на юг. Морето между остров Торбей и сушата беше като кипяща каша. През целия лиман в източна посока се гонеха огромни белогриви вълни, от чиито стръмни гребени заплашително се спускаше кремава пяна. Времето беше толкова лошо, че не се виждаха никакви кораби, дори и големите дрифтери бяха предпочели да не излизат. Бурният вятър така разтърсваше и подмяташе хеликоптера, че той приличаше на загубил управлението си високоскоростен влак, който всеки момент ще дерайлира. При тези условия ми трябваше само един час полет и вече бях намразил хеликоптерите за цял живот. Само че като си помислех как ли би се чувствувал човек в лодка там долу, в кипящите води на тъмния лиман, усещах в себе си зараждането на някаква привързаност към проклетата машина.
Прелетяхме двайсет мили в южна посока — ако това клатушкане и подмятане насам-натам би могло да се нарече летене, но на практика покрихме поне шейсет. Трябваше да прегледаме всяко проливче между островите и сушата, както и всички естествени заливи и ръкави, изобилствуващи в този район. През повечето време летяхме много ниско, на не повече от шейсет метра височина, а понякога трябваше да се спускаме и още по-ниско, защото дъждът и вятърът бяха толкова силни, че чистачките на предното стъкло не вършеха никаква работа. Доста се постарахме и не мисля, че изпуснахме нещо от бреговата ивица и от по-близките до брега острови. Огледахме всичко, но, от друга страна, не забелязахме нищо.
Погледнах си часовника. Девет и половина. Денят напредваше, а не бяхме постигнали нищо. Обърнах се към Уилямс:
— Колко още може да издържи хеликоптерът в такова време?
— Влизал съм на сто и петдесет мили навътре в Атлантика и при по-лошо време. — Лейтенант Уилямс не показваше никакви признаци на умора или безпокойство, по-скоро цялата работа сякаш му носеше някаква наслада. — Въпросът е вие колко още можете да издържите.
— Много малко. Но трябва. Сега се връщаме на мястото, откъдето ме взехте, и оттам ще обиколим брега на Торбей. Първо южния бряг, после на север по западния бряг и след това на изток към пролива.
— Вие сте командирът. — Уилямс направи рязък завой на северозапад и стомахът ми се обърна. — В онази кутия има кафе и сандвичи.
На мен обаче хич не ми беше до тях.
Двайсет и петте мили до източния край на остров Торбей изминахме за четирийсет минути, тъй като на всеки три метра напред силният насрещен вятър ни връщаше два назад. Видимостта беше толкова слаба, че Уилямс измина целия път по контролни уреди, и аз си мислех, че с този вятър сигурно ще подмине целта поне с няколко мили. Само че сбърках — той излезе точно на мястото, все едно че го водеше радиофар. Доверието ми към Уилямс растеше с всяка изминала минута. Виждах, че е човек, който добре знае какво върши. За сметка на това собствената ми увереност непрекъснато намаляваше и вече се питах дали изобщо разбирам аз какво върша. Замислих се за чичо Артър, но бързо се отказах и реших, че е по-добре да мисля за нещо друго.
— Вижте там — вдигна ръка Уилямс. Намирахме се горе-долу по средата на южния бряг на Торбей. — Има нещо, как мислите?
Наистина имаше. На стотина метра от брега и надвиснала над него се виждаше голяма белокаменна триетажна къща. Подобни къщи могат да се видят на най-невероятни места, разпръснати сред пустошта на околните острови. Един господ знае кой, защо и как ги е строил. Само че в този случай не къщата привлече вниманието ни, а големият навес за лодки, разположен до едно малко вътрешно заливче. Без повече приказки, Уилямс ловко приземи тромавата машина в завета на едни дървета зад къщата.
Извадих найлоновата торбичка, която носех под ризата си, и я отворих. Пистолетите. Напъхах люгера в джоба си, а малкия германски лилипут го поставих в една специална скоба с пружина в левия ръкав на сакото. Уилямс гледаше разсеяно пред себе си, започна да си подсвирква някаква мелодия.
В тази къща от години не беше живял никой. Част от покрива бе хлътнала, а соленият морски въздух отдавна бе изял боята й. Надзърнах през строшените прозорци и видях, че разрухата царува и в стаите, от чиито стени висяха парчета свлечени тапети. Пътеката към заливчето беше обрасла с мъх, в който обувките ми потъваха и оставяха кални отпечатъци — първите от доста дълго време насам. Навесът за лодки беше достатъчно просторен, поне осемнайсет на шест метра, но друго за него май не можеше да се каже. Двете му големи врати висяха на по три панти, по средата ги заключваха два масивни катинара, всичко беше проядено от ръжда. Усещах тежестта на люгера в джоба си и докато се връщах към хеликоптера се чуствувах доста неловко.
През следващите двайсет минути още на два пъти попадахме на подобни ситуации. Големи белокаменни къщи и големи навеси за лодки. Знаех, че тревогата е фалшива, но бях длъжен да ги проверя. Така се и оказа. Последните обитатели на тези къщи сигурно са били мъртви преди още да се родя. А някога тук са живеели хора с многобройна челяд, богати и амбициозни хора, които не са се страхували от бъдещето. С такива големи къщи им е било просто невъзможно да се страхуват. Но сега всички те си бяха отишли, бяха останали само тези рушащи се, мухлясали паметници на неудачно избраната вяра в бъдещето. Преди няколко години бях виждал къщи в плантациите на Южна Каролайна и Джорджия — със съвсем различен външен вид, но в абсолютно същото състояние. Къщи с бели портици, строени още преди Гражданската война, ограждани от вечнозелени дъбове и покрити с кичури мъх. Отвсякъде една и съща безутешност и тъга по безвъзвратно отминал свят.
Западният бряг на остров Торбей не ни донесе нищо. Заобиколихме градчето и Гарв Айлънд и, оставили вятъра зад гърба си, се насочихме на изток, следвайки южния бряг на пролива. Отминахме две малки селца и полуразнебитените им пристани, след които нямаше нищо.
Отново се върнахме до песъчливото заливче и оттам поехме към северния бряг на пролива, а после свърнахме на запад и започнахме да летим над него. Спирахме на два пъти. Първият път заради едно забутано заливче, почти невидимо от надвесилите се над него дървета, диаметърът му едва ли надхвърляше трийсетина метра, а вторият път заради някакви промишлени постройки. Според Уилямс навремето тук правели особено ситен пясък, който бил основната съставка на известните марки паста за зъби. Пак нищо.
На последното място спряхме за пет минути. Лейтенант Уилямс каза, че бил гладен. Аз не бях. Вече бях свикнал с хеликоптера, но не бях гладен. Наближаваше обяд. Половината ден бе изминал без никакъв резултат. Останалата половина се очертаваше същата. Няма що, чичо Артър щеше да е много доволен. Поисках картата от Уилямс.
— Трябва да избираме напосоки — казах. — Ще рискуваме. Сега ще минем нагоре по пролива до Долман Хед, точно срещу Гарв Айлънд, и оттам продължаваме към Лох Хайнарт. — Лох Хайнарт беше лъкатушещ, изпълнен с множество острови залив с дължина около седем мили и ширина не повече от половин миля, който прорязваше дълбоко един планински масив. — После се връщаме обратно към Долман Пойнт и по южния бряг на полуострова се насочваме към Карара Пойнт. Оттам завиваме на изток и продължаваме по южния бряг на Лох Хурон.
— Лох Хурон — кимна Уилямс. — Най-бурните води и най-неподходящото място за кораби и лодки в цялата западна част на Шотландия. Последното място, което бих проверявал, мистър Калвърт. Всички казват, че там освен останки от кораби и лодки, няма нищо друго. Около Лох Хурон има повече рифове, подводни скали, течения и водовъртежи, отколкото в цялата останала част на Шотландия. Местните рибари изобщо не стъпват там. — И той посочи картата. — Виждате ли този пролив между Дъб Сгир и Балара Айлънд — двата острова в началото на Лох Хурон? Това било най-ужасното място. Трябва да видите как рибарите се вкопчват в чашите си с уиски, когато говорят за него. Наричат го Бюл нан Уам — Устата на гроба.
— Големи веселяци са тукашните хора, няма що. Хайде да тръгваме.
Вятърът продължаваше да духа с неотслабваща сила, морето се вълнуваше както преди, само дъждът беше престанал и това доста улесняваше работата ни. Докато летяхме над пролива към Долман Пойнт, не открихме нищо. Нищо не открихме и в района на Лох Хайнарт. Разстоянието между Лох Хайнарт и Карара Пойнт беше осем мили и през целия път видяхме само две селца, сгушени съвсем до водата. Отзад ги притискаха голи хълмове и аз се чудех с какво ли преживяваха местните жители, ако изобщо имаше такива. Карара Пойнт също се оказа пустош. От морето стърчаха огромни скали и остри зъбери, а водният прах от разбиващите се в тях вълни се издигаше поне на трийсет метра. На фона на тези гиганти куличката на фара в подножието им изглеждаше като играчка. Ако търсех място за летен отдих, не бих се задържал тук.
Поехме по южния бряг на Лох Хурон — първо на север, после на североизток и накрая на изток.
