Отговориха ми след известна пауза:
— Какво имаш предвид, Каролайн? — Чичо Артър в най-заплашителната си форма.
— Искам да направят едно съобщение в информационните си бюлетини.
— Такаа. — Още по-дълга пауза. — През войната, разбира се, ги караха да го правят ежедневно. Струва ми се, че и след това го правиха веднъж-дваж. Естествено не мога да ги заставя, понякога са големи инати, и Би Би Си, и телевизията. — Тонът му не оставяше никакви съмнения за отношението му към подобни закоравели и недопускащи вмешателство реакционери. И това от човек, чиито свободолюбиви възгледи бяха добре известни в миналото. — Има някакъв шанс, ако успеем да ги убедим, че съобщението не е политическо и е в името на националните интереси. Какво искаш?
— Съобщение, че е получен сигнал за бедствие от потъваща яхта някъде южно от Скай. Точните координати са неизвестни. Сигналите са прекъснали и има опасения за най-лошото. Още утре рано сутринта за издирването им се организира спасителен екип по вода и по въздух. Това е всичко.
— Може би ще го уредя. За какво ти е това, Каролайн?
— Искам да поогледам наоколо. Трябва ми предлог, за да мога да се движа, без да будя подозрения.
— Значи един вид ще се включите с „Файъркрест“ като доброволци и ще надзъртате тук-там?
— Вижте какво, Анабел. И Хариет, и аз си имаме своите недостатъци, но не сме луди. Не бих прекарал това корито дори през езерото в Хайд парк, без благоприятна прогноза за времето. В момента вълнението тук е седем бала. Да не говорим, че в този район издирването по вода ще отнеме хиляда години. Имах предвид нещо друго. В най-източната точка на Торбей Айлънд, на около пет мили от селото, има запустяло кръгло пясъчно заливче, добре защитено от скали и борове. Можете ли да уредите точно призори там да дойде хеликоптер за далечно действие?
— Сега май ти ме вземаш за луд — студено отвърна чичо Артър. Сигурно се бе засегнал от забележката ми за мореплавателните качества на неговата рожба, „Файъркрест“. — Да не мислиш, че щракам с пръсти и готово — имаш хеликоптер призори.
— Дотогава има четиринайсет часа, Анабел. В пет часа тази сутрин бяхте готов да щракнете с пръсти и да изпратите хеликоптер на обяд. За седем часа. Два пъти по-бързо от сега. Но тогава ставаше въпрос за нещо наистина важно, като да ме върнете в Лондон, за да ме наругаете хубаво, преди да ме уволните.
— Обади ми се в полунощ, Каролайн. Много се надявам, че знаеш какво вършиш.
— Да, сър — отвърнах и прекъснах връзката.
Това не означаваше „Да, сър. Зная какво върша“. По-скоро исках да му кажа „Да, сър. Много се надявам, че зная какво върша“.
Ако килимът в салона на „Шангрила“ струваше по-малко от пет хиляди лири, тогава значи старият Скурас го бе купил на старо. Размерите му бяха шест на девет метра, а шарките се редуваха бронзови, червеникавокафяви и златни, като златните преобладаваха. Стелеше се като поле от узряла царевица, а илюзията се подсилваше от пухкавостта му и от това, че по него се ходеше трудно. Човек направо трябваше да джапа. Никога в живота си не бях виждал подобно обзавеждане, като изключим завесите, които покриваха две трети от преградните стени. В сравнение с тях килимът изглеждаше като парцал. Бяха персийски или афганистански, направени от някаква блестяща тъкан, и при всяко полюшване на „Шангрила“ хвърляха копринени отблясъци. Самите преградни стени бяха облицовани с фурнир от някакво тропическо дърво с меки сатенени шарки; със същия фурнир беше облицован и великолепният бар, който заемаше по- голямата част от задната част на салона. Разкошно тапицираните канапета, кресла и столчета на бара — позлатена тръбна мебел с тъмнозелена кожа — сигурно струваха още едно малко състояние. Имаше и няколко масички от кована мед, които дори и продадени на старо, биха изхранили петчленно семейство в продължение на една година. В първокласен ресторант.
На лявата стена висяха две картини от Сезан, а на дясната — още две, но от Реноар. Картините обаче бяха грешка. Нямаха никакъв шанс на подобно място. Вероятно биха се чувствували много по-добре в кухнята.
