го ударя с нещо по-тежко. В крайна сметка се отказах. Освен че това щеше да усложни нещата, не ми се нравеше и идеята да се прибираме до „Файъркрест“ с плуване. Така че удължих усмивката до безкрайност и накрая казах:

— За жалост не, сър Антъни.

— За жалост, така ли? — Той се изсмя добродушно, по начин, който не понасям, и продължи със загадъчен тон: — Хайде, хайде, мистър Питърсън. Не ми изглеждате толкова млад, че да се изказвате така наивно.

— На трийсет и осем години съм и досега все нямах късмет — бодро казах аз. — Старата история, сър Антъни. Онези, които харесвах, не ме искаха, и обратно.

Това не беше съвсем вярно. Един тип с бентли и с около бутилка уиски в стомаха си, според лекарите, беше сложил край на брака ми, който не продължи и два месеца. Оттогава бяха и дълбоките белези по лявата страна на лицето ми. По онова време се появи и чичо Артър и ме измъкна от спасителния кораб, на който работех, а после нито едно момиче не би се омъжило за човек с новия ми занаят. Работата се усложняваше и от това, че не можех да кажа на никого с какво се занимавам. Пък и белезите по лицето ми никак не помагаха.

— Не ми се виждате чак толкова глупав — усмихна се Скурас. — Ако мога да се изразя така, без да ви обидя.

Гледай го ти, стария Скурас, загрижил се да не ме обижда. Ципът на устата му се разтегна в нещо, което правилно интерпретирах като носталгична усмивка.

— Шегувам се, естествено. Бракът не е чак толкова лошо нещо. В крайна сметка човек трябва да си има своите развлечения. Шарлот?

— Да? — Кафявите очи изведнъж станаха предпазливи.

— Искам нещо от нашата каюта. Би ли отишла.

— Не може ли да помолиш стюардесата?

— Става въпрос за нещо лично, скъпа. А пък, както се подразбира от думите на мистър Хънслет, ти си доста по-млада от мен. — И той се усмихна на Хънслет, за да му каже да не се засяга. — Би ли донесла снимката от нощното ми шкафче?

— Какво!

Тя внезапно се изправи в креслото и се хвана за дръжките сякаш щеше да скочи. Нещо в Скурас прещрака и усмихващите му се очи потъмняха и охладняха, а блясъкът им за момент помръкна. Това трая само частица от секундата, но жена му го схвана по-бързо и от мене и рязко се отпусна, като придърпа надолу късите си ръкави. Движението беше сръчно и плавно, но въпреки това го забелязах. В продължение на не повече от две секунди ръкавите и се бяха вдигнали почти до раменете, а на около десетина сантиметра под тези рамене и на двете и ръце имаше тъмни синьо-червени кръгове. Плътни и непрекъснати. Не бяха синини от удари или пръсти. Такива белези остават само от въже.

Усмихвайки се отново, Скурас натисна звънеца за стюарда. Без да каже нищо повече, Шарлот Скурас стана и стремително напусна салона. Разумът ми още отказваше да приеме гледката на тези белези, но бях сигурен, че очите ми не ме лъжеха. Не ми плащаха, за да си въобразявам.

След малко тя се върна с някаква снимка в рамка. Подаде я на Скурас и бързо седна в креслото си. Този път внимаваше много с ръкавите, макар и да не й личеше.

— Жена ми, господа — съобщи Скурас, изправи се и показа снимката на тъмнокоса и тъмноока жена с високи славянски скули. Първата ми жена, Ана. Бяхме женени цели трийсет години. Бракът не е чак толкова лошо нещо. Това е Ана, господа.

Ако имах поне капчица човешко достойнство, трябваше да го ударя. Направо не беше за вярване как някой може открито да заяви, че държи снимка на предишната си жена на нощното си шкафче и след това да подложи сегашната си жена на ужасното унижение да я кара лично да донесе снимката. Това, заедно с белезите по ръцете на Шарлот Скурас, го правеше готов за разстрел. За съжаление, не можех да направя нищо. Сърцето на стария глупак беше в очите и гласа му. Ако разиграваше сценка, то това беше най-добре изпипаната сценка, която бях виждал. Сълзата, потекла от дясното му око, щеше да заслужи „Оскар“ по всяко време от създаването на киното насам. А ако не беше сценка, значи пред нас стоеше тъжен и самотен човек, и то не в първа младост, който за момент беше забравил реалностите на живота и отчаяно се взираше в единствената си обич, която не можеше да забрави. Това беше.

Ако не беше гледката на унижената, но горда Шарлот Скурас, вперила невиждащ взор в огъня, снимката сигурно щеше да ме затрогне. Само че така изобщо не се поддадох на никаква сантименталност. Един от присъствуващите обаче не успя да се сдържи, и то не от съчувствие към Скурас. Маколъм, шотландският адвока, побледнял от ярост, скочи, измърмори, че не се чувствува добре, пожела ни лека нощ и напусна. Последва го и брадатият банкер. Скурас дори не ги забеляза — гледаше пред себе си със същия невиждащ поглед като този на жена си. Точно като нея, и той виждаше нещо в дъното на пламъците. Обърната с лице надолу, снимката лежеше на коляното му. Той дори не вдигна поглед, когато се появи капитан Блак и ни каза, че моторницата е готова да ни върне на „Файъркрест“.

След като лодката ни остави на нашата яхта, ние я изчакахме да измине половината от обратния път към „Шангрила“, затворихме вратата на салона, отковахме килима и го повдигнахме. Аз внимателно извадих един разгънат вестник, под който имаше тънък слой брашно, и двамата видяхме, че върху него има два чифта отпечатъци от обувки. След това проверихме двете предни каюти, машинното отделение и кабината на кърмата. Преди да тръгнем към „Шангрила“ бяхме поставили навсякъде невидими копринени нишки. Всичките бяха разместени.

Ако се съдеше по отпечатъците от стъпки, поне двама души бяха обходили „Файъркрест“ от носа до кърмата. Бяха имали на разположение поне един час, така че аз и Хънслет също прекарахме един час в опитите си да открием защо са ни посетили. Не открихме нищо, абсолютно никакви основания за посещението им.

— Както и да е — казах. — Сега поне знаем защо толкова се стараеха да ни задържат на борда на „Шангрила“.

— За да могат да действуват необезпокоявани от никого. Затова и моторницата не беше готова — тя просто е била тук.

— Хрумва ли ти нещо друго освен това?

— Има и нещо друго. Още не мога да кажа точно какво е, но определено има и още нещо.

— Ако до утре сутринта се сетиш, кажи ми. Когато в полунощ говориш с чичо Артър, помоли го да види какво може да научи за тези типове на „Шангрила“ и освен това да проучи кой е бил лекарят на покойната лейди Скурас. Искам да узная колкото се може повече за нея. — И му казах какво точно ми се ще да зная. — А междувременно, хайде да преместим яхтата, по-близо до Гарв Айлънд. Ще ставам в три и половина сутринта, а ти можеш да спиш колкото си искаш.

Трябваше да се вслушам в Хънслет, за кой ли път. И пак заради него. Само че тогава още не знаех, че Хънслет наистина ще заспи за много дълго време.

Четвърта глава

Сряда, пет сутринта — привечер

Както казват по тези места, беше черно като жилетката на дявола. Черно беше и небето, и гората, а от ледения дъжд направо нищо не се виждаше. Дърветата се забелязваха едва след като си се блъснал в тях — същото важеше и за дупките по пътя. Хънслет ме събуди в три и половина с чаша чай и с думите, че докато съм спал, е говорил с чичо Артър. Хеликоптерът бил уреден, но чичо Артър бил доста скептичен и смятал цялата работа за загуба на време. Рядък случай наистина — чичо Артър и аз да сме на едно мнение.

Вече започваше да ми се струва, че никога няма да открия проклетия хеликоптер. Направо не беше за вярване, че ще ми бъде толкова трудно да се ориентирам на този малък горист остров, дълъг не повече от пет мили. Не трябваше да преодолявам нито бурни потоци, нито стръмни скали, нито пък ме обграждаха непроходими гъсталаци. Торбей беше умерено горист остров с лек наклон и прекосяването му не би следвало да е нещо повече от неделна следобедна разходка, дори и за осемдесет-годишен пенсионер. Не бях осемдесетгодишен пенсионер, макар и да се чувствувах като такъв, но пък и това не беше неделя следобед.

Вы читаете Устата на гроба
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату