взираше в мрака навън. През шестте часа, прекарани в тази стая, в съзнанието й се беше прояснило и тя си беше дала сметка какво беше имала и какво беше загубила. Не знаеше как ще понесе тази загуба.
Отдалечи се от прозореца и се отпусна върху леглото, и затвори очи, молейки се да заспи възможно най-бързо, но спомените непрекъснато я измъчваха…
Поне не се беше преструвал, че му харесва да я целува. Целувките му не бяха преструвка. Трябваше да го повярва, иначе не виждаше как щеше да живее отсега нататък. Спомените за слетите им устни бяха единствените, които можеха да и дадат сили да продължи напред. Те не принадлежаха на „Чариз Ланкастър“, а на нея…
Шери заспа и в съня си видя неща, които никога нямаше да и се случат наяве.
Уитни стоеше до креватчето на сина си и с любов се взираше в ангелското личице на спящото дете. Вратата се отвори и съпругът й застана до нея. Отдавна не го беше виждала толкова мрачен.
— Не можах да заспя — прошепна тя, приведе се над сина си и приглади одеялцето. Ноел все повече заприличваше на баща си.
Клейтън я хвана през кръста и я притисна към себе си.
— Благодарил ли съм ти наскоро за чудесния син, който ми роди? — прошепна й той.
— Не и от снощи по същото време — опита се да се усмихне Уитни и внезапно призна: — Чувствам се ужасно.
— Знам — кимна той.
— Никога няма да забравя израза на Стивън, когато часовете минаваха и ставаше все по-очевидно, че тя няма да се върне.
— Нито пък аз.
— Брат ти задържа свещеника до десет вечерта. Чудя се как е могла да му причини подобно нещо? Как?
— Всъщност никой от нас не я познаваше.
— Но Стивън си беше загубил ума по нея! Личеше си от начина, по който я гледаше!
— Забелязах.
— Ако той не се беше намесил, сега ти щеше да си женен за Ванеса, аз — за някой друг и Ноел нямаше да съществува — преглътна мъчително Уитни.
Клейтън поглади разпиляната й по раменете коса, целуна я по слепоочието, а тя продължи:
— Винаги съм искала да му се отблагодаря за това, но единственото, което наистина можех да направя, е да желая той също да си намери жена, която да го направи щастлив.
— Да си лягаме, скъпа. Стивън е възрастен човек, може да се оправи и сам. Ще се справи, ще видиш.
— Ти толкова ли лесно ме забрави, когато двамата с теб бяхме… — започна тя и замълча, спомняйки си нощта, когато по всичко личеше, че двамата няма да се оженят — Когато се бяхме отдалечили твърде много един от друг? — довърши Уитни.
— Не. Но аз те познавах отдавна.
— Не мисля, че времето има някакво значение. Ти кога разбра, че си се влюбил в мен?
— Когато ми призна, че си слагала черен пипер в кутията с енфие на учителя си по музика! — призна с усмивка той.
— Ако добре си спомням, това беше седмица, най-много две след завръщането ми от Франция.
— Нещо такова.
— Клейтън?
— Какво? — прошепна херцогът.
— Не мисля, че Стивън толкова лесно ще се справи с този проблем. Той може да има всяка жена, която си поиска, но истински желае единствено Шеридан Бромлейт. Спомни си за Емили… И колко циничен стана след раздялата си е нея!
— Брат ми трябва само да помръдне с пръст и десетки прекрасни жени ще запърхат около него да го успокояват. И този път той ще им позволи да го направят. Междувременно ще възвърне загубеното си равновесие.
— Ти така ли направи?
— Точно така.
— Типично по мъжки — възкликна с престорена покруса тя и после сериозно добави: — Забеляза ли, че Черити Торнтън се разплака, когато Шеридан Бромлейт не се завърна?
— Да — отвърна предпазливо Клейтън. — Защо питаш?
— Ами… Тя ми каза, че за пръв път от години насам се е чувствала полезна, когато с изпълнявала ролята на придружителка на младата американка, и че сега горчиво съжалява, загдето не е намерила и друг кандидат за ръката на момичето.
— Чух я. Брат ми също я чу. Но ми се струва, че точните й думи бяха следните: госпожица Черити съжаляваше, че не е намерила някой наивен бедняк, когото госпожица Бромлейт да зареже, вместо да стори това на нейния скъпичък Лангфорд!
— Е, почти същото е…
— Да, но само в случай, че поставиш знак за равенство между глупостта и здравия разум. Питам се защо изобщо водим този разговор? — неохотно попита той.
— Защото… аз я… поканих да отседне при нас за известно време. — Клейтън се стъписа от изненада. Уитни добави: — Помислих си, че може да гледа Ноел.
— Май ще е по-разумно да накараме Ноел да се грижи за нея.
— Сърдиш ли се? — нервно се усмихна Уитни.
— Не. Просто съм… силно впечатлен.
— От какво?
— От способността ти да подбираш най-подходящия момент, за да ми поднесеш някоя новина. Нямам сили да държа очите си отворени, камо ли да споря за това, че жена ми с поканила в лома ни най-голямата досадница на този свят.
43
— Дойдох да те помоля за услуга — заяви на снаха си Стивън две седмици по-късно.
Току-що беше пристигнал в дома на брат си и беше заварил Уитни, заета да наблюдава окачването на новите завеси в малкия салон. Тонът му беше така официален, че тя се стресна. Направи знак на графа да я последва и го поведе към всекидневната. През трите седмици, последвали провалената сватба, тя се беше срещала със Стивън главно навън, по време на различни обществени събирания и всеки път девер й се появяваше там придружен от различни жени. Носеха се слухове, че е подновил връзката си с Хелън Девърней — бяха ги видели заедно в театъра. Сега за Уитни беше повече от очевидно, че времето не беше помогнало на младия граф да се успокои. Лицето му беше като изрязано от гранит, отношението му дори към най-близките му беше хладно и дистанцирано, а очите и дълбоките бръчки, образували се около устата му, говореха за неимоверно изтощение. Стивън сякаш не беше спал от седмици и, изглежда, пиенето се беше превърнало в основен начин за убиване на времето.
— Знаеш, че ще направя всичко, което поискаш! — отвърна топло Уитни, а сърцето й се свиваше от болка.
— Можеш ли да наемеш един възрастен човек? Иконом е. Искам да престане да се мотае край мен.
— Разбира се — кимна с готовност тя и добави: — Защо искаш да се освободиш от него?
— Старецът с бившият иконом на покойния Бърлтън. Не искам нищо и никой да ми напомнят за нея.
Когато Уитни влезе в кабинета на херцога, Клейтън вдигна очи от вестника и с изненада се вгледа в посърналото лице на съпругата си. Обзе го тревога. Бързо стана от стола си, заобиколи бюрото и застана до нея:
