на труд бяха отвратителни. Обзалагах се, че чичо Артър не е виждал месна консерва от Втората световна война насам. Всички тези притеснения, най-вече по отношение на вероятната продължителност на живота, направо ме съсипваха.
Хънслет се появи от каютата си в момента, в който аз излизах от моята. И той изглеждаше доста остарял. Гледах го и мрачно окайвах незавидната съдба на следващото поколение, ако му се наложеше да разчита на двойка стари глупаци като нас.
Докато се мотаех из салона, си мислех с горчивина кои ли са онези невежи, написали в пътеводителите, че островите и районът на Торбей били рай за яхтсмените и че в цяла Европа нямало нищо по-добро. Ясно ми беше, че те изобщо не са посещавали тези места. Очевидно си живуркат някъде на Флийт Стрийт и никога не са напускали домовете си. Нещастни рекламни и туристически агенции, според които цивилизацията свършва малко след Кингс Крос. От друга страна пък, в този момент идеята им за Кингс Крос не ми се струваше чак толкова лишена от основания.
Четири часа следобед, а беше почти тъмно. Вярно, имаше още доста време до залез слънце, само че слънцето изобщо не бе в състояние да пробие плътната завеса от тъмни облаци, стелеща се на изток към мастиленочерния хоризонт отвъд Торбей. Слабата видимост допълнително се влошаваше и от проливния дъжд, който падаше като стена и разпенваше повърхността на залива, така че на повече от триста метра не се виждаше нищо. Селцето, сгушило се на половин миля от нас в подножието на хълмове, покрити с борова гора, все едно не съществуваше. Успях да различа на северозапад навигационните светлини на яхта, която тъкмо заобикаляше носа на острова, явно Скурас бе приключил с изпробването на новите си стабилизатори. Представих си лъскавата кухня на „Шангрила“ където в момента някой готвач сигурно приготвяше обилна и вкусна вечеря, на която не бяхме поканени. Опитах се да прогоня тази мисъл от главата си, но не успях, така че само я избутах в дъното на съзнанието си и последвах Хънслет в машинното отделение.
Той си постави допълнителния чифт слушалки и приклекна до мен с опрян на коляното бележник. Биваше го за всичко, дори и за стенография. Надявах се, че чичо Артър ще има какво да ни каже, така че присъствието на Хънслет да не е напразно. Познах.
— Моите поздравления, Каролайн — започна направо чичо Артър. — Наистина си попаднал на нещо.
Ако допуснем, че е възможно в равен и монотонен тембър от време на време да се появяват и топли обертонове, сега при чичо Артър се наблюдаваше точно това явление. Гласът му звучеше определено приятелски. Отдавах го по-скоро на някаква неизправност в радиовръзката, но в интерес на истината той все още не бе започнал да ме хули. — Проверихме онези книжа на Пощенската банка — каза той.
Известно време той бълва номера на сметки, суми на влогове, дати и други неща, които никак не ме интересуваха, и накрая добави:
— Последните влогове са били направени на двайсет и седми декември. Навсякъде по десет лири. Наличният остатък в момента възлиза на 78 лири, 14 шилинга и 6 пенса. Точно толкова и в двете сметки. Освен това сметките не са закрити.
Той млъкна за малко, за да ми даде възможност да го поздравя, което и направих, и след това продължи:
— Това е нищо, Каролайн. Слушай по-нататък. По въпроса ти относно всякакви мистериозни случаи на изчезване, на смърт или на злополука около западното крайбрежие на Инвърнесшир и Аргайл, или пък на каквито и да е странни случки сред населението от този район, ще ти кажа, че тук попаднахме на нещо. Наистина, Каролайн. Просто се чудя как никога не ни е хрумвало. Готов ли си да записваш?
— Хариет е готова.
— Започвам. Оказва се, че сегашният сезон е най-злополучният за яхтсмените в западната част на Шотландия от години насам. Но първо един случай от миналата година. На четвърти септември в осем часа сутринта от Кайл ъф Локалш към Обан тръгва моторната яхта „Пинто“. Всичко й е било наред и е трябвало да пристигне още същия следобед. Нито е пристигнала, нито са открити някакви следи от изчезването й.
— Какво е било времето тогава, Анабел?
— Знаех, че ще ме запиташ за това, Каролайн. — Чичо Артър прилагаше комбинация от скромност и тихо задоволство, която понякога ме караше да излизам от кожата си. — Обадих се на метеорологичната служба. Един бал вълнение, ясно и безоблачно небе. Така, сега тази година. Месецът е април, датите са шести и двайсет и шести. Става въпрос за две риболовни корабчета — „Ивнинг Стар“ и „Джинни Роуз“ с регистрация от източния бряг. Едната е от Бъки, другата — от Фрейзърбърг.
— Само че и двете ловували в района на западния бряг, така ли?
— Не ме прекъсвай, ако обичаш — оплака се чичо Артър. — И двете домували в Обан и се занимавали с лов на омари. Първо изчезнал „Ивнинг Стар“ и после го намерили изхвърлен на скалите при Айлей. „Джийни Роуз“ изчезнал безследно. Нито един от членовете и на двата екипажа не бил открит. След това идва седемнайсети май. Този път добре известна от ветроходните регати яхта, „Кап Гринез“, английска, въпреки името й. И капитанът, и навигаторът, и екипажът са били много опитни. Непрекъснато са заемали челни места в своя клас. При хубаво време напуснали Лондондери на път за северна Шотландия и изчезнали. Едва месец по-късно открили яхтата, или това, което било останало от нея, изхвърлена на брега на Айл ъф Скай.
— Екипажът?
— Не се ли досещаш? Безследно изчезнал. И накрая последния случай, отпреди няколко седмици. Датата е осми август. Семейство с две деца, момче и момиче. Имали спасителна лодка, „Кингфишър“, купена на старо и преоборудвана. Съпругът бил добър моряк, занимавал се с водни спортове от години. Само че никога не бил опитвал нощна навигация, така че една тиха вечер решили да излязат в морето. Изчезнали, заедно с лодката.
— Откъде е тръгнал?
— От Торбей.
Това беше думата, която исках да чуя. Сега беше мой ред и аз казах:
— Още ли продължавате да мислите, че „Нантвил“ е отпътувал към Исландия или към някой потаен норвежки фиорд?
— Никога не съм мислил подобно нещо — чичовият барометър на взаимоотношенията ни внезапно прескочи от приятелско към нормално положение, като в неговия случай нормално се намираше някъде между хладно и ледено. — Вярвам, че датите са ти направили впечатление.
— Точно така, Анабел. Направиха ми впечатление.
— „Ивнинг Стар“, риболовното корабче от Бъки, е било намерено на скалите при Айлей три дни след изчезването на парахода „Холмуд“ в района на южното крайбрежие на Ирландия. „Джийни Роуз“ изчезва точно три дни след мистериозното изчезване на моторния кораб „Антара“ в пролива Сейнт Джордж. Ветроходната яхта „Кап Гринез“, изоставена на скалите на Айл ъф Скай, изчезва в деня, в който някъде около Северна Ирландия изчезва и моторният кораб „Хедли Пайъниър“. А пък преоборудваната спасителна лодка „Кингфишър“ изчезва безследно два дни след едно друго безследно изчезване — това на парахода „Хърикейн Спрей“, видян за последен път в Клайд.
Вярвах в съвпаденията и поставях онези, които не вярват в тях, в групата на интелектуалните гиганти, от типа на онзи доскорошен южноафрикански президент, който упорито твърдял, че светът бил плосък и всяка непредпазлива стъпка щяла да те хвърли в пропастта, от която нямало измъкване. Но в нашия случай съвпаденията бяха твърде много. Почти нямаше шанс съвпадението на датите да е случайно, а пък пълното изчезване на екипажите на четири от съдовете беше последният пирон в ковчега на съвпаденията. Всичко това го казах и на чичо Артър.
— Хайде да не губим време да си блъскаме главите в очевидното, Каролайн — отвърна чичо Артър хладно, което си беше чиста неблагодарност от негова страна, тъй като лично аз му бях подхвърлил тази идея преди четири часа. Въпросът е какво трябва да се направи? Районът между Айлей и Скай е доста обширен. Дай да помислим с какво разполагаме.
— Можете ли да осигурите съдействието на телевизията и радиото?
