— Горе-долу. Зависи от скоростта, с която се движим. Какво се иска от мене?
— Повече вежливост, за начало. Май не ти харесва да ставаш рано сутрин?
— Аз съм пилот от Морския аварийно-спасителен екип, Калвърт. В базата ни това е единствената машина, достатъчно голяма за такова време. Така че ако не бях с тебе, сега пак щях да летя по някоя задача… Не ме интересува важността на твоята мисия, защото в момента в Атлантика може би се давят хора и би трябвало да бъда там и да ги спасявам. Само че получих други заповеди. Казвай какво искаш?
— За „Мъри Роуз“ ли говориш?
— Точно така. Значи и ти си чул.
— Такава яхта няма и никога не е имало.
— Какво говориш? Нали го казаха по новините…
— Ще ти обясня накратко, лейтенант. За мен е важно да претърся този район, без да събуждам подозрения. Единственият начин за това беше да се измисли желязна причина. И това е потъващата „Мъри Роуз“. Затова измислихме тази легенда.
— Значи съобщението е фалшиво?
— Фалшиво е.
— И ти си успял да уредиш да го пуснат по радиото? — Сигурно тогава ще можеш да уредиш и да ме уволнят. — И той за първи път се усмихна. — Извинете, сър. Лейтенант Уилямс — викайте ми Скоти — отново се връща към обичайното си състояние. А сега накъде?
— Познаваш ли добре островите и бреговата линия в този район?
— От въздуха ли?
— Да.
— Тук съм от двайсет месеца. Освен в Морския аварийно-спасителен екип участвувам и във военни и военноморски занятия, а и често съм спасявал заблудени планинари. Най-вече работя с командосите от морската пехота. Познавам добре района.
— Търся място, където може да се скрие лодка. Доста голяма лодка, вероятно дължината и е около петнайсет метра. Може да е навес или някое закътано заливче, което не се вижда откъм морето. Може да е и близо до устието на някоя река, под надвиснали дървета. В района между Айлей и Скай.
— Аха. Само че представяте ли си стотиците мили дължина на бреговата линия заедно с островите? Ако не са и хиляди. С колко време разполагам? Един месец?
— До довечера. Чакай, чакай. Ще елиминираме всички населени места, което значи всяко място с повече от две-три къщи. Ще елиминираме риболовните зони. Ще елиминираме и редовните корабни линии. Това помага ли?
— Доста. Какво всъщност търсим?
— Нали ти казах.
— Добре, добре. Ясно е, че не трябва да разсъждавам много. Имате ли представа откъде искате да започнем и в какви граници да се придържаме?
— Тръгваме на изток по бреговата линия. Двайсет мили нагоре и после двайсет обратно на юг. След това оглеждаме пролива на Торбей и самия остров Торбей. После се прехвърляме на най-отдалечените западни и северни острови.
— През пролива на Торбей преминава редовна параходна връзка.
— Извинявай. Одеве исках да кажа ежедневни корабни линии. А тази връзка на Торбей е два пъти седмично.
— Поставете си предпазния колан и онези слушалки. Днес вятърът доста ще ни лашка. Надявам се, че сте добър моряк.
— А слушалките за какво са ми?
Те бяха огромни, широки поне десет сантиметра, а уплътненията им бяха от едносантиметрова пореста гума. Към тях имаше и въртящ се микрофон.
— За ушите отвърна лейтенантът. — За да не ви се спукат тъпанчетата. Иначе може да оглушеете за цяла седмица. Представете си, че се намирате в стоманен котел в предприятието, където ги правят, и по него млатят една дузина пневматични чукове. Така ще имате някаква представа за шума от двигателя на хеликоптера.
Дори и със слушалките наистина беше точно като в стоманен котел, по който млатят дузина пневматични чукове. Струваше ми се, че от тези слушалки няма никаква полза, защото шумът проникваше през костите на лицето ми. Все пак реших да проверя и предпазливо отместих за малко единия наушник. Тогава разбрах какво искаше да ми каже за спуканите тъпанчета лейтенант Уилямс и установих, че ни най- малко не се е шегувал. Но дори и с поставени слушалки, след няколко часа ми се струваше, че главата ми се разпада. От време на време хвърлях поглед към изпитото мургаво лице на младия уейлец, който всеки ден се подлагаше на този неистов шум. Той ми изглеждаше съвсем нормален. А след една седмина такава работа аз сигурно щях да бъда готов за психиатрията.
Дори и седмица беше много. Досега бяхме прекарали във въздуха около осем часа, а ги усещах като високосна година.
Още първият ни опит на север по бреговата линия докара една от многобройните последвали фалшиви тревоги през този ден. Двайсет минути след като напуснахме Торбей, попаднахме на вливаща се в морето река. Малка, но все пак река. Проследихме я на около миля срещу течението и стигнахме до нещо като скалисто ждрело, където надвисналите над реката дървета я скриваха напълно от нашите погледи.
— Дай да видим какво има там — извиках в микрофона.
Уилямс кимна:
— Добре. Тъкмо отминахме едно удобно за приземяване място. Ще се върнем и ще ви сваля.
— Нали имаш лебедка? Защо не ме спуснеш с нея?
— Ако разбирахте поне малко от ефекта на силни ветрове в затворени котловини, никога нямаше да ви хрумне да говорите подобни неща отвърна той. — Дори и на шега. Не забравяйте, че трябва да върна хеликоптера цял.
Той обърна и се приземи без особени затруднения на завет зад една скала. Пет минути по-късно вече навлизах под сводовете на дърветата. След още пет минути бях обратно в хеликоптера.
— Нищо, а? — запита лейтенантът.
— Нищо. В самото начало на ждрелото има паднал дъб, който препречва реката.
— Може да е подвижен.
— Може, ама тежи поне два тона, затънал е в тинята и явно е там от години.
— Добре, добре. Естествено, че няма да улучим още от първия път.
След малко попаднахме на друга река. Тя беше още по-малка и по нея едва ли би могла да плава дори и малка лодка, но въпреки това я проследихме донякъде. На половин миля от устието и видяхме бързеи и се върнахме обратно. До пълното настъпване на деня вече бяхме покрили северната част на района. Намирахме се на място, където стръмните планински ридове преминаваха в почти отвесни скални зъбери, в чието подножие се разбиваха морските вълни.
— Колко още продължава така? — запитах аз.
— Десетина-дванайсет мили до носа на Лох Леърг.
— Познаваш ли мястото?
— Летял съм натам десетки пъти.
— Има ли пещери?
— Нито една.
Всъщност и аз не мислех, че има.
— А какво има в тази посока? — и посочих на запад, където скалистият бряг, отстоящ на не повече от пет мили от нас, но почти изцяло закрит от гъстата пелена на дъжда и облаците, се спускаше отвесно от носа на Лох Леърг в пролива на Торбей.
— Там дори и чайките нямат къде да стъпят. Повярвайте.
Повярвах му и се върнахме по обратния път до мястото, откъдето започнахме, след което продължихме
