— Младият Хорли е душата на компанията, нали така? Особено в мое отсъствие — замислено добави Скурас и ме погледна. — Познавате ли го, мистър Питърсън?
— Чувал съм за него. Само че не се движа в тези кръгове, сър Антъни. — Направо се разтапях от любезност.
— Аха — рече Скурас и погледна лукаво към двамата мъже, седнали близо до мен.
Единият от тях, със звучното англосаксонско име Херман Лаворски, беше едър и жизнерадостен тип с блестящи очи, кънтящ смях и неизчерпаем запас от неприлични истории. За него разбрах, че е финансовият съветник и счетоводител на Скурас. Никога не бях виждал някой, който толкова малко да прилича на счетоводител и финансов магьосник, и затова реших, че той явно е най-добрият в занаята. Другият беше на средна възраст, плешив и приличаше на сфинкс. Имаше мустачки и глава, която плачеше за бомбе. Казваше се лорд Чарнли и въпреки титлата си работеше като брокер, за да свързва двата края. Ами какво ще кажеш за тези двамата, Шарлот? — И Скурас отново се усмихна широко на жена си.
— Боя се, че не разбирам. — Шарлот Скурас погледна съпруга си, без да се усмихва.
— Хайде, хайде. Не се прави, че не разбираш. Говоря за лошата компания, която предлагам на една толкова млада и привлекателна жена като тебе. — Той се обърна към Хънслет. — Не мислите ли, че тя е млада и привлекателна, мистър Хънслет?
— Не зная как да се изразя. — Хънслет се облегна назад в креслото си с набожно допрени върхове на пръстите. Приличаше на човек, напълно откъснат от материалната страна на живота. Какво е младостта, сър Антъни? Аз самият не мога да си отговоря. — Усмихна се на Шарлот Скурас. — Мисис Скурас никога няма да остарее. Що се отнася до привлекателността, въпросът ви е излишен. За десет милиона европейски мъже, и аз в това число, мисис Скурас беше най-привлекателната жена на своето време.
— Беше, така ли, мистър Хънслет? Беше? — Старият Скурас се наведе напред в креслото си, а от усмивката му остана само сянката. — Какво ще кажете за сега, мистър Хънслет?
— Продуцентите на мисис Скурас вероятно са работили с най-слабите оператори в Европа. — Тъмното, мрачно лице на Хънслет не издаваше никакви емоции. Той пак се усмихна на Шарлот Скурас. — Простете личната ми забележка.
Ако имах достатъчно власт и меч в ръката си, веднага бих дал на Хънслет рицарско звание. След като цапардосам Скурас, разбира се.
— Слава богу, още има кавалери на този свят — усмихна се Скурас. Забелязах, че Маколъм и Бискарт, брадатият банкер, се размърдват неспокойно на местата си. Адски неловко беше. Скурас продължаваше да говори:
— Исках само да кажа, скъпа, че тук присъствуващите Лаворски и Чарнли са неудачни заместители на блестящите млади събеседници от типа на Уелшблъд — младия американски петролен магнат, или онзи любител-астроном, испанския граф Доменико. Същият, който те отвеждаше на задната палуба, за да наблюдавате звездите на Егея. — И той пак погледна към Чарнли и Лаворски. — Съжалявам, господа, но не ставате за нищо.
— Не мисля да се засягам — лениво се обади Лаворски. — Чарли и аз си имаме и своите добри черти. Между другото, отдавна не съм виждал тук младия Доменико. — Страхотен беше този Лаворски, казваше си репликите точно навреме.
— И няма да го видиш скоро отвърна мрачно Скурас. Или поне няма да е на яхтата ми или в дома ми. — Пауза. — Изобщо няма да го видиш в нито един от имотите ми. Обещал съм да видя цвета на благородната му кастилска кръв в момента, в който отново ми се изпречи пред очите. — Той внезапно се засмя. Извинявам се, че намесих в разговора името на това нищожество. Мистър Хънслет. Мистър Питърсън. Чашите ви са празни.
— Много сте любезен, сър Антъни. Прекарахме една великолепна вечер. — Правех се, че не разбирам какво става. — Но трябва да се прибираме. Вятърът е много силен и с Хънслет сме решили да преместим „Файъркрест“ на завет зад Гарв Айлънд.
Отидох до прозореца и издърпах една от тежките афганистански, или не знам какви си, завеси. Стори ми се, че вдигах завеса в театър. Нищо чудно, че му трябваха стабилизатори, с цялата тази тежест в горната част на яхтата.
— Точно затова оставихме осветлението в кабините включено, за да видим дали котвата държи. Преди да дойдем, течението ни беше отнесло малко встрани.
— Нима искате да ни изоставите толкова рано? Гласът му наистина звучеше разочаровано. — Разбирам, разбирам. Притеснявате се. — И натисна някакъв бутон, не онзи за стюарда, а друг.
Вратата на салона се отвори, влезе някакъв дребен загорял тип с две златни нашивки на ръкавите. Капитан Блак, капитанът на „Шангрила“. Той придружаваше Скурас, докато ни показваха яхтата малко, след като пристигнахме на борда й. Обиколката включваше и оглед на счупения радиопредавател. По този въпрос спор нямаше, радиото им наистина не работеше.
— Капитан Блак. Пригответе веднага моторницата. Мистър Питърсън и мистър Хънслет желаят да се върнат на „Файъркрест“ час по-скоро.
— Слушам, сър. Само че се боя, че ще се забавим малко, сър.
— Ще се забавим ли? — Скурас успя да се намръщи, без това да се отрази на изражението му.
— Пак старите неприятности, сър — отвърна извинително капитан Блак.
— Тези проклети карбуратори — изруга Скурас. — Прав бяхте, капитан Блак, съвсем прав. Това е последната ми лодка с бензинов двигател. Уведомете ме веднага, щом отстраните повредата. И поставете човек да следи дали течението не отнася „Файъркрест“. Мистър Питърсън се притеснява, че котвата им не държи.
— Не се безпокойте, сър. — Не разбрах за кого се отнася това, дали за мен, или за Скурас. — Нищо й няма на яхтата.
Той излезе, а Скурас известно време руга бензиновите двигатели като същевременно превъзнасяше дизеловите, след което натрапи на Хънслет и на мене по още малко уиски, без да обръща внимание на възраженията ми. Всъщност аз възразявах не срещу уискито или срещу Скурас, а по-скоро си мислех, че това не е най-добрата подготовка за предстоящата нощ. Точно в девет часа Скурас натисна един бутон на креслото си и вратичките на някакъв стенен шкаф автоматично се отвориха. Зад тях се показа портативен телевизор.
Чичо Артър не ме беше подвел. Говорителят представи доста драматично последното съобщение от яхтата „Мъри Роуз“. Намирали се южно от остров Скай, в трюма нахлувала вода и били загубили управление. Утре рано сутринта по вода и въздух тръгвал голям спасителен екип за издирването им.
Скурас изключи телевизора.
— Морето е пълно с глупаци, които не би трябвало да бъдат допускани дори и до язовир. Знае ли някой каква е последната информация за времето?
— В осемнайсет часа прогнозата беше за осем бала — отвърна тихо Шарлот Скурас. — Югозападен вятър.
— Откога започна да слушаш прогнози? — заяде я Скурас. — Не знаех, че изобщо слушаш радиото. Извинявай, скъпа. Бях забравил, че напоследък почти няма с какво да се развличаш. Осем бала и югозападен вятър, така ли? А онези с яхтата са тръгнали от Кайл ъф Локалш точно в тази посока. Трябва да са полудели. А имат и радио, защото са изпратили съобщение. Значи са съвсем изкукуригали. Няма значение дали са чули прогнозата, и без нея е ясно. Тиквеници. Пълно е с такива.
— Някои от тези тиквеници може би се давят в този момент. Или вече са се удавили — каза Шарлот Скурас.
Сенките под кафявите й очи изглеждаха още по-големи и по-тъмни, но въпреки това погледът и силно блестеше.
Скурас безмълвно я гледа в продължение на цели пет секунди, а на мен ми се струваше, че ако щракна с пръсти, ще се чуе звук на счупен порцелан — толкова крехка беше атмосферата наоколо. След това той се засмя, извърна се и ми каза:
— Каква жена, а, Питърсън? Като майка е, само дето няма собствени деца. Кажете ми, Питърсън, вие женен ли сте?
Отвърнах на усмивката му, но вътрешно се чудех дали да не лисна чашата с уиски в лицето му, или да не
