След това идваха шетландът и тежките калеври. Освен това косата й трябваше да бъде гарвановочерна, а очите — зелени, буйни и отнесени. Щеше да се казва Дирдри. Тази, която срещнах сега, обаче изобщо не отговаряше на представите ми, с изключение на очите, които не бяха нито зелени, нито отнесени, но от малкото, което видях, ми се сториха достатъчно буйни. Русата й коса беше подрязана в модерния фестониран стил на деня, при който отстрани косата следва очертанията на главата, а бретонът стига до веждите, така че и при най-слабия вятър от лицето се вижда възможно най-малка част. Иначе носеше моряшка блуза на хоризонтални сини и бели райета и избелели джинси, които сигурни бяха пришити върху нея с портативна шевна машина, защото не виждах как по друг начин би могла да се напъха в тях. Беше боса. Очевидно цивилизоващото въздействие на телевизията се усещаше дори и в най-отдалечените точки на империята. Казах:

— Добър ден, мис, ъ-ъ-ъ…

— Двигателят ли се повреди? — запита хладно тя.

— Ами, не-е… ъ-ъ…

— Значи друга повреда? Така ли? Не? Това тук е частна собственост. Трябва да я напуснете веднага.

Явно нямаше какво повече да правя тук. Ако ми беше подала ръка с любезна усмивка, веднага щях да я поставя в списъка на заподозрените. Само че на мен нейното вече ми се струваше естествената реакция на местните жители, с която започвах да свиквам. Макар че не стискаше двуцевка и че фигурата й беше несравнимо по-добра от тази на стария Макекърн, все пак между двамата имаше нещо много общо. Взрях се през разрошваната й от вятъра руса коса. Май бе прекарала нощта и част от утрото в избата на замъка, при бъчвите. Бледо лице, бледи устни и тъмни сенки под сиво-сините очи. Но погледът й бе ясен и бистър.

— Какво става, по дяволите? — попита тя.

— Нищо. — Краят на една мечта. Дирдри никога не би говорила по този начин. — Къде е старецът ви?

— Старецът ми? — Единственото око, което виждах, хвърляше гневни светкавици. — Баща ми ли имате предвид?

— Извинете. Лорд Кърксайд.

Не беше необходима голяма проницателност, за да се досетя, че тя е дъщерята на лорд Кърксайд. Прислужниците са твърде невежи, за да си позволяват отвратителното поведение на аристократите.

— Аз съм лорд Кърксайд.

Обърнах се и видях зад себе си притежателя на дълбокия глас висок и добре сложен тип на около петдесет години, с орлов нос и посивели вежди и мустаци. Носеше сив костюм от туид, сив каскет и тънък бастун.

— Какво има, Сю?

Сю. Трябваше да се досетя. Отиде си и последният остатък от шотландската ми мечта.

— Името ми е Джонсън — казах аз. — От Морския аварийно-спасителен екип. Снощи съобщиха за повреда на една яхта, „Мъри Роуз“ южно от Скай. Предполагаме, че ако още не е потънала, течението ще я докара в тази посока. Решихме, че…

— А пък Сю щеше да ви бутне в пропастта, преди още да сте си отворили устата, нали? — И той с обич се усмихна на дъщеря си. — Такава е моята Сю. Боя се, че не обича журналисти.

— Не всички ги обичат. Но защо ме мисли за такъв?

— На двайсет и една години могли ли сте, дето се вика, да различите журналист от човек? Аз не можех. Но сега ги подушвам от една миля. Подушвам и истинските пилоти на хеликоптери от Морския аварийно- спасителен екип. Време е вече и вие да го правите, млада госпожице. Съжалявам, мистър Джонсън, не можем да ви помогнем. Снощи с хората ми дежурихме няколко часа горе на скалите, но не видяхме нищо. Нито светлини, нито сигнални ракети. Нищо. Съжалявам.

— Благодаря ви, сър. Иска ми се да има повече доброволци като вас.

От мястото си виждах на юг поклащащите се мачти на корабчето на оксфордските студенти в залива Малката подкова. Самото корабче и палатките не се виждаха, тъй като ги закриваха скалите по източния бряг на залива. След малка пауза добавих:

— Но защо журналисти, сър? Струва ми се, че Уестминстър е по-достъпен от Дъб Сгир?

