те не са искали вие да видите нещото. Там е бил Хънслет заедно с пазачите си. Те са чакали да им съобщят, че съм мъртъв, и после са щели да убият и него или да го затворят някъде. А ако им съобщят, че не съм убит, са щели да ме изчакат и да ме заловят. Или да ни ликвидират и двамата. Защото вече са били уверени, че зная твърде много, за да продължавам да бъда жив. Докато отворят бронираното хранилище на кораба и извадят тоновете злато, ще мине много време. А те знаят, че не разполагат с него и бързат. Очевидно вече са решени на всичко. Но трябва да кажа, че пипат здраво и не пропускат нищо.
— Чакали са да им съобщят, че си мъртъв — повтори механично чичо Артър. — Не разбирам.
— Хеликоптерът, който ми уредихте, сър. Тази вечер ни свалиха със стрелба. Пилотът е мъртъв, а машината е на дъното на морето. Те смятат, че и аз съм загинал.
— Ясно. Ставаш все по-юначен, Калвърт.
Липсата на друга реакция от негова страна беше почти пълна. Сигурно го хващаше питието. Или по- вероятно обмисляше как точно да ми каже, че вече съм безработен. Той запали дълга и тънка тъмна пура, запуфка замислено и продължи:
— Като се върнем в Лондон ми напомни да ти покажа каква характеристика съм ти написал.
— Да, сър. — Това беше значи.
— Преди два дни обядвах със заместник-председателя на Кабинета. Едно от нещата, за които той ме запита, беше коя държава разполага с най-добрите агенти в Европа. Отвърнах, че не зная. Но му казах кой според мен е най-добрият агент в Европа. Филип Калвърт.
— Много любезно от ваша страна, сър. — Ако можех да му отнема пурата, монокъла, уискито и брадата, поне три от които закриваха лицето му във всеки произволен момент, изражението му би могло да ми подскаже какво става в лукавия му мозък. — Но преди трийсет и шест часа смятахте да ме уволнявате.
— Много си наивен — спокойно отвърна чичо Артър, издуха облак дим и продължи: — На едно място в досието ти пише: „Неподходящ за рутинни операции. Губи интерес и се отегчава. Най-работоспособен е, когато работи под изключителен натиск. В такива случаи способностите му са уникални.“ Това е в досието ти, Калвърт. Не ми ли вярваш?
— Не, сър. Ами знаете ли вие какво сте, сър?
— Безскрупулен хитър дявол — каза чичо Артър доволно. — Известна ли ти е текущата ситуация?
— Да, сър.
— Налей ми тогава още едно уиски, момчето ми. Голямо. И започвай да разказваш какво става, какво знаеш и какво мислиш, че знаеш.
Налях му голямо уиски и започнах да му разказвам какво става, какво зная и каквото в момента считах, че е разумно да му кажа.
Той ме изслуша и после каза:
— Значи мислиш, че е Лох Хурон?
— Трябва да е Лох Хурон. Не съм говорил с никого и, доколкото знам, никой не ме е видял. Но някой ме е разпознал. Или някой е предал описанието ми по радиото. Трябва да е било по радиото. Лодката, която ни чакаше с Уилямс, е дошла от Торбей или от място, недалеч от Торбей. От Лох Хурон е било невъзможно да се доберат навреме до източния край на пролива. Някъде наблизо, било в морето, било на сушата, има радиопредавател. В района на Лох Хурон има друг.
— Какво ще кажеш за тази студентска експедиции, която сте видели на южния бряг на Лох Хурон? Така наречената студентска експедиция. Може да са имали на лодката си предавател.
— Не, сър. Бяха най-обикновени брадати момчурляци. — Аз станах и дръпнах встрани завесите на салона. — Казах ви, че лодката им беше повредена и килната на една страна. Само че бяха хвърлили котва на чисто от скали място. Според мен нито те сами са си пробили лодката, нито пък това е случайна авария. Някой друг любезно им е направил тази пробойна. Още един от онези странни инциденти с лодки, които са толкова изобилни по западното крайбрежие на Шотландия.
— Защо дръпна завесите?
