— Видях ви да стоите на прозореца, докато закусвах. Искате ли да ви донеса нещо за хапване?
— Не, не съм гладна. Благодаря, че си помислила за мен. — Шеридан се поколеба. Чувстваше, че трябва да даде някакво обяснение за вчерашното си поведение.
— Не искате ли да си тръгнем оттук? — прекъсна мислите й Джулиана.
— Да си тръгнем? — Тя се помъчи да прикрие отчаянието в гласа си. — Не можем да го направим преди утре.
Момичето се приближи до прозореца и погледна към същата маса, към която допреди малко беше гледала Шеридан.
— Джулиана, мисля, че трябва да ти разкрия причината за вчерашното ми държание, когато след ездата поднесох почитанията си на графа на Лангфорд.
— Няма нужда — отвърна Джулиана и се усмихна, което накара Шери да се чувства като малко момиченце.
— Напротив — настоя тя. — Знам, че майка ти се надява да се омъжиш за лорд Уестморланд и че сигурно всички вие се чудите как съм могла да си позволя да се държа толкова фамилиарно с него.
Джулиана отвърна:
— Преди няколко седмици мама беше твърде обезсърчена. Доколкото си спомням, само седмица след това вие постъпихте на служба при нас.
— И защо беше толкова разстроена майка ти?
— Защото разбра от вестника за годежа на графа.
— О!
— Във вестника пишеше, че годеницата е американка.
Шери се почувства неловко, но нищо не каза.
— Носеха се разни слухове за нея — продължи Джулиана. — Знаете колко се вълнува мама от някоя клюка, засягаща представителите на висшето общество. Та според слуховете въпросната годеница е имала червена коса — много, много червена. Той я наричал „Шери“. Говореше се, че девойката била загубила паметта си вследствие на удар в главата, но че се очаквало скоро да се възстанови напълно.
— Защо ми разправяш всичко това? — попита Шеридан, но знаеше, че е разкрита.
— За да ви кажа, че винаги можете да разчитате на помощта ми. И защото вие сте истинската причина, поради която сме поканени тук. В мига, в който забелязах реакцията на лорд Уестморланд, когато очите му се спряха на вас, усетих, че има нещо странно. Чудя се как майка ми още не го е забелязала.
— Няма нищо за забелязване — гневно рече Шеридан. — Цялата история е приключена. Завинаги.
Джулиана посочи към Моника и Джорджет.
— Те знаят ли коя сте?
— Не, не съм ги срещала, докато бях… — Шеридан замълча. Щеше да каже името на жената, която я беше изобличила.
— Когато бяхте сгодена за него ли?
Шеридан пое дълбоко дъх и кимна.
— Искате ли да си отидем у дома?
От гърдите на гувернантката се изтръгна истеричен смях:
— Бих дала всичко, за да можех да го направя.
Джулиана затворнически се усмихна:
— Тогава си пригответе багажа.
— Чакай! Къде отиваш?
— Ще кажа на татко, че се чувствам зле и че трябва незабавно да ме върнете у дома. Няма да успеем да накараме мама да си тръгне преждевременно от това място, но тя няма да ме задържи, за да не ме види графът болна. Можете ли да повярвате? Тя все още вярва, че всеки миг той ще спре поглед върху мен и ще се влюби безумно!
Момичето затваряше вратата, когато Шери извика:
— Ще кажеш ли на херцогинята, че бих искала да я видя, преди да отпътувам?
— Преди малко всички дами тръгнаха към селото. Тук са само майка ми и госпожица Черити.
Шеридан не искаше да си тръгне без предупреждение.
— Тогава помоли госпожица Черити да се качи при мен. И не казвай на никого за нашето заминаване освен на баща си. Аз сама ще уведомя господин графа.
56
Лицето на госпожица Черити помръкна, когато Шеридан й съобщи за решението си.
— Но ти още не си имала възможност да останеш насаме с Лангфорд и да му обясниш причините за бягството си! — опита се да я разубеди.
— Снощи имах такъв шанс — горчиво я уведоми Шеридан и хвърли поглед към прозореца. — И ето резултатът.
Черити се приближи до прозореца и впери очи в двете дами, които забавляваха графа.
— Колко твърдоглави са мъжете понякога! Та той не дава пукната пара за тях.
— За мен също.
Черити се отпусна на стола и Шери си спомни, че когато за пръв път беше видяла старата дама, тя й беше заприличала на порцеланова кукла. Видът на госпожица Черити беше същият и сега, само с тази разлика, че лицето на куклата изразяваше объркване и тъга.
— Обясни ли му защо избяга и не се върна при него?
— Не.
— Защо?
— Обясних ви вчера. Мислех се за Чариз Ланкастър, а в един момент истинската Чариз застана пред мен и ме обвини, че умишлено съм се представяла за нея, а после ме заплаши, че ще разкаже на Стивън за това. Изпаднах в паника и избягах. Но преди да се възстановя от шока от връщането на паметта ми, от спомена за себе си, осъзнах, че всички са ме лъгали. Спомних си, че Чариз беше сгодена за барон на име Бърлтън, а не за граф Лангфорд. Някой трябваше да отговори на въпросите ми, затова отидох при Никълъс Дьовил. Той поне беше достатъчно честен с мен.
— И какво ти каза господин Дьовил, скъпа?
— Разказа ми всичко. Всяка унизителна подробност. Започна със смъртта на лорд Бърлтън и ми обясни причините, поради които Стивън се е чувствал задължен да ми намери подходящ годеник. Не за мен, за Чариз Ланкастър — поправи се тя. После замълча, опитвайки се да се пребори със срама, който изпитваше от факта, че беше повярвала в чувствата на Стивън. Беше непоправима наивница. — Никълъс ми разказа и най-лошото, макар да не исках да му повярвам.
— И какво е то?
— Че Стивън е решил да се ожени за мен, след като е получил известието за смъртта на господин Ланкастър — от съжаление и чувство за отговорност, а не защото е изпитвал топли чувства към мен.
— Много лошо от страна на Никълъс да представи нещата по този начин.
— Не беше нужно да ми го казва. Сама знам, че се превръщам в пълна глупачка, когато става въпрос за този мъж.
— И ти обясни всичко това на Лангфорд, когато се видяхте снощи?
— Опитах се, но той ми заяви, че няма желание да води разговори — горчиво произнесе Шеридан.
— За какво е имал желание тогава? — попита Черити и наклони глава настрани.
Нещо в начина, по който този въпрос беше зададен, на кара Шеридан да се втренчи в старата мома. Не беше сигурна дали сестрата на херцог Станхоуп е толкова наивна, колкото изглеждаше, защото в моменти като настоящия тя проявяваше удивителна проницателност. Страните на Шери пламнаха от смущение.
— Предполагам, че желаеше да получи доказателство за моята невинност, ако изобщо го интересувам, в което се съмнявам. Според него съм избягала и съм се скрила, защото съм се чувствала виновна. Какво друго обяснение бих могла да имам за постъпките си?
Черити стана и Шери осъзна, че повече никога няма да я види. Очите й се насълзиха. Тя посегна към дребничката дама и топло я прегърна.
