може да има хладен упрек, но той някак си го подтигна. — Познавам лорд Кърксайд, разбира се. Тонът му намекваше, че противното би било невъзможно. — И трябва да ти кажа, че дори и да не съм прав за сър Антъни, макар че и за това се обзалагам на сто лири, по отношение на лорд Кърксайд съм абсолютно убеден, че той е неспособен на каквото и да е непочтено или незаконно действие.
— Аз също съм сигурен. Според мен той е голям чешит, но е на страната на закона.
— Ами дъщеря му? Нея не съм виждал.
— Съвременно момиче. Със съвременни дрехи и съвременни приказки. Един вид, всичко ми е ясно и мога и сама да се оправям, благодаря ви. Само че изобщо не е толкова печена, колкото се прави. С една дума, старомодно момиче в модерно облекло.
— Значи са извън подозрение. — Чичо Артър въздъхна с облекчение. — Остават студентите, независимо от неверието ти, или Макекърн и ловците на акули. Аз лично бих се ориентирал към ловците на акули.
Оставих го да се ориентира накъдето си ще. Реших, че е време да отида на горната палуба, и му го казах.
— Идват ли вече?
— Не бих казал, сър. Ще загасим осветлението в салона, защото ще им се стори странно, ако надникнат през прозорците и видят, че вътре няма никой. Но ще оставим да свети в двете каюти и на кърмата. Това ще им обърка зрителните възприятия. Кърмата ще бъде ярко осветена, но по-нататък ще е тъмно. Ние ще се скрием в тъмното.
— Къде в тъмното? — Гласът му не звучеше много уверено.
— Вие заставате в кабината на щурвала. Там вратата се отваря навън. Поставяте си ръката на дръжката и чакате. Щом усетите, че тя започва да се движи, а то ще е бавно, можете да бъдете сигурен, изчаквате вратата да се поотвори и след това я ритвате с всичка сила, малко под бравата. Ако не му счупите носа или не го изхвърлите през борда, поне ще го уредите с комплект изкуствени зъби. За другия или другите ще се погрижа аз.
— Как?
— Ще бъда на покрива на салона. Той е с около един метър по-долу от покрива на кабината на щурвала, така че силуетът ми няма да се вижда на фона на осветената кърма, дори ако идват откъм носа на яхтата.
— И какво можеш да направиш оттам?
— Ще ги ударя с нещо по главата. Една щанга от машинното отделение, обвита с парцал, ще свърши чудесна работа.
— А защо просто не ги заслепим с фенерчета и не им кажем „горе ръцете“? — Чичо Артър очевидно не проявяваше никакъв интерес към плана ми.
— По три причини. Тези хора са много опасни и в никакъв случай не бива да ги оставяме да се окопитят. Вярно, няма да е много спортсменски от наша страна, но само така ще оцелеем. Пък и съм сигурен, че преди това ще ни наблюдават с уред за нощно виждане. И на последно място, звукът се носи много бързо по водата, а вятърът духа към Торбей. Ако се стигне до стрелба, искам да кажа.
Той не каза нищо повече. Заехме позиции и зачакахме. Продължаваше да вали силен дъжд, примесен със западен вятър. Този път дъждът не ме притесняваше, защото бях с мушама. Лежах неподвижно и от време на време раздвижвах пръстите на ръцете си — в дясната ръка стисках щангата, а в лявата — ножа.
Пристигнаха след петнайсет минути. Чух лекото отъркване на гума в десния борд, откъдето се намираше и вратата на кабината на щурвала. Леко подръпнах кордата, преминаваща през задния й прозорец. Кордата беше завързана за ръката на чичо Артър.
Бяха двама. Очите ми вече бяха свикнали с тъмнината и чудесно различавах първата фигура, която се покатери на борда точно под мене. Човекът завърза въжето на лодката и изчака другаря си. Двамата заедно тръгнаха напред.
Водачът извика от болка, когато вратата се хрясна с всичка сила в лицето му. Аз нямах чак такъв късмет. Вторият тип имаше котешки реакции и вече се опитваше да се спусне надолу, когато замахвах с щангата. Ударих го по гърба или по рамото, не бях сигурен, и се стоварих върху него. Знаех, че в едната си ръка държи или пистолет, или нож, но ако губех време да търся коя точно ръка е и какво държи, бях загинал. Замахнах с лявата си ръка и той омекна.
Отминах другия гостенин, който лежеше и стенеше до отвора за оттичане на водата, профучах покрай чичо Артър, дръпнах завесите и запалих лампата. След това се върнах, повдигнах стенещия тип, довлякох го в салона и го стоварих на пода. Не ми се виждаше познат. Това обаче не беше чудно, тъй като и собствената му майка или жена му не биха го познали. Чичо Артър очевидно вярваше в добрата работа само, когато тя се върши с желание. Някой пластичен хирург щеше доста да си играе с непознатия.
— Дръжте пистолета си насочен към него, сър — казах аз. — При най-малкото движение го убийте.
Чичо Артър разглеждаше резултата от работата си с леко замаяно изражение. Там, където лицето му не се закриваше от брадата, се виждаше, че е по-бледо от обикновено.
— Но… погледни лицето му. Не можем да го оставим…
— По-добре погледнете това, сър. — Наведох се и вдигнах изпуснатото от гостенина ни оръжие. — Тази играчка е добре позната на американската полиция. Ловна пушка, на която две-трети от цевта и приклада са отрязани. Ако той ви беше пипнал пръв, изобщо нямаше да имате лице. Буквално казано. Така че не се опитвайте да се правите на Флорънс Найтингейл.
Това не беше начинът да се говори на чичо Артър и като се върнехме в Лондон сигурно щеше да има какво да се добави в досието ми. Ако изобщо се върнехме. Само че сега хич не ме интересуваше. Заобиколих чичо Артър и излязох.
От кабината на щурвала взех електрическо фенерче, отново излязох и го насочих към водата, като го закривах с ръка, така че лъчът му да не се вижда на повече от петдесетина метра. Бяха дошли с гумена лодка.
Дори имаше и извънборден двигател. Големи герои, мислели са си, че след добре свършена работа могат да си позволят да не гребат на връщане.
От едно въже направих примка и я метнах върху цилиндровата глава на двигателя. След това, като дърпах ту това въже, ту въжето на лодката, успях да я изтегля на борда за не повече от две минути. Свалих двигателя и преместих лодката на другия борд, за да не ме видят от брега. Светнах с фенерчето и я огледах внимателно, но освен името на производителя, нямаше никакви други надписи, по които да разбера от кой кораб е взета. Нарязах я на панделки и я изхвърлих през борда.
Пак се върнах в кабината на щурвала и отрязах около шест метра електрически проводник, излязох, отидох при трупа и привързах двигателя към краката му. После претърсих джобовете му. Нищо. Така си и знаех, все пак тези типове бяха професионалисти. Закрих фенерчето с ръка и огледах лицето му. Не го бях виждал преди. Взех пистолета, който той продължаваше да стиска в дясната си ръка, откачих скобите на веригите, придържащи задбордния трап, и леко спуснах първо двигателя, а после и трупа. Те безшумно изчезнаха в тъмните води на Торбей. Върнах се в салона, като затворих след себе си и двете врати.
През това време чичо Артър и раненият тип бяха разменили местата си. Непознатият беше станал и се олюляваше до преградата на кабината, като бършеше лицето си с една окървавена кърпа, вероятно предложена му от чичо Артър, и от време на време простенваше. Не го обвинявах, защото и аз бих стенал, ако имах счупен нос, няколко избити предни зъба и основателни съмнения за счупена долна челюст. Чичо Артър, с пистолет в едната ръка и чаша уиски в другата, седеше на канапето и съзерцаваше кървавото си деяние със странна смесица от задоволство и погнуса. Като влязох ме погледна и кимна към пленника ни:
— Изпоцапа целия килим — оплака се той. — Какво ще го правим?
— Ще го предадем на полицията.
— На полицията ли? Нали ми беше казал, че имаш известни резерви към полицията?
— Резерви е меко казано. Само че в един момент трябва да сменим тактиката.
— И другия приятел отвън ли ще предадем на полицията?
— Кой?
— Онзи… ъ-ъ-ъ… съучастникът на този тук.
— Онзи го изхвърлих през борда.
