изпитателно със студените си очи. — Един личен въпрос, мистър Питърсън. Не желая да бъда нахален, по- скоро елиминирам догадки. Какво правите тук? Не се обиждайте.
— Не се обиждам. Приятелят ми и аз сме морски биолози. Тук сме в командировка. Яхтата не е наша, а на Министерството на селското стопанство и риболова. — Усмихнах му се. — Пълномощията ни са безупречни, сър Антъни.
— Морска биология, така ли? Навремето ми беше хоби, съвсем любителски, разбира се. Някой път трябва да си поприказваме по-подробно. — Говореше някак разсеяно, очевидно мислеше за друго. Бихте ли описали полицая, мистър Питърсън? Описах го и той кимна:
— Той е, няма съмнение. Странно, много странно. Ще трябва да си поговоря с Арчи за тази работа.
— Арчи?
— Сержант Макдоналд. Вече пета година идвам с яхтата си в залива на Торбей. Ривиерата и Егейско море изобщо не могат да се сравняват с това място. Та познавам доста от местните жители. Сам ли беше?
— Не. С един по-млад полицай. Доколкото разбрах, синът му. Стори ми се малко меланхоличен.
— Питър Макдоналд. Има си причини за меланхолията, мистър Питърсън. Двамата му по-малки братя, шестнайсетгодишни близнаци, загинаха преди няколко месеца. Връщали се от училището в Инвърнес и към Кеърнгормс ги застигнала снежна буря. Бащата е по-твърд и не го показва толкова. Голяма трагедия. Познавах ги и двамата. Чудесни момчета.
Направих някаква подходяща забележка, но той изобщо не ме слушаше.
— Трябва да тръгвам, мистър Питърсън. Да предам цялата тази странна история в ръцете на Макдоналд, макар да не мисля, че той ще може да направи кой знае какво. После ще пообиколя наоколо с яхтата.
Погледнах през прозореца на кабината към навъсеното небе, силния дъжд и белите гребени на вълните.
— Хубав ден сте си избрали за обиколката.
— Колкото по-лошо време, толкова по-добре. Не се хваля. И на мен не ми харесва бурното море, но наскоро в Клайд ми поставиха нови стабилизатори — всъщност върнах се преди два дни оттам — така че тъкмо ще ги изпробвам. — Той внезапно се усмихна и протегна ръка. — Съжалявам, че така се натрапих и ви отнех толкова време. Може би не се държах твърде възпитано, но имам и такива дни. Заповядайте с колегата си да пийнем по едно довечера. Като сме на море, вечеряме рано. Какво ще кажете за осем часа? Ще изпратя лодката.
Това означаваше, че рейтингът ни не се простираше до покана за вечеря. За съжаление пак щях да си остана с проклетите консерви на Хънслет. От друга страна, дори и поканата за по едно питие би породила доста скърцане със зъби от завист сред голяма част от родните богаташи, тъй като за никого не беше тайна, че и най-синята кръв в Англия, от кралското семейство надолу, считаше това Скурас да ги покани за няколко дни на острова си до бреговете на Албания за върха на социалните събития на годината. Скурас не изчака отговора ми, а и не сметна, че трябва да има някакъв отговор. Не го обвинявах. Вероятно още преди много години беше установил неизменния закон на човешката същност — че никой не отклонява поканите му.
— Сигурно идвате да ме осведомите за счупения си предавател и да ме запитате какво, по дяволите, възнамерявам да направя — каза уморено сержант Макдоналд. — Вижте, мистър Питърсън, вече зная за това. Преди половин час тук беше сър Антъни Скурас. Той ми разказа доста неща. Освен това преди малко ме посети и мистър Камбъл, собственикът на „Орион“. И той ми разказа доста неща.
— С мен няма да е така, сержант. Аз говоря малко. — И му се усмихнах с надеждата, че го правя умолително. — Освен, разбира се, когато полицията и митничарите ме измъкват от леглото посред нощ. Допускам, че приятелите ни са си отишли, така ли е?