Това важеше и за мен. Предполагам и за Хънслет. И не само защото спортните ни якета и индийските шалчета влизаха в грубо противоречие с околната обстановка и с черните вратовръзки и вечерните костюми на нашия домакин и гостите му. Дори не ставаше въпрос и за това, че общата насока на разговорите сякаш целеше да ни свали и двамата с Хънслет до полагаемите ни се места в дъното на социалната стълбица. Всички тези приказки за дебентури, смесени опции, присъединяване и сливане на фирми и милиони долари оказваха доста деморализиращо влияние върху простосмъртните, но не беше нужна особена проницателност, за да се досетим, че не се водеха заради нас — за притежателите на черните вратовръзки дебентурите и опциите по-скоро бяха начин на живот и това ги правеше естествена тема на разговорите. Пък и не само ние двамата с Хънслет се чувствувахме неловко — имаше поне още двама души с подобно поведение. Единият беше някакъв плешив банкер с козя брадичка на име Хенри Бискарт, а другият — едър и грубоват шотландец, беше адвокат и се казваше Маколъм. И те като нас се чувствуваха някак не на място, но им личеше много повече.
Ако цялата сцена се прожектираше на ням филм, никой нямаше да разбере какво не е наред в ситуацията. На пръв поглед всичко изглеждаше луксозно и цивилизовано. Дълбоките кресла направо те подканяха — да се отпуснеш. В камината гореше истински огън. Скурас раздаваше усмивки наляво и надясно. Чашите не оставаха празни дори и за миг — едно натискане на невидим бутон докарваше наконтен в бяло сако стюард, който безшумно ги доливаше и се оттегляше като сянка. Мирно, тихо и културно. Поне докато не се появеше звук. Това беше моментът, в който на човек му се искаше да бъде в кухнята.
За по-малко от час, откакто бяхме там, на Скурас му доливаха чашата за четвърти път. Той се усмихна на жена си, която седеше в едно кресло от другата страна на камината, и вдигна чаша за наздравица.
— За твое здраве, скъпа. За търпението ти, макар че това пътуване сигурно ти е доста досадно. Наздраве!
Погледнах към Шарлот Скурас. Всъщност всички погледнаха към нея. В това нямаше нищо необичайно, тъй като милиони хора бяха гледали Шарлот Скурас по времето, когато тя беше най-търсената актриса в цяла Европа. Дори и по онова време тя нито изглеждаше млада, нито красива, но пък едва ли и беше нужно, тъй като беше велика актриса. Сега беше още по-възрастна, а хубостта й хич я нямаше, пък и фигурата се загубваше. Но мъжете все още биваха привличани от нея. Гонеше четиридесетте, но съм сигурен, че щеше да привлича погледите и на преклонна възраст. Тайната се криеше в лицето й. Изхабено и износено лице, носещо отпечатъците на смях и сълзи, радост и състрадание — на цял един живот. Уморените й кафяви очи гледаха с мъдростта на хилядолетията. Изобщо с всяка своя бръчка — а господ ми е свидетел, че бръчките не бяха никак малко — лицето й разкриваше характер, какъвто не може да се открие в цял полк от днешните лъскави красавици, гледащи ни от кориците на филмовите списания. Поставете тези красавици в една и съща стая с Шарлот Скурас и никой няма да им обърне внимание. Литографираните копия не могат да се сравняват с оригиналния шедьовър.
— Много любезно от твоя страна, Антъни. — Гласът на Шарлот Скурас беше нисък, с лек чуждестранен акцент и се придружаваше от напрегната усмивка, която добре пасваше на тъмните петна под очите. — Само че никога не ми е скучно. Наистина. И ти го знаеш.
— И с всички тези гости ли? — Усмивката на Скурас сякаш не слизаше от лицето му. — Значи нямаш нищо против досадното събрание на управителния ни съвет, макар че сега би могла да плаваш някъде из Средиземноморието с твоите аристократични приятели? Ето, да вземем Долман например.
Той кимна към един от гостите, висок и слаб очилат тип с оредяваща тъмна коса, който изглеждаше леко небръснат, макар това да бе илюзия. Джон Долман, управляващият директор на компаниите за морски превози на Скурас.
— Какво ще кажеш, Джон? Как се чувствуваш в ролята на заместител на младия виконт Хорли? Онзи, дето има трици в главата и петнайсет милиона в банката.
— Боя се, че зле, сър Антъни. — Долман се държеше също толкова изискано, колкото и самият Скурас, и си даваше вид, че не намира нищо неловко в атмосферата. — Твърде зле. Защото имам много повече мозък, много по-малко пари и никакви претенции, че съм забавен и остроумен събеседник.