— Защото и нас ни очаква подобен инцидент, сър. Тази вечер ще имаме посещение. Онези смятат, че Хънслет и аз сме мъртви. Поне за мен са сигурни, а Хънслет може и да е затворен някъде. Но не могат да оставят яхтата ни току-така, защото празна тя би привлякла подозренията на околните. Значи идват с катер, вдигат котвата и откарват „Файъркрест“ навътре в пролива, а катерът им ги следва. Там отварят дънните клапи, прехвърлят се на катера и свалят шапки, докато „Файъркрест“ бавно потъва. Що се отнася до реакцията на света, аз и Хънслет просто сме станали жертва на нещастен случай.
— И бурните ветрове са ви потопили — кимна чичо Артър. Сигурен ли си, че ще стане така, Калвърт?
— Може да се каже съвсем сигурен.
— Тогава защо дръпна проклетите завеси?
— Не е ясно кога и откъде ще дойдат потопвачите. Най-доброто време за потопяване на морски съд близо до сушата е времето между прилива и отлива, когато човек е сигурен, че потопяваният съд ще потъне точно както и където трябва. Сега тук тази сутрин това време е някъде около един часа. Но ако дотичат след малко, тоест малко след като сме дръпнали завесите, това ще докаже, че търсеният от нас радиопредавател и работещите с него приятелчета трябва да се намират някъде в този район, било в залива, било по крайбрежието.
— Как ще го докаже? — обади се сприхаво чичо Артър. — И защо ще дотичат, както казваш?
— Знаят, че Хънслет е в ръцете им. Аз поне го допускам, защото не мога по никакъв друг начин да си обясня отсъствието му. Мен ме смятат за мъртъв, но не са съвсем сигурни. И изведнъж виждат светлината в прозорците. Какво ли е това, питат се. Да не би Калвърт да се е върнал, от оня свят? Или пък са колеги на Хънслет и Калвърт, които още не познаваме? За тях няма значение кой е — те са длъжни да го елиминират. Веднага. При тези обстоятелства вие няма ли да дотичате?
— Не виждам защо се отнасяш към този въпрос с такава лекомисленост — оплака се чичо Артър.
— Много сте наивен, сър, ако ми позволите да използувам собствения ви израз.
— Първо трябваше да се посъветваш с мен, Калвърт.
Без да променя изражението на лицето си, чичо Артър се размърда почти незабележимо. Беше великолепен администратор, но изпълнителската страна на занаята му куцаше — хич го нямаше, когато се стигнеше до размяна на удари с чорапи, пълни с пясък, или хвърляне на хора от високи скали.
— Нали ти казах, че съм дошъл, за да се заема лично с операцията.
— Съжалявам, сър Артър. По-добре махнете онова нещо в личното ми досие. Дето се казва, че съм най-добрият в Европа.
— Направо ме трогваш — изръмжа чичо Артър. — Значи викаш, че след малко ще дойдат, а? Може би вече са тръгнали насам? Въоръжени убийци, а ние седим и ги чакаме. А пък аз дори нямам и пистолет, по дяволите!
— Няма да ви трябва, но вземете. — И му подадох люгера. Той го взе, провери пълнителя и опита предпазителя, а после го запремята неловко в ръце.
— Не трябва ли да се преместим някъде, Калвърт? Така сме живи мишени.
— Има време, докато дойдат. Най-близката къща или яхта са поне на миля от нас в източна посока. Ще трябва да гребат срещу прилива и вятъра, защото няма да смеят да използуват двигател, така че ги чака дълго гребане. А времето не стига, сър. Тази нощ имаме много работа. Нека отново повторим за Лох Хурон. Студентите ги изключваме, те не могат да отвлекат и гумена лодка, да не говорим за пет големи товарни кораба. Приятелят ни Доналд Макекърн се държи много подозрително. Изглеждаше ми силно притеснен, но е възможно докато ме заплашваше с пушката си, него също да са го заплашвали с половин дузина пушки. Макар че не вярвам, никой професионалист не би рискувал по този начин.
— Може би защото професионалистите знаят, че техен колега-професионалист би си помислил точно това. От друга страна, бил силно притеснен.
— Може да е било от това, че рибата не кълве. А може и да е замесен, макар и непряко. После идват ловците на акули. Имат лодки и ми се видяха доста яки. От друга страна, те живеят тук от години, защото наоколо е пълно с акули, и много лесно може да се провери дали редовно са изпращали рибеното си масло, а и по цялото крайбрежие ги познават и уважават. Едва ли са замесени в нещо. Следва Дъб Сгир. Лорд Кърксайд и хубавата му щерка Сю.
— Лейди Сюзан — каза чичо Артър. Трудно беше да си представя, че в монотонния му и безличен глас