— Още щом ни оставиха на брега. Митничарите са много досадно племе. — И той като мен изглеждаше недоспал. — Честно казано, мистър Питърсън, изобщо не зная какво да правя с тези строшени предаватели. Кой и защо, по дяволите, би направил такова нещо?
— Именно затова се обръщам към вас.
— Мога да дойда с вас на яхтата — бавно каза Макдоналд. — Ще си извадя бележника и ще се опитам да открия някакви уличаващи сведения. Само че не зная къде да ги търся. Ако разбирах от отпечатъци от пръсти, анализи и микроскопи, може би щях да открия нещо. Но не разбирам. Аз съм само един провинциален полицай и живея на остров. Не съм моторизиран полицейски отряд. Според мен това е работа за криминалната полиция и трябва да се обадим в Глазгоу. Но се съмнявам, че те ще изпратят хора заради някакви си строшени предаватели.
— Старият Скурас дърпа доста конци.
— Не ви разбрах, сър.
Има голяма власт и влияние. Ако Скурас иска някой да се заеме, сигурен съм, че ще успее. Дори съм сигурен, че в някои случаи той може да се окаже доста неприятна личност, ако му изнася.
— В залива на Торбей никога не е акостирал по-приятен и по-мил човек от него — топло каза Макдоналд.
Тъмното му обръгнало лице на практика можеше да не издава нищо, но този път Макдоналд и не криеше нищо.
— Може да не се държи като мене, може и да е твърд или безмилостен, дето викат. Според вестниците личният му живот бил ужасен. Това обаче не е моя работа. Но ако търсите човек от Торбей, който да каже лоша дума срещу него, ще го търсите дълго, мистър Питърсън.
— Не исках да кажа това, сержант — кротко отвърнах аз. — Та аз изобщо не го познавам.
— Така е. Но ние го познаваме. Виждате ли това? — И той посочи през прозореца на полицейския участък към една голяма дървена сграда в шведски стил. — Новият клуб. Викат му градския клуб. Подарък от сър Антъни. А там на хълма виждате ли онези шест дървени вили? За възрастни хора. Отново сър Антъни всяка стотинка е от неговия джоб. Ами кой води всички ученици на спортните състезания в Обан? Сър Антъни — на яхтата си „Шангрила“. Участвува във всяка благотворителна дейност, а и планира да изгради малка корабостроителница, която ще осигури работни места за младежите ни иначе тук няма много работа, откакто риболовът замря.
— Това говори добре за стария Скурас — казах аз. — Той май ви е осиновил, а? Късметлии сте вие от Торбей. Бих искал и на мен да купи нов радиопредавател.
— Ще си отварям очите, мистър Питърсън. Не мога да направя нищо друго. Ако разбера нещо, ще ви уведомя.
Благодарих му и си тръгнах. Изобщо не ми се идваше в полицията, но щеше да е странно, ако не добавех и моите оплаквания към хора на останалите.
Все пак бях доволен, че отбих номера.
Обедната връзка с Лондон беше лоша. Дължеше се не толкова на факта, че през нощта връзката винаги е по-добра, а на това, че не можех да използувам телескопичната антенна мачта. Но все пак се чуваше и чичо Артър звучеше разбрано и делово.
— Така, Каролайн. Открихме липсващите ни приятели — каза той.
— Колко на брой? — запитах предпазливо, защото двусмислените забележки на чичо Артър не винаги бяха толкова еднозначни, колкото той си въобразяваше.
— Всичките двайсет и пет души. — Точно, колкото беше екипажът на „Нантвил“. — Двама от тях са доста зле ранени, но ще се оправят.
Това обясняваше кръвта, която бях видял в кабината на капитана и в една от кабините на помощниците.
— Къде? — запитах аз.
Той ми даде координатите, малко на север от Уексфорд. „Нантвил“ беше потеглил от Бристол, значи е пътувал не повече от няколко часа, преди да му се случи случката.
— Действували са точно както и преди — каза чичо Артър. Няколко дни са ги държали в някаква отдалечена ферма. Дали са им одеяла, храна и пиене. Една сутрин се събудили и видели, че охраната я няма.
