Лондон. Аз не…

— Ще говорим за това сутринта. Сега искам да си легнете. Ще наредя да ви донесат вечерята в стаята.

— Никой от неговите познати няма да поиска да ме наеме, а както изглежда… в града няма човек, който да не познава графа на Лангфорд!

— Ще оставим всички приказки за утре — повтори твърдо Ники.

Шери кимна. Нямаше сили да спори. Тръгна след един прислужник, който трябваше да й покаже стаята. Но едва направила няколко крачки, тя се спря и се обърна към Ники.

— Господин Дьовил?

— Позволих ви да ме наричате Ники, мадмоазел! — опита се да я развесели той.

— Гувернантките не се обръщат към по-висшестоящите на малко име — отвърна тя и го погледна умолително. — Няма да им кажете къде съм, нали? Обещайте!

Ники се поколеба. Прецени всички последствия и накрая кимна:

— Давам честната си дума.

Проследи я, докато се скри от погледа му — съсипана и унижена. Прииска му се да унищожи Уестморланд! Все пак поне до този момент Стивън се беше държал коректно, с нежелание призна Ники.

42

— Ще искате ли нещо друго, милорд, или мога да се оттегля? — попита възрастният прислужник, застанал на прага на спалнята на графа.

— Не — отвърна Стивън и отново погледна към чашата си.

Беше накарал семейството си и свещеника да чакат в продължение на три часа, убеден, че Шеридан Бромлейт ще се върне. Ако беше невинна, ако наистина беше загубила паметта си, тя не само щеше да му даде нужните обяснения, но и да изиска обяснения от него самия. Но Шери, изглежда, нямаше нужда от неговите обяснения и единственото логично заключение, следващо от този факт, беше, че тя от самото начало е знаела истината.

Стивън не можеше повече да си затваря очите пред очевидното. Дори всичкият алкохол на този свят не би стигнал, за да утоли гнева му. Шеридан Бромлейт не беше страдала от амнезия. Явно беше преценила ситуацията и беше намерила отличен начин да уреди живота си, като се преструва на болна, а той самият с предложението си за женитба й беше помогнал да начертае планове, надхвърлящи първоначалните й намерения. Сигурно много се беше смяла над глупостта му, над опитите му да се представя за Бърлтън.

Въпреки богатия си опит с жените Стивън беше паднал в най-древната от всички клопки — тази на изпадналата в беда беззащитна страдаща женичка! Случваше му се за втори път! Първо го беше изиграла Емили, а сега и Шеридан Бромлейт!

Безспорно Шеридан притежаваше невероятен артистичен талант. Мястото й беше на театралната сцена. Там би направила кариера. Графът отпи от чашата си и си спомни най-успешните й превъплъщения. Първото представление, което Шери му беше изнесла, беше наистина впечатляващо. Когато беше заспал уморен край леглото й, го беше събудил тихият й плач: „Не знам как изглеждам… Знам, че не е толкова важно, но все пак… Бихте ли ми описали как изглеждам?“ Беше последвал мигът, в който малката негодница беше решила да насочи вниманието му към разкошната си коса, в случай, че графът не я беше забелязал до този момент. „Косата ми не е кестенява. Погледнете я! Тя е червена!“ А той като истински глупак се беше втрещил в нея и дори я беше сравнил с Мадона!

После нейното очарователно объркване по отношение на държанието й спрямо него.

„Констанс ми каза, че сте граф и че трябва да ви наричам «милорд». Едно от малкото неща, които си спомням, е, че в присъствието на кралска особа никой не може да седи, освен ако не е поканен да го направи.“

Но най-любимата му сценка, помисли си Стивън цинично, се беше разиграла вечерта, когато Шеридан за пръв път беше станала от леглото си и наивно го беше разпитвала: „Ами семейството ми? Кои са те?“ и след като й беше обяснил, че е единственото дете на баща-вдовец, тя го беше погледнала е огромните си сиви очи и го беше попитала: „Много ли сме влюбени един в друг?“

Само веднъж за малко не се беше издала… „Нямам нужда от компаньонка. Аз съм…“ Това сега му се струваше неопровержимо доказателство. Освен това се чувстваше добре сред прислугата, защото тя самата беше такава.

— Господи, каква изкусна малка измамница! — рече Стивън и скръцна със зъби. Очевидно се беше надявала, че ще успее да го накара да й осигури собствена къща и някакви пари, а вместо това той и беше предложил името си!

Графът отвратено лисна остатъка от питието си на пода и се запъти към малката стая, в която стояха дрехите му. Негодницата се беше съгласила да се омъжи за него за по-малко от час, въпреки че беше демонстрирала нежелание и дори го беше накарала да повярва, че той я е убедил да приеме предложението му!

Стивън смъкна ризата си и я хвърли на пода. Дрехите, с които щеше да се венчае! Купчината нарастваше с всеки изминал миг. След като съблече всичко, графът сложи халата си и се обърна към Демеън.

— Изгори тези боклуци! — нареди той. — Махни ги оттук и върви да спиш. Сутринта някой да изхвърли всичко, останало от нея!

Допиваше последната бутилка коняк, когато на вратата се почука.

— Какво, по дяволите, има пък сега? — изкрещя графът, когато икономът на Бърлтън застана пред него:

— Аз… Аз не бих искал да се намесвам в неща, които не са ми работа, милорд, но… Но си мисля, че съм длъжен… да ви дам информация, която… би могла да ви заинтересува.

Стивън вече мразеше стария слуга, защото му напомняше за Шеридан Бромлейт.

— Е, имаш ли намерение ла ми казваш, или смяташ да стърчиш тук цялата нощ? — изсъска той.

— Доктор Уитиком ми беше поръчал да наглеждам госпожица Лан… младата дама.

— И?

— И когато тя изтича от къщата в такова състояние, аз… се почувствах задължен да изпратя един слуга след нея. Тя… Тя отиде в дома на господин Дьовил, милорд! Ето къде е в момента… — Ходжкин се уплаши от убийствения израз, появил се на лицето на господаря му, и заднишком излезе от стаята, кланяйки се непрекъснато.

Дьовил! Беше отишла при Дьовил!

— Мръсна кучка! — процеди през зъби графът. Нямаше намерение да я последва. Все едно беше мъртва. Не го интересуваше къде е или в чие легло се намира в момента. Каква ли сърцераздирателна история беше измислила, за да накара Дьовил да й повярва и да я приеме под своя покрив? Без съмнение похотливият французин щеше да я настани в чудесна малка къщичка някъде в Англия, стига тя да го помолеше както трябва и да му доставеше удоволствие в леглото.

Тази червенокоса вещица беше родена куртизанка.

Шери стоеше до прозореца на гостната в къщата на Дьовил, опряла чело в хладното стъкло, и се