— Ха! — изсумтя или по-скоро изпръхтя мъжът. — Появихте ли се най-после! Не си давате много зор, а? Станах вир-вода, докато ви чакам! — Върху костюма му наистина проблясваха няколко капчици вода. — Мога ли да се кача?
Без да изчака отговора, той се метна на борда с учудваща пъргавина за възрастта и телосложението си и тръгна право към кабината на щурвала. Не стига, че вървеше пред мене, но и продължаваше да стиска чадъра си, без да мисли, че съм само по халат. Влязох след него и затворих вратата.
Беше на около петдесет и пет години, нисък, но добре сложен тип. Имаше силно обветрено лице, късо подстригана сива коса, рунтави вежди със същия цвят, дълъг прав нос и устни, приличащи на цип. Нищо му нямаше на човека, ако си падате по подобни типове. Тъмните му стрелкащи се очи ме огледаха от глава до пети, но ако нещо у мене го впечатли, той успя героично да го потисне.
— Съжалявам, че се забавих — извиних се аз. — Не бях спал. Снощи посред нощ ни посетиха митничари и след това не можах да заспя веднага.
Винаги казвайте истината, особено ако има шанс тя в един момент да изплува. Така си изграждате репутация на честен човек.
— Митничари ли? — Той приличаше на човек, който всъщност иска да каже „Глупости“ или нещо такова. След това обаче му хрумна нещо друго и ме погледна остро. — Не мога да ги понасям. И то посред нощ. Не е трябвало да ги пускате на борда. Да ги бяхте изхвърлили. Нахалници. Какво, по дяволите, са искали?
Определено приличаше на човек, който навремето си е имал доста неприятности с митницата.
— Търсеха някакви крадени химикали. Кражбата била станала в околностите на Еършир. Проверяват яхтите.
— Идиоти! — Това май беше окончателната му оценка за нещастните митничари и той протегна ръка. — Скурас. Сър Антъни Скурас.
— Питърсън.
Ръкостискането ме накара да подскоча, и то не толкова от силата на ръката му, колкото от безбройните масивни пръстени по пръстите му. Не бих се учудил, ако носеше пръстени и на палците си. Погледнах го с нов интерес.
— Сър Антъни Скурас. Чувал съм за вас, разбира се.
— Вероятно нищо добро. Вестникарите не ме обичат, защото знаят, че ги презирам. Казват, че съм кипърец, натрупал милионите си чрез безмилостна експлоатация на корабите си. Така е. Че гръцкото правителство ми е наредило да напусна Атина. Правилно. Че съм станал натурализиран британски гражданин и съм си купил рицарско звание. Съвършено вярно. Купища обществена дейност и благотворителност. С пари всичко се купува. Ще си купя и титла на барон, само че в момента пазарните условия не са добри. Ще почакам цената да падне. Мога ли да използувам вашия радиопредавател? Виждам, че имате.
— Какво? — Внезапната смяна на темата ме свари неподготвен, но като се има предвид състоянието ми, това не беше никак трудно.
— Радиопредавателят ви, човече! Не чухте ли новините? Пентагонът отлага всичките си големи отбранителни проекти. Цената на стоманата главоломно пада. Трябва веднага да се свържа с нюйоркския си брокер!
— Извинете. Разбира се, че можете, но… нямате ли си собствен радиотелефон? Сигурен съм, че…
— Не работи. — Устните му така се свиха, че направо изчезнаха. — Спешно е, мистър Питърсън.
— Обадете се веднага. Знаете ли как се работи с този модел?
Той се усмихна пренебрежително, вероятно не знаеше да го прави по друг начин. В сравнение с апаратурата на „Шангрила“ да го питам дали може да работи с този модел беше все едно да питам капитана на голям трансатлантически самолет дали може да управлява селскостопанска „етажерка“.
— Мисля, че ще се оправя, мистър Питърсън.
— Обадете ми се като свършите. Ще бъда в салона.
Щеше да ми се обади преди да е свършил, дори преди още да е започнал. Но не можех да му кажа. Щеше да се разчуе. Отидох в салона, реших да се обръсна, но се отказах. Нямаше да имам толкова време.
Познах. След по-малко от минута той се появи на вратата. Беше намръщен.
— Радиото ви не работи, мистър Питърсън.
— С тези стари модели се работи трудно — тактично казах аз. — Може би, ако аз го…
— Казах, че не работи. Значи не работи.
— Странно. Работеше…
— Бихте ли го пробвал вие?
Пробвах го. Нищо. Въртях всички копчета, които виждах. Пак нищо.
— Може би нещо със захранването — предположих. — Ще ида да проверя…
— Бихте ли свалили капака, ако обичате?
Погледнах го с недоумение и след достатъчен интервал промених изражението си на лукава замисленост.
— Вие май знаете нещо, сър Антъни?
— Ще видите.
Така и стана. Изиграх цялата сценка на изумление, недоверие и мълчаливо възмущение, след което казах:
— Вие сте знаели. Откъде?
— Не е ли очевидно?
— Предавателят ви — бавно отвърнах. — Има му нещо повече от това, че не работи. При вас също са идвали среднощните посетители.
— Посетили са и „Орион“. — Устните отново изчезнаха. — Голямата синя яхта. Единствената друга яхта в залива, без да броим нашите, където има предавател. Само че и той е строшен. Преди да дойда при вас, ходих при тях.
— И той е строшен, така ли? Но кой, по дяволите… сигурно е някой луд.
— Дали пък? Дали е работа на някой луд? Аз поназнайвам нещичко по тези въпроси. Първата ми жена… — той внезапно млъкна, поклати глава и бавно продължи: — Поведението на душевноболните е ирационално, непостоянно и безцелно. В нашия случай можем да говорим за ирационалност, но ми се струва, че виждам наличие на цел и метод. Изобщо не може да се говори за безсистемност. Работата е била предварително планирана. Явно има някаква причина. Отначало реших, че причината е била да ме откъснат от връзки със сушата. Само че не виждам кой какво печели от това. Във всеки случай аз не губя нищо.
— Но нали казахте, че борсата в Ню Йорк…
— Дреболия — отвърна, той пренебрежително. — Просто никой не обича да губи пари — е, не повече от няколко милиона. — Не, мистър Питърсън. Не аз съм мишената. Тук става въпрос за нещо като А и Б. А смята, че е особено важно да има постоянна връзка със сушата. Б смята, че е също толкова важно А да няма връзки със сушата. Значи Б взема мерки в този смисъл. В Торбей става нещо интересно. Нещо голямо. Подушвам такива неща.
Явно не беше глупак, но пък колцина са глупаците-мултимилионери? Аз самият не бих могъл да опиша ситуацията по-добре.
— Съобщихте ли в полицията? — попитах.
— Сега отивам. Но първо ще се обадя по телефона. — Очите му внезапно охладняха и загубиха блясъка си. — Освен ако нашият приятел не е изпотрошил и обществените телефони по главната улица.
— Направил е нещо по-добро. Прекъснал е кабелите към сушата. Прерязал ги е някъде в пролива, но никой не знае къде.
Той ме изгледа, обърна се да си ходи и после отново насочи безучастния си поглед към мен:
— Откъде знаете? — Тонът му беше подобен на погледа.
— Полицаите ми казаха. С митничарите снощи имаше и полицаи.
— Полицаи ли? Това е странно. Каква работа имат полицаите тук? — Той млъкна и ме погледна