— Прав сте, мистър Джонсън. — Той се усмихна, но очите му останаха сериозни. — Вероятно сте чули… ъ-ъ… за семейната ни трагедия? За по-големия ми син Джонатън и за годеника на Сю — Джон Ролинсън?

Знаех какво ще ми каже. Но си мислех за тъмните сенки под очите й — след всичките тези месеци. Сигурно го е обичала много. Направо не можех да повярвам.

— Не съм журналист, сър. Не ми е работа да се ровя в чуждите истории.

Наистина не ми беше работа, а начин на живот. Дори смисъл на цялото ми съществуване. Само че сега не беше време да му го казвам.

— Самолетна катастрофа. Джонатън си имаше собствен бийчкрафт. — Той махна към затревената площ. — Ето оттам излетяха онази сутрин. После… журналистите искаха да снимат мястото. Дойдоха с хеликоптер и с корабче — той отново се усмихна тъжно. — Боя се, че не ги посрещнахме добре. Желаете ли да пийнете нещо? Ще повикаме и пилота.

Въпреки всички приказки на Уилямс, лорд Кърксайд сякаш се различаваше от дъщеря си и от стария Доналд Макекърн. От друга страна, както сигурно добре се знаеше от Кентърбърийския архиепископ, лорд Кърксайд очевидно беше много по-опак гражданин и от дъщеря си и от мистър Макекърн.

— Благодаря ви, сър. Но трябва да тръгваме, защото след няколко часа ще мръкне.

— Разбира се, разбира се. Съвсем не помислих за това. Само че вече едва ли има някаква надежда.

— Честно казано, няма никаква надежда. Но нали разбирате, длъжни сме да ги търсим докрай.

— Ще стискам палци. Довиждане, мистър Джонсън. — Той ми разтърси ръката и се обърна.

Дъщеря му се поколеба, но и тя протегна ръка и се усмихна. Един порив на вятъра откри лицето й и при тази усмивка, независимо от петната под очите, ми се стори, че краят на Дирдри и на шотландската ми мечта не са нещо особено. Обърнах се и се върнах в хеликоптера.

— Горивото намалява, а и времето си тече — каза Уилямс. — Още час и нещо и ще се стъмни. Накъде сега, мистър Калвърт?

— На север. Да минем над онази тревна площ — струва ми се, че е използувана за малка самолетна писта. Карай бавно, за да огледаме добре.

Така и направихме, а после продължихме още на север. След като се отдалечихме на достатъчно разстояние от островите, направихме широк завой на запад и тръгнахме обратно.

* * *

Докато се връщахме към пясъчния залив в източната част на Торбей, слънцето започна да залязва и долу притъмня. Едва различавах черните очертания на крайбрежните дървета, сребристите проблясъци на пясъка и белезникавата пяна на рифовата бариера, охраняваща входа на залива откъм морето. Подходът за кацането ми се струваше доста рискован, но Уилямс изглеждаше невъзмутим, както винаги. Щом той не се притесняваше, значи и аз не трябваше да се притеснявам. От хеликоптери не разбирах нищо, но вече знаех, че до мен седи първокласен пилот. Единствената ми грижа оставаше обратният път през стигийските гори. Само дето сега нямаше да се налага да тичам.

Уилямс се пресегна да включи светлините за кацане, но миг преди да е докоснал копчето, нещо блесна. Не от хеликоптера, а от земята. Ярка и ослепителна светлина на прожектор, разположен някъде между брега и дърветата. Лъчът се поколеба за момент и замря върху кабината на хеликоптера. Вътре стана светло като ден. Извърнах глава, за да избегна заслепяващия блясък. Видях как Уилямс вдигна ръка пред очите си и изведнъж се отпусна напред, а по бялата му риза избиха червени петна и гръдният му кош сякаш избухна. Умря моментално. Хвърлих се напред и надолу, за да се прикрия доколкото можех от автоматичната стрелба, която напукваше предното стъкло. Загубил управление, хеликоптерът рязко заби нос и се завъртя около оста си. Посегнах към лостовете за управление, но в това време траекторията на куршумите се измени, било защото стрелецът смени целта си, било поради внезапното пропадане на неуправляемия

Вы читаете Устата на гроба
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату